Нямаха: разказ от Здравка Евтимова

Небето се огъваше, хвърляше лед и вятър, дърветата пред кафенето, брадясали старци в белия въздух, съскаха с клони. Беше студено в стаичката, обърнала прозорец към Струма, търпеливата река, която ровеше като къртица между камъните и празните пластмасови бутилки по брега. Гого спеше до нея, свит одве, бялата му кожа сребърно езеро, по-светло от мразовития вятър на април. Тя живееше в кафето – в задната стаичка, докосваща Струма. Сутрин първите клиенти на заведението ѝ бяха момчетата от двата камиона, които събираха сметта по улица “Благой Гебрев”. Те пиеха кафето ѝ, брадясалите им лица черни свещи, готови да пламнат, тъмните им очи едновременно ядосани и благодарни на нейната стара синя престилка. “Ще ти купя сребърен пръстен,” подхвърляше най-дребният от тях, мъж жилав и куражлия. Мия знаеше, че той няма пари, никой от тримата нямаше, но я гледаха така, сякаш можеха да ѝ купят въздуха и водата, студа, блоковете, сланата и градинката, заедно с грохналите опели край пътя. Беше наела кафенето и го бе кръстила със собственото си име – “Мария”. Тук идваха мъжете от „Чистота”, работниците от каменната кариера и кланицата - хора, които носеха със себе си миризми на експлозив и барут, на заклани животни, юмруци, кръв и отпадъци. Но те носеха погледи с гъсти думи за нея, които изсъхваха в краката ѝ. Тя все си имаше някой – най-здравия, заклалия най-много животни, най-мътния инат, иначе човекът нямаше да може да се задържи тук, в тясната постройка на завоя на Струма. Сега този тип, разфасовал най-много ялови крави и свине, спеше до нея с невероятно бялата си кожа, която блестеше кротко до нейната. И насън я притискаше до гърдите си, не я пускаше да се отдръпне сантиметър далеч. Този човек се казваше Гого, но го бяха прекръстили Кръвта, защото след няколко ракии скачаше и трошеше – всичко и всеки, който се изпречеше пред очите му. Вечер и той я гледаше, като че можеше да ѝ купи Струма - от извора до Гърция, не, можеше да ѝ купи океан. Ако Мия сама не го извикаше в стаичката, където живееше - зад кафе машината и чашите - той щеше да я причака. Тогава лошо. “Хубаво миришеш”, казваше ѝ той, но това едва ли бе вярно, защото в кафенето вреше от цигарен дим, примесен със съмнителни аромати на ботуши, мокри дрехи, кал и какво ли не. Мъжете го гледаха как протяга ръка да махне някаква прашинка от яката на блузата ѝ и никой не посмяваше да гъкне. Навеждаха се над чашите с евтина ракия, хвърляха погледите си в Струма и запалваха реката – от извора до облаците. Когато Гого се мернеше в кафенето – може да беше по обяд, сутрин, или два часа след полунощ - Мия веднага потъваше в студената стаичка, пълна с водка и гигантски туби домашна ракия. Страшното беше, докато той влезе. Тук, вътре, Кръвта беше смирен като Панчи, кученцето, което Мия осинови от жал заради строшения му крак. Тя въобще не си играеше да губи време с ризата на човека, скована от ледената вода, с която миеха кланицата. Не се бавеше с обувките му, грамадни кожени лодки. Отвеждаше го направо при ниския шкаф, където държеше вафлите. Там се случваше всичко, което във филмите наричат с какви ли не плитки имена, лъжи от край до край. След това го оставаше съвсем кротък, и безсилен в невероятната му сребърна кожа. “Ще ти купя всичко” шептеше той, задавяйки се от дъха ѝ, но тя знаеше, че няма нито стотинка. Кръвта даваше всичките си пари на нея. Тя купуваше евтината ракия за мъжете, които пиеха отвън, зад вратата на стаичката ѝ, в кафенето. Мия предпочиташе да не мисли за ракията, докато чуваше задавения му щастлив глас, който ѝ обещаваше, че ще ѝ донесе панагюрското златно съкровище. Наистина Гого беше страхотно силен човек, дори кланицата не успяваше да изцеди цялата му мощ. Всичко в тази стаичка бе купил той, включително шкафа, върху който тя му постилаше, докато от него останеше само покорно бисерно-бяло лице – грейнало, усмихнато срещу нея. Дори на обяд, когато в кафето идваха момчетата от “Чистотата” и си поръчаха пилешки дробчета, тя държеше Гого, жарък край арестуваната в мрака ракия, чакаше го, докато той забрави собственото си име и не може повече да помръдне в красивата си бяла кожа. Няколко пъти пилешките дробчета изгаряха, превръщаха се на въглен и цялото кафене приличаше на голям пилешки пожар. Ромите от „Чистотата” отиваха до хладилника, изчопляха си замръзнали дробчета, сами си ги печеха, после ги изяждаха полусурови, ослушвайки се за звуците от стаичката на Мия. - Ела с мене в Италия - молеше я Гого. Той с удоволствие би оставил полупрозрачната си кожа завинаги на този шкаф при нея, но бе уредил да отиде в Калабрия - там имало много маслини, за които италианците плащали вагони с пари. Но как да отиде в Калабрия, когато в кафето го чакаше кафявата Мия? Мия, която винаги имаше време за него и му даваше сън и тишина. Беше престанал да пие, откакто за пръв път тя го заведе на ниския си шкаф с шишетата водка. Не се биеше, защото ако се наложеше да го карат в болница и да зашиват раните му, щеше да изгуби скъпоценен ден – без нея. - Няма ли да тръгваш за Италия? – питаше го всеки път тя. – Ще изпуснеш сезона на маслините – но той не можеше да тръгне, не можеше да диша без това кафене. Щеше да умре от глад, ако Мия изчезнеше оттук. Мия гледаше искрящата му кожа, лицето му, което беше най-обикновено брадясало лице. Преди него бе гледала друго лице, обло, почти без брада, точно на същото място до стената. Странно, Мия се боеше от стени, от затворен асансьор, спрял между етажите, и винаги мъжете спяха до стената. - Трябва да тръгваш за Калабрия утре – молеше тя Гого, като съвсем искрено се възхищаваше на белите му рамене. Той се събуждаше, казваше “хайде”.Тя правеше хайде, но му повтаряше – Трябва да тръгваш за Италия. Време е. До сутринта Мия мислеше за ракията в големите туби; по-скоро за един старец мислеше, и за мъжа с облото лице, онзи, почти момче, без брада. Старецът беше баща на голобрадия. Ракията беше на голобрадия, старецът я докарваше и Мия я продаваше в кафенето. И голобрадият береше нещо - или маслини, или Бог знае какво в Испания. Понякога вечер й се обаждаше по Вайбър, казваше й - ще направи толкова много пари, че ще й купи рокля със диаманти.. Казваше й, че брои дните, когато пак ще се върне при нея в мътната стаичка. Той беше човекът на ракията. Момчетата от “Чистота”, мъжете от кланицата и от завод „Стомана” му имаха уважението, защото кафене “Мария” беше негово. Баща му изпичаше ракията - уж от сини сливи, но за какви сини сливи можеше да става дума, за Бога, когато градината на стареца отдавна беше изсъхнала и същите роми от “Чистотата” и каменната кариера изпосякоха сухите дървета за огрев? Дядката слагаше най-различни магии в ракията, приказваше ѝ, къкреше я на огъня, смесваше трънки, глогинки, дренки, а може би я кълнеше, защото питието имаше вкус, остър като рана. Старецът се беше превърнал в смок – пълзеше по баирите на Голо бърдо с километри за някоя джанка, пържеше го слънце, духаше го гръцки вятър и го валеше македонски дъжд. Той влачеше огромна торба в която пъхаше диви круши, джанки, шипки за тая ракия, която докарваше веднъж в седмицата на Мия. Идваше рано, черен като сажди. Тя го познаваше по миризмата на всичките горски плодове. Мъжете винаги миришеха на нещо, но бяха мъже, значи можеше да се разбере с тях. Слагаше стареца до стената и не си губеше времето с оръфаните му маратонки, нито с кафявото сако, с което той винаги се спретваше, за да ѝ донесе ракията си. Мия дори не се дразнеше, че се бе опитвал да заглуши миризмата на гнили плодове с евтин одеколон. Целуваше го, докато тънкото му лице не побелееше от щастие. Всъщност лицето му побеляваше от усмивката на зъбите му, повечето от които