Десет години ЕС и Борисов

Тази година отбелязваме едно десетилетие от две знакови събития – членството на България в ЕС и началото на доминацията на Бойко Борисов и ГЕРБ в българската политика. Какво би била България без ЕС е лесно да си представим просто като погледнем съседна Сърбия или Македония. И двете държави са вече по-изостанали от нас по повечето обективни показатели като БВП и доходи. Вярно е, че балканските войни от 1990-те са основната причина за тяхното изоставане, но е вярно също така, че те тръгнаха от немислимо за нас високо ниво на средна заплата от около 500 евро (1000 ДМ) на човек в рамките на Югославия. Също така далеч не е случайно, че точно държавите от нашата черга извън ЕС – като Молдова, Босна и Херцеговина, Украйна, Грузия, Армения, Албания, Турция и т.н. –  са политически нестабилни до степен на размирици и граждански войни. За разлика от тях и много други България понесе сравнително леко и икономическата криза след 2008 г. (с една контракция на БВП от 5% през 2009 г., когато държави като Естония загубиха около 15%). И сега вече България е на пътя на сериозно оживление с втори най-висок икономически ръст в ЕС и почти ежедневни новини за интерес от големи компании. Ето защо не е чудно, че огромно мнозинство от българите (над 70%) оценява и членството ни в ЕС (а и това в НАТО) като силно позитивни за страната. Подобни мнозинства не биха се разделили и с двете членства, каквито и кусури да намират в собственото ни развитие. И накрая, все още у нас хората имат по-голяма вяра на Брюксел, отколкото на родните елити. Та като стана дума за родни елити, пръв между не толкова равните през последните десет години беше Бойко Борисов. Той дойде на власт през 2009 г. с обещание да се разправи с "корумпирания елит” (под формата на т.нар. тройна коалиция), но се застоя и сам срамежливо се елитизира (ако такава дума има изобщо). Днес самият той признава, че вече е най-опитният сред българските политици, най-знаещият и може би затова все по-тъжен. Знанието трупа тъга. Каква би била България без Бойко Борисов е по-трудно да си представим. За някои самата мисъл е недопустима, защото те виждат в него еманация на българщината. Запленените от неговата безспорна харизма понамаляха с течение на времето, но въпреки това няколко неща са сигурни: Борисов превърна популистката мобилизация, експериментирана успешно от НДСВ, в дълготрайно работещ модел. Сакскобургготски – патронът на Борисов – направи страхотна изборна вълна през 2001 г., но не можа да се задържи на нея. Силната антикорупционна заявка, обещанията за бърз възход (800 дни) не успяха да грабнат дълготрайно въображението на хората и харизмата на Царя бързо излиня, въпреки като цяло не лошите резултати от управлението на неговата партия. Голямата разлика между него и ученика му Борисов беше във възможността на втория да се променя и адаптира. Първо видяхме лицето на "Гневния” Борисов, раздаващ справедливост чрез пророка си Цветанов. След това дойде Строителя на пътища и магистрали. Борисов "Жертвата” на Пеевски и Василев събуди симпатиите на хората през 2013-2014 г. Който пък беше изместен от “Помирителя” и “Балансьора” от кабинета “Борисов 2”. Тази голяма палитра от роли не е лъжица за устата на всеки актьор. Имайки това предвид, бихме могли да кажем, че без Борисов българската политика щеше да е още по-динамична и непредвидима, с много “нови” лица, способни да спечелят внезапно избори и да поемат за кратко кормилото на държавата. Най-малкото без Борисов звездите на Сидеров, Симеонов, Каракачанов, Станишев, Бареков, Кунева и др. щяха да светят още по-ярко и да имат по-голяма тежест. Едва ли някой от тях би могъл дълготрайно да доминира българската политика обаче.       Борисов не се превърна в Орбан. Това е постижение на фона на вишеградските държави. Без Борисов по-радикални “орбанисти” щяха да запълнят вакуума, защото той едва ли щеше да се заеме от българска Меркел или триумф на либерализма у нас. Дълго време Борисов използваше точно близостта си с Меркел като легитимация, но това се оказа по-скоро тактически маньовър – днес той рядко я споменава извън контекста на получени от Брюксел пари. С две думи, без Борисов България можеше да залитне или към Орбановата нелиберална демокрация, или пък (далеч по-малко вероятно) – можеше напълно да се европеизира, ставайки политически неразличима от Германия, Австрия или поне Гърция или Италия. С Борисов си останахме в източно-европейски контекст без неговите вишеградски крайности. Корупцията едва ли щеше да изчезне без Борисов. Но пък правовата държава би могла да получи по-големи шансове. Десетте години на Борисов са маркирани от неформални договорености за контролирана употреба на съдебната система (основно срещу политически неудобните). Това се прави засега нежно и без крайни осъдителни присъди, но достатъчно твърдо, за да сложи край на политически и обществени кариери. Интересното е, че за да е "успешен” и възпроизвеждащ се този модел трябва да е подкрепен от всички "системни партии”. Борисов се превърна в координатор на тази подкрепа и създаде единна, смазана машина с елементи от изпълнителната, законодателната и съдебната власт, както и независимите регулатори. ВСС в момента е нагледна демонстрация на тази сглобка, работеща и дистанционно чрез есемес. Машината се разскърца през 2013-2014 г. и захапа ръкава на дясната ръка на Борисов – Цветанов. Но беше поправена преди да се случи производствена авария. Медиите бяха прикачени с винтове, моркови и тояги към съдебната власт в политико-съдебната машина. Те създават звукови и визуални ефекти на нейното действие, най-вече в жълто-кафявата гама. В резултат на тази инженерна дейност България стигна до 113 място по свобода на медиите. Което, макар и обективно невярно и преувеличено, отразява искреното недоумение на външните наблюдатели как изобщо сме могли да стигнем толкова ниско. Без Борисов КТБ може би изобщо нямаше да я има. Или пък, ако я имаше, нямаше толкова лесно да минава под радарите на регулаторите и службите, и да се разраства безконтролно. Или поне фалитът й щеше да бъде разследван далеч по-детайлно от парламента, а и от прокуратурата. След десет години нито Борисов, нито ЕС са вече същите. Съюзът преживява една от тежките си кризи и е на път да загуби ключово важен член като Великобритания. Мигрантите, ситуацията в еврозоната и възходът на популизма отслабват допълнително ЕС като генератор на стабилност. Борисов усеща това и го драматизира допълнително с цел да може да настоява за повече политическа предвидимост и спокойствие в политическата среда у нас. Същевременно обаче част от действията му остават необясними от тази гледна точка. Например, подадената оставка и новите предсрочни избори. Когато искаш стабилност, обикновено не рискуваш нов вот с непредвидим резултат. (Това противоречие доведе и до вътрешно напрежение в ГЕРБ и опитите на Цветанов да състави правителство с мандата на РБ.). Петъчното интервю на премиера в "Панорама” беше показателно за посоката, в която той мисли. Новите избори са му необходими за легитимирането на управление с по-стабилно мнозинство. В един вероятно раздробен парламент такова мнозинство може да се формира единствено от голяма коалиция с БСП. Затова и посланията му за пакт за ненападение преди изборите ("да не се плюе там, където ще се лиже” на неговия по-образен език), за "повече справедливост”, за "надграждане” бяха отправени основно към БСП и Радев. След Балансьора явно сме на път да видим и Борисов – Големия коалиционер. Сближаването с левицата вече се случи по повод позицията им спрямо Русия. А и по други въпроси – като развитието на Северна България, образованието на малцинствата, членството  в евроатлантически структури – възгледите им са сходни или поне по-сходни, отколкото с тези на разнообразните "патриоти”. Изчерпателен обзор на десет години не може да се направи на две-три странички. И заради ЕС, и заради Борисов България е постигнала доста от 2007 г. насам. Правителство на ГЕРБ или голяма коалиция ще сигнализират приемственост с пътя дотук – с достойнствата му, но и сериозните му недостатъци. Вярно е, че страната може много повече. Вярно е, че наваксването спрямо останалите членове на ЕС се забавя. Вярно е и че мнозина не смятат, че позитивите от членството са справедливо разпределени. Но истинският въпрос е дали има такива политически алтернативи, които биха реализирали допълнителният потенциал на страната. Вчера Борисов изглеждаше телевизионно успокоен, че такива няма. Дано не излезе прав, но желаещите да го заместят биха сгрешили много, ако го подценят и се отнесат лековато към периода 2007-2017 г. Един философ беше казал, че всичко действително е разумно, както и обратното. Той обаче вероятно не е знаел за Тръмп, Брекзит или пък за първите десет години от членството на България в ЕС, отлетели в историята като Миг-29. Статията е публикувана в портал "Култура"

Прочети цялата новина http://www.mediapool.bg/deset-godini-es-i-borisov-news258883.html

Свързани новини: