Плевнелиев има една историческа заслуга пред България. Без да жали усилия, той успя да докаже на всички, че България няма нужда от президент. Затова неговият приемник излъчва такава радостна светлина – защото, когато гледам българския президент, аз продължавам да осъзнавам, че не виждам Плевнелиев и изпитвам вътрешна благодарност за това.

 

Но това скоро ще свърши. Много скоро българският президент ще трябва да свети не с това, което не е, а с това, което е. Предстои да видим как ще го направи. А ако още известно време българската политическа класа не направи правителство, българите ще започнат да се досещат и за следващата пикантност, а именно, че можем и без правителство. Българската политическа класа се срещна със своята нелегитимност.

 

Серията от политически разочарования за българското общество не е спряла. Даже напоследък се задълбочи. Има и един нов ефект. Два-три дни след последните избори българите се оказаха принудени да осъзнаят, че ако чакаме някаква промяна, тя няма да дойде по този начин; че днешната българска политическа машина не може да гарантира промяна. А българската политическа система беше измислена преди време именно като инструмент на Голямата промяна, като механиката, която да доведе в България бъдещето. След последната си поява на сцената днешната българска политическа система вече стои като вариант на статуквото, а не като гарант дори и на най-малката промяна.

 

Тази система има намерение да възпроизвежда само себе си и нищо друго. Тоест в България вече има две общества. Едното е обществото на политическата реалност, в което живеем всички ние – и без да сме кантианци, се съгласяваме, че Принципът на реалността и Принципът на властта са едно и също нещо.

 

Второто е в реалността на шоупрограмите, на Слави Трифонов, на Обществото на спектакъла, на омбудсманите, които раздават справедливост. Всичко това се намира в разредената атмосфера на илюзиите, където дори не ни е интересно да поглеждаме.

 

В България живеят две общества – обществото на „Високата българска политика“, където нищо особено не се случва, освен че се споделят европейски пари, и обществото, което живее всекидневния си живот. Той не е политически, а битов и е свързан с решаване на непрекъснати проблеми. Между българската политическа класа и българското общество вече няма почти никакви допирни точки. Накратко казано, ние вече знаем, че днешната политика не е механизъм за промяна.

 

Подредбата на местата в кабинета не е политика, а по-скоро управленска технология. Кой точно ще стане силов вицепремиер и кой ще играе ролята на Меглена Кунева – това е въпрос, който не би могъл да вълнува сериозните хора. На мястото на обезсмисления дневен ред на умиращата българска вътрешна политика мощно се намеси геополитическият дневен ред на балканския и европейския регион. Тоест геополитиката се намести някак неусетно, но напълно властно и убедително там, където трябваше да бъде вътрешнополитическият дневен ред на българското общество. Днес българският културно-политически живот е живот в сянката на Голямата геополитика. И теоретично, и аналитично погледнато, можем да очакваме истинските промени да настъпят в резултат на геополитически промени, проблеми или дори сътресения. Дори и Корнелия Нинова да победи на следващите избори, никой не очаква да се промени нещо съществено.

 

На последните избори фактически се сблъскаха не доктрини, не образи и не модели на желаното бъдеще. ГЕРБ и БСП имат един и същи образ на желаното бъдеще, като разликата между тези два образа е само в това кой точно стои начело на дългата банкетна маса. Отбор „Б“ се опита да изтласка отбор „А“, но не успя. Не бяха достатъчно настоятелни и твърде много заложиха на т.нар. нови лица, което е типичен маркетингов подход. Последните избори минаха под знака на политическото откровение на един вдъхновен политически „мислител“ от близкото минало – Антон Кутев. Той като един Колумб откри, че политическият маркетинг не се различава много от търговския маркетинг. На „Позитано“ се утвърди разбирането, че маркетингът все си е маркетинг, без особени разлики. И го удариха на маркетинг. Защото да сложиш Елена Йончева, проф. Иво Христов и Тома Томов начело на листите си е маркетинг, а не политика. И ако подхождаш към процеса като към маркетинг, получаваш маркетингови резултати. Така не се побеждава и аз съм изненадан, че Корнелия Нинова не се е досетила за това. По-странно е, че онези, които зад гърба й носят бремето да мислят, не са се досетили също – технолозите Георги Гергов, Румен Овчаров… Кампанията на БСП и партньорите й беше тържество на политическия маркетинг. Получи се онова, което нямаше как да не се случи. Когато принципът на политическата заявка е от маркетингов тип, най-важни са политическата зестра и политическият ресурс на управляващите. Тоест оказа се, че административният ресурс на управляващите тежи повече от маркетинговите хитрости на претендентите.

 

(От интервю на Антоанета Киселинчева в a-specto)