още си стояха на местата. Другите бе изгубил по различни причини. Щом може да се усмихва, значи още е мъж, решаваше Мия и продължаваше да не обръща никакво внимание на новото му вълнено сако. Кафява, весела, тя пет пари не даваше за големите туби дива ракия от дренки, глогинки, джанки и кой знае още какво. Не оставяше стареца да се отспива, кротко, с истинско уважение, че на тия години е такъв богатир, го извеждаше от стаичката зад кафенето и го качваше в стария му опел, с който пристигаше той. Там черният дядко спеше, забил глава на стария волан, кафявото му вълнено сако метнато на раменете да го пази от студа. Мия го завиваше грижливо, оставяше му в лимонадено шише от дивата ракия, пъхаше в торбата му банкнота от десет лева да си купи едно друго от града, добавяше парче хляб и сирене. Мястото до стената трябваше да бъде свободно. - Гого! Трябва да тръгваш за Калабрия. В Калабрия има мн-о-го маслини. Там растат най-едрите маслини на света. Тръгвай, защото други ще ги оберат. - Ела с мене и хващаме рейса след час – казваше й Гого. А Мия мислеше за Радомир, голобрадото момче, синът на дядкото с опела, който ѝ докарваше ракия, изравяща рани. Тези дни Радомир щеше да се върне от Испания. Той беше собственикът на кафе “Мария”. Обаждаше ѝ се посред нощ, че в Испания валял дъжд като грозде, имало вятър, който стигал в черния му дроб, толкова било гадно в Испания, защото я нямало Мия там. Испанките били ниски и трътлести. Казваше ѝ всяка вечер, че я усещал – сякаш била до него, на една запалка разстояние. Мия бе закрепила телефона на рамо и слушаше с едно ухо как чак до тука му дошло тук в тоя дъжд и тия маслини. Радомир питаше дали баща му кара ракия веднъж в седмицата, както се бяха разбрали, и дали някой от ония нахалници от кланицата не ѝ досажда. Мия отвръщаше, че всичко е наред, че го чака и дори вече е сложила чиста калъфка на възглавницата му, но той трябва да остане още малко в Испания – при испанките, които въобще не са трътлести и ниски. Всички електрони под облаците на април се събираха в гласа на Радомир и твърдяха, че тя е най-страхотната испанка, която познавал, на-високата и най-красивата испанка, а тези в Испания да имат да вземат. После се заклеваше, че само заради нея ще издеяни още седмица и половина в тоя студен испански дъжд при студените испански маслини. После веднага ще се прибере. Двамата няма да пият въобще нищо, защото като е пиян, не я усеща чисто и хубаво. Добре, добре, отвръщаше му Мия, и посрещаше погледите на брадясалите момчета от “Чистотата”, които искаха да ѝ подарят Струма и целия Перник с магазините за скъпи обувки, макар че нямаха пукнат лев в джобовете си. - Тръгвай в Италия още утре - повтаряше тя на Гого, който отново бе възвърнал силата си, грамадна колкото Витоша. Мия мислеше, че не може да побере Испания и Италия заедно на чистата калъфка до стената, че не може да продължава до безкрай тоя сезон на маслините. Не можеше повече да обещава на черния старец, че още следващия четвъртък ще се качи при него в опела и ще отидат на село, под едрите звезди. Мислеше, че трябва да си тръгне от това кафене и от погледите на момчетата. Трябваше да изчезне някъде, да наеме някоя друга стая, във Видин, в Търново или в Силистра. По-далече от Струма и брадясалите върби, по-далече от април, от тия тъмни мъже и черните им погледи, които ѝ бяха по-скъпи от дивата ракия на стареца. Все някъде щеше да намери някое евтино, топло място. Цяла България беше топло, евтино кафене за мъжете, които утре заминаваха в Испания да берат маслини, да правят магистрали и къщи на испанките. Но и край Струма все някога щеше да започне нейният истински сезон. Тогава тя щеше да почерпи момчетата с най-хубавото кафе и щеше да им подари цялата Струма – от Витоша до небето чак.

Прочети цялата новина http://offnews.bg/news/n_1/n_653562.html

Свързани новини: