Тони Палмър - режисьорът на музиката

Тони Палмър - един от най-известните и значими режисьори на света в областта на документалното кино, е гост на тазгодишното издание на София Филм Фест. Неговата филмография наброява повече от 120 филма, голяма част от които са посветени на светила на музиката като Бийтълс, Крийм, Джими Хендрикс, Ленард Коен, Франк Запа и много други. Въпреки че самият той отбелязва, че музикалните му филми са по-малко от половината му проекти, той е известен именно с тях: носят му над четиридесет международни награди, сред които 12 златни медала от Фестивала на киното и телевизията в Ню Йорк, многобройни номинации и награди за БАФТА и „Еми”. Той е единственият двукратен носител на престижната Държавна награда на Италия. През 2010 г. Тони Палмър беше удостоен с Наградата на София за цялостен принос в световното киноизкуство, а тази година британецът посети за осми път София Филм Фест , по време на който раздаде автографи и разговаря с почитатели. Това се случи в Дома на киното в София, където 75-годишният Палмър, удобно седнал върху масата на сцената ("Няма да мога да стана повече, ако седна на диванчето") любезно отговаряше на въпросите на публиката и водещия Драгомир Симеонов. Със заразно чувство за хумор и отявлено желание да потопи, изкъпе и подсуши събралото се множество в разказа за невероятните си срещи и филми, гостът разчупи леда на продължилия час и половина разговор още с първата си реплика: "Това е най-добре организираният филмов фестивал на света! А сега може ли да си ходя вече?" Разбира се, не му беше позволено и така се впусна да разказва за "най-лошия филм в цялата вселена", който се оказва негово дело. "200 мотела" и Франк Запа   "Бях работил няколко пъти с Франк Запа, когато един ден ми предложи да снимаме филм. Попитах го дали има идея за сценарий, а той рече: "Да, разбира се", след което ми донесе един огромен сандък, пълен с всякакви късчета хартийки, ноти, записи, текстове, от всичко по малко с една дума. Веднага се заехме да изградим хомогенна история от всичките тези хартийки, като се спряхме на идеята за разказ за живота на една рокендрол звезда. А с какво е пълен животът на рокендрол звездите - с мотели, като в "200 мотела". Запа имаше няколко много интересни идеи в рамките на историята. Един от членовете на групата му бе имал ЛСД изживяване - нещо абсолютно непознато в света на рока - и той искаше да покаже на екрана какво е усещането да си на ЛСД. Казах на Франк, че мога да го направя, като използвам 35 мм лента, но имайте предвид, че през 1971 г. развитието на техниката беше такова, че щеше да ни струва много пари и време да го направим. Е, нямахме нито времето, още по-малко пък парите. Тогава видеолентата тепърва се развиваше, Би Би Си беше закупила своята първа цветна видеокамера през 1968 г., а ето ни нас, 2 години по-късно, експериментираме електронно с изображенията." Продуцентите на филма обаче заявили, че няма как да стане, тъй като след това планират да разпространят филма по кината. Затова Палмър отлетял за Холивуд, където се срещнал с големия шеф, "много интелигентен и приятен човек": "Той беше много добре настроен, само ни хвалеше, поздравяваше, вика: "Всичко за вас, момчета". И аз накрая все пак му казах за видеолентата. Никога няма да забравя, той държеше една чашка в ръката си, сложи я съвсем бавно на бюрото си и промълви: "Какво е видеолента?" Разбира се, той много добре знаеше какво е това, но идеята му беше, че не може да се прожектира в киното. Малко след това присъствах на едно поледно парти в студиото на "Техниколор" в Лондон, където хората ме питаха по какво работя и аз им казвах едно и също, "Имам голям проблем - видеолента". Тогава един от гостите ме попита дали помня, че през старите "Техниколор" камери вървяха 3 негатива едновременно – червен, син и зелен, които, като се проявят заедно и - бум - получаваме цвят. Старите телевизионни камери също имаха 3 импулса - червен, син и зелен, и ми предложи да свържем цветовете заедно. Те извадиха една камера от музея си, поизбърсаха я малко и направихме проба, която се състоеше в това аз да вървя напред-назад пред една стена, докато камерата снима и издава звуци като трактор. Проявихме трите негатива и ето ме там, правейки тегели пред стената. Така решихме проблема си, снимайки на видеолента, която препроявихме на филмова лента. Това беше първият филм в историята, който използваше подобна техника, сигурен с това беше интересен, но ако имате възможност да го гледате, по-добре идете правете нещо друго. И така, 100 години по-късно се озовах на друго коледно парти, където един много богат и известен режисьор се приближи до мен - сигурно някой му беше казал кой съм, защото аз не го познавах - и Стивън Спилбърг ми рече: "Вие снимахте "200 мотела", нали?" Сто процента някой му беше казал. "Да, защо?", попитах, а той отвърна: "Ако Вие не бяхте направили "200 мотела", аз нямаше да мога да снимам "Джурасик парк". "Е, няма проблеми - отговорих на свой ред, - ще взема 1% от приходите на филма", а той се засмя." В залата Палмър се съгласи и че "Джурасик парк" и "200 мотела" имат още нещо общо помежду си - Франк Запа е динозавър и е мъртъв. Нелсън Мандела и готините мацки Близкото звучене на "200 мотела" с "200 модела" подсети режисьора за още една негова легендарна среща, която се случила преди 8-9 години в ЮАР. "Снимах филм за известния драматург Атол Фугард , който в онези ширини е познат с това, че хем е бял, хем е африканец. По време на апартейда той яростно е нападал властите, които са го налагали, и в резултат на това първо му взимат паспорта, после му забраняват пиесите, а накрая го вкарват в затвора. Режимът се смени, дойде опозицията от ANC, но той и тогава не миряса и обвини ANC в корупция и измами, а то на свой ред му отне паспорта, забрани пиесите и т.н. Едно от най-важните неща, което направи преди идването на ANC на власт, бе да напише пиеса за Нелсън Мандела и острова Робин, където се е намирал затворът, в който е лежал Мандела. Докато снимах филма, питах Фугард дали мога да направя интервю с Мандела за пиесата, който взе, че се съгласи въпреки напредналата си възраст. Мисля, че беше последното интервю в живота на Мандела. Обикновено преди интервюто ми искат въпросите предварително, но аз винаги отказвам, защото просто не знам какви ще са. В случая направих изключение и си пратих всичките глупави въпроси. "Какво е да си на острова?" Тъпа работа. И така, ние отиваме при Мандела, той си седи на стола, тялото му не го слушаше особено, но мозъкът му сечеше като бръснач, и тогава разбрах защо ми искаше въпросите предварително - встрани от мен имаше бяла дъска, на която бяха изписани отговорите на всичките ми запитвания. Питам първия си глупав въпрос, Мандела се изправи в стола си и започна да чете отговора от дъската. Поглеждам го дали наистина чете, той стигна до края на първия ред, наведе се леко конспиративно и рече: "Когато ни караха към острова за пръв път с лодката, пазачът ни каза, че ще постоим 3-4 години (които се оказаха повече от 20, отбелязва Палмър), ще ни пуснат и всички ще ни мислят за герои и ще имаме всяка яка мацка, която пожелаем." Мандела замълча, облегна се на стола си и рече: "Още се оглеждам за красивите момичета" . Режисьорът обясни, че най-лошото в затвора на острова не е, че е 2 на 2 метра, нито че е горещо, най-лошото е, че се намира толкова близо до Кейптаун, че затвореният може да наблюдава всеки ден как животът си тече, а тоя гние там. В разговора им Мандела му казва и нещо философско, което оставя своя отпечатък у британеца: "Великите артисти ползват изкуството си, за да се борят със случващото се, да кажат на целия свят за политическото и социалното състояние на държавата си." Това изречение Палмър доразвива, като казва, че според него всяко изкуство е политическо с малко „п“. "Изкуството е активно, не пасивно. Гледам, че тука сте се събрали много умни и мъдри хора, но ви казвам, че повечето млади не знаят това. Една от моите професии е преподавател по източноевропейски науки в Украйна. Един ден по време на своя лекция пред близо 60 студенти показах картината "Герника" на Пикасо. Попитах множеството, знае ли как се казва картината - двама знаеха. Кой е авторът - един знаеше. За какво е картината – никой не знаеше. Бях шокиран, мислех си, че всеки умен човек ще знае една от най-великите картини на 20 век, не подробностите, но поне най-общо нещо. "Герника" на Пикасо. Най-красивото голо момиче на света Първоначално Палмър е искал да се занимава с академична кариера и това не се е променило чак до завършването му на университет в Кеймбридж. Една от летните му ваканции обаче негов приятел от Оксфорд, завършил 4-5 години по-рано, го кани да работи с него по първия му филм за Би Би Си, което променя съдбата на режисьора. "Това се случи през 1964 г. - смятайте колко съм стар - снимахме в Залцбург, а аз бях момче за всичко, моята работа беше да мъкна невероятно тежкото оборудване. На 3-ия ден от снимките приятелят ми вика, че утре сутрин в 8 часа ще снимаме ей там, горе, в замъка, извисяващ се над родното място на Моцарт. На другата сутрин качих всичко преди осем и седнах смазан в ъгъла до вратата на помещението, където щяхме да снимаме студенти, които рисуват. И тогава изведнъж вътре влетя великият художник Оскар Кокошка . Леле, Боже, Кокошка! Аз се сврях още по-навътре в ъгъла и започнах да гледам открития урок, когато - дамите да ме простят - на два метра от мен застана без съмнение най-съвършеното голо момиче, което съм виждал в живота си. И си помислих: Кокошка, красиво момиче, рисуване, това е моето момиче. Казвам ви, досега не съм срещал по-красиво същество. От тогава насам животът ми е едно дълго разочарование." Това е и причината да идвам веднъж годишно в България, за да си оправя настроението, но не бих се заселил тук, докато не вдигнете драстично нивото на футбола, пошегува се режисьорът.    С музикални филми започва да се занимава на късмет, след като уволняват продуцента по лентата, в която Палмър отново е момче за всичко. Друга важна случка е срещата му с Джон Ленън : "През 1963 г. бях на пресконференция в университета на млада банда, чийто сингъл бе оглавил класациите. Бийтълс . Пресконференцията завърши и както си седяхме в залата, при мен дойде Джон Ленън и ме попита, защо не съм задал въпрос. Казах му, че събитието е било глуповато, те са били глуповати, ние сме били глуповати, а той взе, че ме помоли да го разведа из университета. Помнете, че Ленън винаги е страдал и е бил обсебен от това, че не е следвал в университет и не е получил необходимото образование. Така че аз го разведох и накрая той ми заяви, че ще си тръгват веднага след концерта им вечерта, но ми даде телефона си на едно листче и помоли да му се обадя, като съм в Лондон. "Мерси, но няма да идвам, ще остана да преподавам тук", рекох му. След моя момент с голото момиче обаче реших да му звънна. Проблемът е, че се срещнахме през 1963 г., а му се обадих през 1966 г. Разликата в Бийтълс за тази три години беше космическа. Обадих се и от отсрещната страна чух глас на жена, по който личеше, че съм стотният човек за деня, който е звъннал с думите: "Джон каза да му се обадя". Затова затворих, но след половин час ми се обади Дерек Тейлър, журналистът, който тогава отговаряше за Бийтълс и беше близък с тях, и ми рече, че Джон има съобщение за мен. "Леле - казах си аз - сигурно е, "Кой, по дяволите си ти, и защо ми звъниш?" Оказа се друго обаче: "Защо ти отне три години да ми се обадиш?" Срещнахме се за обяд с Джон Ленън, където бях затрупан от кафяв ориз - предястие с кафяв ориз, основно с кафяв ориз, десерт с кафяв ориз. Тогава Джон ми каза, че има много музиканти, които или не влизат в предаванията на Би Би Си, или не искат да ги показват в поп класациите. Написа ми списък с имената, на които се възхищава, и ми го даде - Крийм, Дъ Ху, Хендрикс, Франк Запа ... "Хубаво, но аз нямам контакт с тях", казах му, а той ми обясни да не се тревожа и ще се погрижи. И така се появи "All My Loving". Този филм промени поп музиката по телевизията завинаги. Много е кратък, 50 минути, но много насилствен, защото е пълен с мнението на артистите за случващото се по света, сред което и бушуващата война във Виетнам . Би Би Си бяха ужасени, като го видяха, не искаха да го излъчват. Но го пуснаха. Тогава се хванахме на бас за 5 лири с Джон, които още ми дължи, че популярната преса ще го хареса, защото там са всички звезди, а сериозните вестници ще го оплюят като претенциозна глупост. Стана точно обратното и до днес сериозните издания пишат за филма." „Птица върху жица“ и Ленард Коен Докато раздаваше автографи, Палмър се сети за друга интересна история от премиерата на филма за Ленард Коен „Птица върху жица“ в Полша през 2010 г. "Тогава международните фенклубове на Ленард Коен се събираха на всеки две години в различен град и тази беше в Краков. Бях много притеснен, защото ми казаха, че ще има над 400 различни фенклуба, което значи поне 400 експерти. Естествено, бях взел доста копия от филма, за да продавам, и един от дните си седях на масичката, отрупана с филми, а пред мен опашка от хора за автограф. И идва една много красива дама, която ме пита, дали може да си вземе 10 копия. Съгласих се и тръгнах да подписвам, когато разпространителят на филма влетя, хвана ме и викна: "За Бога, не подписвай тези копия!" Ама защо, учудих се аз, а той продължи: "Защото утре сутрин 9 от тях ще се продават на двойна цена в Ибей." Е, беше прав. Днес няма да разписвам по 10 от нищо!" За самия филм Палмър разказа подробно на няколко места, включително и пред БНТ: "Имах много голям късмет, че можах да направя филм за Ленард, а още повече, че това стана през 1972 г., когато той беше във върхова форма. Тогава той ме попита дали съм наясно, че на първо място е поет, а чак след това музикант, тъй като е важно да знам, че иска филмът да е политически насочен, а не да бъде някакво щастливо малко филмче за любовта, за някоя си Сузана, Мериан и т.н. Смяташе това за погрешен подход спрямо него и музиката му. "Ленард, ако ще го правим, трябва да ми обещаеш, че няма да затвориш вратата пред мен дори веднъж, независимо какво се случва", казах му преди да се разберем за снимките и той се съгласи. Така се оказахме той, аз, камерата и прожектора, което позволи заснемането на много интимни моменти - когато той плаче, когато плува гол в басейна и т.н. Помня, че тогава и аз влязох в басейна с камерата и се надявах да не я изпусна. Друг път отидохме в сауната на един хотел, където се случиха страшно интересни неща, но нали знаете, че в сауните е пълно с пара, и затова камерата не хвана нищо, същинска катастрофа." Кубрик, Сталин и Шостакович Според британеца всеки режисьор трябва да прави филми само и единствено с една цел - да каже или покаже на света и на публиката това, което е важно за него. "Не мисля, че като започнеш да снимаш филм, си казваш, че ще е политически. Ако си верен на себе си, ще се получи нещо хубаво така или иначе. Познавам много английски режисьори, които, когато започват нов филм, си мислят как ще си построят басейн в задния двор. Не се прави така. Когато Стенли Кубрик почина, имах честта да представя филм в негова памет, докато жена му стои на първия ред пред мен. Бях много притеснен, но казах това, което мисля, че Кубрик остана верен на себе си и неговите филми бяха огромно огледало, което той вдигна пред обществото, за да може то да се огледа, с думите: "Това е ваше дело". Или "Манчестър край морето", който разказва една история, но всъщност истинското му послание е за самотата и невъзможността на различните поколения да комуникират в съвременното общество. "Преди време снимахме филм с Бен Кингсли за Шостакович . В края на лентата, след като за пореден път е отречен от СССР, той изнася реч, в която се извинява. В нея се изтъкват двете най-важни неща за артистите: да достигнем до хората и по какъв начин. Трима са великите композитори на 20 век – Стравински , който преоткри езика на музиката, Бенджамин Бритън и Шостакович (които са си били взаимни почитатели). Когато снимах филма "Свидетелство" за Шостакович, се впечатлих изключително много от операта " Лейди Макбет от Мценска околия ", която пише на 27 години. Сталин отива да я гледа в Болшой театър, намразва я, а на следващия ден във вестник "Правда" излиза статия, която я заклеймява като шумотевица, а не музика, пълен боклук. Госпожа Шостакович ми сподели, че месеци и години наред след това съпругът ѝ мисли, че ще го убият. Тогава открих, че случилото се не е протекло в реда "премиера-Сталин-край", ами по обратен начин. 18 месеца след премиерата на операта Сталин най-накрая отива да я гледа, тъй като за това време "Лейди Макбет от Мценска околия" е играна повече пъти от Пучини, Верди и Вагнер взети заедно. За тези от вас, които не са запознати с операта, мога да ви кажа, че това не е Верди, няма весели мелодийки и ритми. Това е юмрук в лицето. Чудех се много защо е била толкова популярна, а какъв глупак съм бил само - по онова време, ако напишеш с думи, че Сталин е лош, ще те убият. Ако напишеш с музика, че Сталин е лош, е много по-трудно да се докаже какво си имал предвид. Ето ни 80 години по-късно, и ако искате да знаете какво е било в Русия в периода 1930-1950, слушайте Шостакович. Музиката му е свирепа, затова и накрая на филма за Бийтълс съм сложил именно нея. Сянката на Шостакович стои надвиснала над всичко, което съм снимал. Имал съм щастието да се видя с него два пъти и не можех да обеля нито дума, стоях зяпнал." Бъдещи проекти В момента Палмър снима два документални филма. Единият е за геноцида над арменците и тяхната култура в Османската империя, а вторият е за унищожението на аборигенските култура, народ и природа в Австралия. "Знаете ли за остров Ротнест срещу град Пърт? В началото на 20 век правителството на Австралия събира всички аборигени, до които се докопа, и ги закарва там. Хиляди измират от глад в лагерите. Днес на острова има лунапарк. "Дисниленд". Тези хора вървят по костите на своите свещени предци. Това е мерзост."

Прочети цялата новина http://offnews.bg/news/n_1/n_650479.html

Свързани новини: