Историята на Ивайло - трудният път, който калява

Когато срещнах Ивайло за пръв път, веднага ми направи впечатление на образ, сякаш излязъл от „По пътя“ на Джак Керуак – той беше луд, луд за живот, луд за говорене, писане и танци. Див и първичен, което по-скоро означава смел и непосредствен, Ивайло печелеше радостта и възхитата на околните; достатъчно бе да чуеш няколко негови изстреляни думи, да видиш буйната му коса или да прочетеш негово стихотворение. Да, Ивайло Добрев е поет, но много далеч от тихия и подреден, скромно-мечтателен начин на живот на поетите, които римуват и бленуват сантименталности. В това се състои мъжеството – в отказа от комфорта и суетата. А той познава живота, познава големите завои и дребните камъчета по пътя, познава щастието и страданието и е адекватен на времената, които ние, родените през 80-те години, живяхме и с които продължаваме да се борим. Станахме жилави и най-важното: някак приехме, че тъпченето на едно място убива; някак гъвкави сме и бързо надживяваме миналото. Като Ивайло. Но историята го отвежда до съзнателност и стремеж към чистота, редом до битката за оцеляване и урока за поемането на отговорност. Роден е през 1983 г. в Русе. И тъй като днес се занимава активно с астрология, ще вмъкна още един щрих към портрета му: той е зодия Овен. Което ще рече инат, упоритост, тласкаща сила. Не е необходимо всеки да вярва в зодии и звездни карти, за да се убеди в тези негови черти – историята му ясно ги потвърждава. Корените на рода на Ивайло водят до Беломорска Тракия по бащина линия и Габровския Балкан по майчина. Дядо му – бащата на баща му, когото Иво не познава, тъй като е починал, когато баща му е бил на тринадесет години - изучавал Астрология и Цигулка в стар пловдивски колеж във времена, когато тези дисциплини се изучават на научно ниво. По-късно баща му, който работи във фабрика в Шумен, среща майка му, двамата се влюбват, отиват в Русе и се ражда Ивайло. Първият ярък спомен го заварва на село, в едно желязно корито в горната стая, а върху коритото пада слънчева светлина и майка му го къпе. Влиза един мъж – явно баща му – и започва да се радва на малкия къпещ се човек. Като малък Иво е болнаво дете и родителите му са принудени да го оставят за дълго при баба му и дядо му на село – да се позакрепи малко, а и за да може да ходят на работа в града. „Спомням си, краката ми постоянно бяха на дупки от инжекциите“, казва той. До осмата си година момчето израства на село, в непрестанни игри и буйства, въпреки болестите. Селото е пълно с деца на неговата възраст и това са прекрасни години за малкия Иво – вечер всички излизат, възрастните сядат на пейките, децата търчат, гонят се, щуреят до късно и енергията се изразходва в това чудо на детството – безгрижието. Освен игрите на народна топка и ходенията на гости, приключенията на Иво понякога са буйни и нерядко завършват с кръв, рев и бой. Веднъж, например, след като поотраства малко и започва да добива самочувствие, взима едно стъклено шише и за да се докаже пред другите, решава, че ще прескочи дървената ограда и ще напълни шишето с вода. Стъпва на оградата, но тя се разклаща много силно, Иво губи равновесие и пада. Шишето се чупи и нарязва ръката му. Зашиват го, но и до днес остава белегът на дясната му ръка. Друг път пък, след дълга игра със съседските деца, когато идва време за следобеден сън, Иво – настроен твърде изследователски – решава да вдигне наковалнята на дядо си, защото просто не му се спи и нещо трябва да прави. Наковалнята тежи сто килограма и той едва успява да я помести, но достатъчно, за да падне върху крака му и да нарани кокалчето му. „Аз реввам, дядо ми излиза и се вайка… Слава Богу, не си счупих крака. Изядох един бой, нашамариха ме. Много ги стреснах, какво ли не преживяха с мен баба и дядо…“, смее се Ивайло. Друг спомен го връща към сладката череша на двора. „Тази череша може би ще я помня цял живот – с едни хубави, едри червени череши, много сладки! И като узрее, се почва бране и ядене на корем. А вечер светулките се събираха около нея, ядях череши в топлите летни вечери, ловях светулки в шепите си, а после ги пусках.“ Това се случва отново следобед, когато на Иво не му се спи. „По обед на село все едно всички умират, няма никой и после пак се съживяват“. Решава, че ще се качи на дървото да хапне малко череши, но най-отгоре, защото там са най-хубавите, които стоят необрани. И се качва до върха, а отдолу има ограда с остри железни пръти и пейка. Стъпва на един клон, той се чупи и момчето пада от черешата. За щастие не се набучва на коловете на оградата, но пада върху пейката и с челюстта си я разбива. Зъбите му изхвръкват, целият е в кръв, плаче. „И веднага повикаха леля Миче. Тя беше специалист по вадене на зъби с конец – завързва ти зъба с конец за дръжката на вратата и дърпа. Тя дойде и извади каквото беше останало. Добре, че бяха млечните ми зъби“, разказва Ивайло. Освен всички контузии, в детството на Иво има и много приятни преживявания, за които днес си спомня с топло чувство – къпанията във варела, който дядо му пълни, когато стане горещо, бясното каране на колелета по баирите, пързалянето с шейни до фурната за хляб, откъдето взимат по два-три топли хляба и изяждат единия на връщане… „Просто велико, беше някаква приказка“, казва той днес. А аз си мисля, може би дори нечестно, че това не е ограбеното детство на децата от столицата и че истинското, пълноценното време на село в ранна възраст оставя неразрушими спомени, към които по-късно да се връщаме с усмивка. Още повече, че Ивайло е имал късмета да живее на село преди рязкото обезлюдяване, затварянето на селските фурни, погиването на поминъка на хората там. Но пък вероятно всяко детство – в града или на село – е хубаво, защото е твоето безгрижно време, което никога няма да се върне. Дядото на Иво имал мотор с кош и го возил няколко пъти на него; майсторял си разни неща – печки или нещо друго. А прадядо му бил майстор на ножове, ками и бъчви и се грижел за голямо лозе заедно с прабаба му. „Той постоянно ми разказваше как е участвал във войната, как са го нагърмели с куршуми и го вкарали в моргата, но като видели, че не е умрял, го изкарали. И ми показваше дупките от куршумите по цялото си тяло“, спомня си Ивайло. „Имах прекрасно детство. Дойде пубертета и започнаха проблемите“, усмихва се той, но усмивката му не е точно от радост. В тийнейджърските си години Иво тренира баскетбол. Това е първата му голяма и единствена тогава страст. „Беше ми интересно, приятно, освен това бях много добър“, разказва той. Тренира усилено, изтласквайки училището от кръга на преките си интереси. Всъщност всичко, което не е баскетбол, не го засяга. И съответно никой не можеше да ме накара да направя нещо против волята си, спомня си младият мъж. В същото време, освен проблемите в училище, проблеми има и вкъщи – родителите му не се разбират и скоро ще последва развод. Периодът е мъчителен за Ивайло: от добър ученик до седми клас в Немската гимназия изостава, губи интерес, спасява го баскетболът и скоро се превръща в обещаваща млада надежда на русенския баскетбол. Играе в младежкия отбор на „Дунав – Русе“, а след това и при мъжете, а е само на шестнадесет години. Играе дори срещу ЦСКА. Един ден треньорът му съобщава, че след няколко дни пристига треньорът на националния отбор на България и че той иска да види Ивайло и още едно момче как играят. Има шанс да бъдат приети в националния отбор. Но за лош късмет на Иво предната вечер има приятелски мач между неговия отбор и отбора на Русенския университет. „Бяхме се разбрали само да поиграем малко, без да се пънем. Обаче аз не мога да не се пъна, особено се засягах, когато някой ми открадне топката…“, разказва той. И на самия мач, по време на играта, един от играчите на Университета краде топката на Ивайло, той тръгва да го гони, за да се докаже, съперникът поднася, за да вкара в техния кош, Иво скача да му бие чадър и стъпва накриво. Пука глезена си и в следващите шест месеца не може да ходи изобщо. „Това беше първата ми любов – баскетболът – и си мисля, че впоследствие дори в отношенията ми с жените нещо се пукна.“ Шестте месеца, в които състезателят е с подут глезен, се оказват и финалът на неговата спортна кариера, тъй като губи силната си форма и после не успява да се върне към нея. „Преживях го много тежко, изпаднах в депресия. Съвсем изоставих училището, отношенията вкъщи също не бяха цветущи… И почнах да пия, да пуша, да събирам фасове от блоковете между етажите… Станах гамен.” След това влиза в Руската гимназия в Русе, откъдето обаче скоро е изключен заради учителката по химия – „звярът“ на училището. Ивайло натрупва много двойки по химия, а един ден учителката го изправя пред целия клас и казва пред всички: „Вижте го Ивайло! Срамота, баскетболът го провали!“ И аз я търпях, търпях и станах и я напсувах пред целия клас, разказва Иво. „Дори щях да я ударя с дневника по главата. Бях на ръба да направя някаква много голяма глупост“. Момчето е натрупало и доста отсъствия и в крайна сметка го изключват от това училище. „Отидох в СОУ „Йордан Йовков“. И там пак същата история – не ходех… Учителките казваха, че имам потенциал. По Философия и по Литература бях силен, но всичко друго беше зле. Някои госпожи се смиляваха над мен и ми пишеха тройки. Запалих се по тенис на маса и станах най-добрият в училището. И трябваше да бия най-най-добрия в училището, който беше директорът. Уговорихме мача, дойде директорът, бих го и него. Имах дванадесет двойки за срока. Повторих десети клас. Опитах се да излъжа майка ми, крих бележници, късах листи… - не стана, разбраха и последваха разочарования…“, разказва Ивайло Добрев, за когото учителите казвали, че е много умен и интелигентен, но просто отказва да се придържа към дисциплината и иска да прави само това, което му е интересно. Завършва училище трудно, с успех едва 3,14. И решава да кандидатства във ВУЗ, но пред него изборът не е много голям и единственият вариант се оказва частният колеж в Добрич. Там той е приет в специалността „Маркетинг и мениджмънт“. „Абсолютен филм на Кустурица – бяхме в общежитията на проститутките, обядвахме с тях, идваха сутеньорите им с бе ем ве-тата…“ В това време обаче родителите на Иво се развеждат, донякъде и под негов натиск, тъй като неразбирателствата помежду им нарастват. Възможността да учи пропада – семестърът струва шестстотин лева, които той няма. Единствената работа, която му се предлага в Добрич по това време, е продавач на джи ес еми втора употреба – по дванадесет часа и за десет лева на ден. Той преценя, че това би пречило на обучението му. Но така или иначе прекъсва колежа и тръгва по широкия свят да дири късмета си. „В Добрич имах едно гадже. С нея отидохме в Шумен, тя също прекъсна. Уж щях да работя при баща й, който беше строителен майстор… Живяхме малко заедно, работих за кратко при него. Скоро се разделих с нея и се върнах за малко в Русе“, разказва Ивайло. В родния си град работи известно време при свои приятели – арменци на кооперативния пазар. Продава водопроводни части, клещи, резачки, железария. „Нещо не ме свърташе, пък и нямах никакви умения да продавам такива майсторски неща и ми беше трудно. Нещата в Русе бяха зле – и с работата ми, и с нашите, час по-скоро трябваше да взема някакво решение“, спомня си той. Зимите в Русе са тежки, а Ивайло е поставен пред изпитание. „И в изблик на лудост и на невъзможност… Имах 30 лева, взех си раницата, сложих си някакви чорапи и дрехи и хванах влака за Варна. Имах приятел от студентските време във Варна – Боби. И си казах – аз трябва да си спася живота, не утре, не в други ден, а сега, точно сега, ето хващам си влака и изчезвам!“ Във Варна Ивайло отсяда временно при приятеля си, просто ей така, с двадесет лева в джоба. Започва да обикаля и да търси работа – такава, в която да плащат всеки ден, за да оцелее. „Единственият вариант беше бачкатор на груб строеж. През зимата, при един мой приятел, при едни майстори-цигани. И аз бъркам бетон за 15 лева на ден, за да мога да ям и евентуално да спестя за квартира. Поработих малко, беше адски тежко. Прибирах се „с кофража“ вечер, в квартирата нямаше пералня“, разказва той. Всяка вечер, уморен от работа, той си купува хляб, майонеза и килограм кренвирши, с които си прави сандвичи, режейки кренвиршите на тънки резени, за да стигнат за целия хляб. И е щастлив, че има кренвирши. В това време негово единствено спасение е четенето – чете всичко, което му попадне, но предимно поезия. „Баща ми ми даде някакъв тласък – той пише, поет е, журналист е, беше главен редактор на един русенски вестник, имаше свой вестник по едно време… И от него съм наследил любовта към поезията, към писането и въобще към словото“, казва Ивайло. Скоро наема стая от апартамент с хазаи и всяка вечер след работа чете по десет минути, защото само толкова издържат ръцете му след строителната работа. „Идва другият ден – пак същото. Отивам пеша на строежа, защото нямам пари – в разгара на зимата, нямам и дрехи… Веднъж имах един случай, вече от адска преумора и отчаяние, въобще от цялостна физическа и психическа преумора…, спомням си – през зимата, по една улица, в един квартал във Варна, почнах да си говоря сам. Нямах приятели, приятелка, близки … И си говоря сам, някакви хора ме поглеждат и ме подминават…“ Но един ден, предрешен да бъде по-различен, момчето влиза в Интернет клуб, за което плаща с дребните, които му се намират. И инстинктивно пише думата „духовност“ в търсачката. На първо място излиза „Петър Дънов“. „И аз като удавник за сламка почвам да чета и започвам леко да се съвземам, сякаш почна да ми се възвръща надеждата. Бях на ръба на лудостта. И тогава някак нещата се завъртяха и устоях, благодарение на това, че намерих Петър Дънов в този Интернет клуб. После потърсих негови книги, свързах се с хората от Бялото братство във Варна, започнах да играя паневритмия и да ходя с тях на тяхното място, където се събират. Беседи, лекции, паневритмия, готвене на храна…. В някакъв момент книгите на Дънов ме извадиха от огромно житейско блато, дадоха ми сила да продължа и упование.“ Следва на стр.2 Продължение от стр. 1 След това започва работа в стъкларски цех като резач. Скоро става майстор-резач, работата му е да реже огромни листи стъкло с елзмаз. „Работата беше опасна и смъртоносна, защото във всеки един момент може да падне стъклото, да се счупи и да те направи на парчета – изключително прецизна и опасна работа. Взимах добри пари все пак. Харесваше ми, горях, беше ми тръпка, защото беше опасно, а и ми се отдаваше.“ Но един ден стъклото пада и срязва показалеца на дясната ръка на Ивайло. В началото му става смешно, но болката е много силна, а кръвта блика като фонтан. Следва спешен кабинет и шиене, а докато го шият, Иво рецитира стихове на медицинските сестри. Тогава е на двадесет и две и вече е започнал със своите поетични опити. „Лявата ръка почти не можех да я използвам, нямах усещане с нея и ми беше трудно. Тогава имах една приятелка, която ме къпеше, бръснеше ме, хранеше ме дори, обслужваше ме… И прекарах няколко месеца в чудовищни болки. По цели нощи съм си бил главата в гардероба, нищо не помага, зверски болки!“, разказва той. В това време не може да работи и няма никой, който да му праща пари. Има поезията и физическата здравина на тялото си, която да му помага да оцелява някак, но губейки и нея, като порязва пръста си, отново остава без пукнат лев. За щастие по това време баща му, който работи като амбулантен търговец, му изпраща по малко пари от неговите скромни доходи – ако бащата изкара петнадесет лева през деня, седем от тях той изпраща на сина си, а останалите оставя за себе си. „Добре, че беше моят мил татко да ме спаси тогава“, спомня си Ивайло. Той все пак получава обезщетение от стъкларския цех, но то е дребно и се принуждава да изтегли бърз кредит, за да плати наема и сметките си. После обаче лъч надежда изгрява и на неговата улица и във Варна пристига добрият приятел от Русе – Николай. Двамата наемат обща квартира и започват чудните моменти в морския град. Николай рисува, Ивайло пише, двамата се самозапалват един-друг и практикуват учението на Петър Дънов. „Бяхме си създали духовен, творчески, чист, безгрижен, изобщо - хубав живот“, спомня си добрите времена той. Тогава започва работа в един денонощен магазин, а приятелят му Николай Димчевски – в галерията до магазина. Там един ден идва художникът и музикант Росен Марковски заедно със съпругата си и така, спонтанно и непринудено, както само младостта позволя, се слага началото на незабравимо приятелство между тримата. Днес Ивайло и Николай често си спомнят с наслада онези години във Варна. След това Николай се влюбва и заедно с приятелката си заминава за София, а малко по-късно ги последва и Иво, който, останал без приятелите си, една вечер попийва малко повече – за кураж – напуска магазина и се качва на влака. „Мен вече нищо не ме задържаше там – нито работа, нито жена и деца, само морето. Но какво е морето, когато нямаш приятели, с които да го споделиш?“, казва той. Докато живее във Варна, Ивайло създава и друг ценен спомен – посещенията на библиотеката след работно време. Там чете всичко наред, цялата съвременна поезия, която се намира по рафтовете. И открива още един духовен стимул, който ще е с него дълги години наред – поезията на Езра Паунд. „Когато намерих това тънко книжле на Езра Паунд, една седмица ходех, все едно някой ми е отнесъл главата. Беше нещо уникално. Знаеш – има такива творци, които като ги прочетеш, са толкова силни, мощни и истински, завладяващи, че те отказват да правиш каквото и да било – това е космос. Преписах си цялата книга на ръка – всеки ден ходех и си преписвах стихотворения. Дори някои стихотворения знаех наизуст. Вечер в Морската градина си рецитирах стиховете. После исках да открадна книгата. Просто си казах: аз трябва да я имам тази книга! Сигурно на някой не му пукаше за тази книга, никой не я взимаше. Отидох при библиотекарките и ги питах – кажете, колко пари искате за тази книга – сто, двеста, петстотин – колко? А те – не може, не става, господине. Бях много изкушен да я открадна. Така де, откраднах я. После съжалих, че я откраднах; исках да я върна, но не успях. Загубих я някъде, но след време я изнамерих от сергия на Славейков и си я купих. Дълго време точно определени пасажи или цели стихове на Паунд бяха в съзнанието ми. И до ден днешен някои от тях са с мен“, споделя Ивайло Добрев. „Пишех и правех опити. Много време копирах чистосърдечно и истински начина на писане на тези поети, които четях. От чисто любопитство, от чиста потребност поезията, литературата беше единственото, което ме вадеше от бруталния сблъсък с реалността. С моята реалност. С ежедневието, с цялата тази тежка физическа работа, която трябваше да върша, за да оцелея. Целият сблъсък между този фин и крехък чувствителен вътрешен свят, и тежкия физически труд, който трябва да върша, за да съм жив, за да ям и да живея. Но то пък едното помагаше на другото, защото всяко противоречие създаваше нужния отпор, нужната среда, в която да се зароди нещо творческо. В някакъв момент започнах да различавам моя глас, да намирам своя изказ, който е само мой и не е повлиян от другите. Изказът на Ивайло.“ И така, младият мъж пристига в София и отсяда за малко в ателието на Росен Марковски, където първата вечер, спомня си той през смях, няма ток. После енергиите се отпушват – идва токът, Ивайло работи на обект, където чука камъни, събира пари и наема стая в една много хубава къща на улица „Ами Буе“. Продължава със своите опити с писането. Скоро започва работа като преносвач и товаро-разтоварач в цигарената фабрика, където среща много истински, натуралистични образи, които го вдъхновяват и ги описва в серия кратки разкази и в една недовършена все още пиеса. Един ден Ивайло и неговия приятел Николай стоят пред една галерия, а срещу тях има странна къща с ангели на покрива. Ивайло си казва: кой знае каква откачалка живее тук! Пет месеца по-късно той се запознава с тази „откачалка“, която съвсем скоро ще се превърне в негова съпруга и майка на детето му – Маги. Запознават се във Фейсбук, тя е режисьор и сценограф, той е поет и работник във фабрика. Историята на тяхната любов ги отвежда във Видин на нейно представление, а после и на море във Варвара, където решават, че ще си направят дете. Когато Маги забременява, те се връщат в София и започват да кроят щастливи планове: как ще живеят от съвместните си творчески проекти и ще се обичат. Ивайло напуска цигарената фабрика, правят заедно „Къщура“ и се ражда техният син Ясен. Личен архив: Ивайло Добрев „Дойдоха родителските трудности по отглеждането на Яската – неспането, преумората, безсънието, грижата за това как и откъде ще се изкарват пари… Аз, бидейки човек, който няма поддръжка отникъде, трябва да разчитам само на себе си… Нямам някаква професия, а изведнъж имам дете. И се отключиха едни страхове, напрежения, объркване. Напрежение имаше и в отношенията ни с Маги. Появи се усещането, че съм постъпил много безотговорно, много поетично. Нямам стабилна работа, нито къща, нито професия, нито някой да ми помага. И преминах през брутална криза – самосъжаление, разбиване, самоубиване с алкохол. Преживяхме труден период. Но беше полезен, защото пораснах по някакъв начин – осъзнах, че трябва да поема отговорност за действията си. Тоест, мога и да не поема, но това не е честно, не е справедливо и ще се отрази на Яската. И на Маги. Слава Богу, Маги ми помогна, аз си помогнах и някак си успях да изплувам“, споделя терзанията си Ивайло. Стигат до момент, в който пристигат наемът и сметката за ток, а е зима и творческите проекти не дават финансови резултати. Работата секва, а сметките са над хиляда лева, а семейството трябва да се храни и да купува памперси за бебето. Ивайло блокира от невъзможност, която го изтощава – той стои в кухнята и не може да реагира. „Не можех да намеря мотивация да си вържа обувките – дотам се бях докарал психически и физически“, спомня си той. И тогава единствената надежда идва от отворилата се възможност младият мъж да замине за Англия, където да работи. Братовчедка на неговата Маги е установена там и е готова да приеме Ивайло, докато стъпи на краката си. „Спомням си как Маги ми стяга багажа за полета. Беше китна пролет, точно преди рождените дни на Маги и на Яската. Идва моментът тя да ме изпрати на вратата, аз не знаех кога пак ще ги видя, не знаех въобще какво става, нито какво ще става. Бях в някакъв полусън – единственото нещо, което знаех, беше, че ще спя при братовчедка ѝ, не знаех къде ще работя. И си спомням – този спомен ми стои като на забавен каданс – излизам от вратата, от решетъчната врата на къщата, с куфара, чакам таксито за летището и казвам на Маги: дай да не се задържаме дълго, дай по-бързо, че ще стане твърде емоционално… На двама ни беше трудно, мен ме стягаше отвътре, тя се разплака, а на мен ми се насълзиха очите, но се държах, опитвахме да си даваме кураж един на друг, че нещата ще се наредят. Погледнах багажника на Пасата – виждам как едни прашинки се издигат на слънчевата светлина… пролет е, дръвчетата в двора цъфнали, Маги нещо ми говори…, таксито идва, аз трябва да се качвам… После тя тръгва да се прибира, изведнъж се засилва и тича към решетката, аз я целувам през решетката… Беше като сцена от филм.“ Това е първият полет на Иво със самолет и при кацането му прилошава. На летището го чака Пийт – съпругът на братовчедката – който го откарва до къщата в градчето. През първите няколко нощи Ивайло изобщо не спи. В куфара му са стреличките на Ясен, които Маги му е сложила, за да му напомнят за сина им, да му дават кураж. Така започва английската одисея на Иво от България. Първата му работа е като мияч на чинии в рибен ресторант – огромни купчини чинии, които той мие, нарежда, пак мие и така до безкрай. Случва се така, че първият му работен ден е някакъв национален празник и пред ресторанта се вие опашка от шестдесет човека, които искат да влязат и да се нахранят. Купчината с чинии за миене пред Ивайло нараства постоянно, така е през първите няколко дни: зашеметяващо. От преумора той не може да спи вечер, а ръцете го болят, но цикълът не спира и младият мъж се бори. На шестия ден обаче при него идва мениджърът на ресторанта и му казва: Айвоу, тук има една друга работа за теб, слез за малко в мазето. И Иво слиза в мазето, където го чака голяма машина за белене на картофи. Новата работа за него означава да вдига двайсет и пет килограмови чували с картофи и да ги изсипва в машината, която ги мие и бели. „Усетих, че падам на още по-ниска позиция. Тялото ми не издържа на преумората и на напрежението. И на четвъртият ден рамото ми отказа. Помолих го да се върна на чиниите, но това не стана“. Следват няколко дни, в които Ивайло обикаля сам из Барнстъпъл (в Северен Девън), оставяйки биографии и питайки за работа на различни места. В това време е надъхан, макар че семейството му липсва страшно много. С детето и жена си се чува по Скайп, но скоро осъзнава, че такава връзка няма как да замести истинския контакт. „В един момент си дадох сметка, че трябва да избера или да запазя връзката със семейството, или изкарването на пари в Англия. Видя се, че през скайп всичко си остава на повърхността – връзката се разпада, не се чува, на детето, което беше на три години, не му се говори по телефона. То иска да съм при него, да си играем, да имаме истински контакт. И усетих как моята връзка между баща и син изчезва – аз изчезвам, всичко изчезва“, разказва той. Но продължава. Започва работа като боклукчия, където се задържа близо две седмици, тъй като позицията е по заместване. Още първата сутрин, в която се качва на боклукчийския камион след инструктажа, се чувства бодър и пълен с вяра. Отбелязва, че камионите им са по-чисти от българските. Задълженията му включват придвижване с камиона до кофите за боклук в къщите в околните градчета и изпразването на тези кофи. Има възможност да си говори с колегата и с шофьора на камиона, а при пътуванията пред него се разкриват невероятни пейзажи. Беше страхотно, спомня си Ивайло, който скоро започва да тича след камиона, вместо само да се вози и дори свиква с дъжда, който често вали в Англия. „Бях влязъл във форма, работата ми хареса и си пишех кратки истории, които винаги завършват с ‘keep going!’. Тогава усетих колко спасително може да е словото. Беше ми като бряг, в който можех да се спася от цялото това безумие. И така, след всеки ден или по време на обедната почивка си пишех по една кратка история, която беше за мен нещо съкровено.” Скоро обаче и тази работа приключва. Ивайло вече усеща в себе си голяма преумора. Не успява да свикне с тази толкова различна храна. „Там оцених тези малки неща, на които тук не обръщаме внимание и ги смятаме за даденост – просто една вкусна храна, една непринудена среща с приятел, една пролет, едно хубаво време, в което да излезеш и да си добре... Англичаните постоянно се притесняват от камерите, които са навсякъде. В България можеш да си позволиш да се държиш естествено, дори да си мрачен и тъжен, и разбит. Осъзнах, че ние тук можем да си позволим да сме всякакви. Мисля, че в някакво отношение сме по-дълбоки, въпреки че ни казват, че сме песимисти, черногледи и че сме най-нещастните хора в света. Когато загубих всичко, осъзнах колко важни са тези дребни неща, които пропускаме в ежедневието“. В един момент в Ивайло започва да зрее мисълта, че в случай, че остане в Англия, трябва и семейството му да дойде, при това скоро. Започват да правят планове за събирането им на английска земя, въпреки че Иво се съмнява, че това е подходящо място за тях. Започва да си търси квартира. Когато отива на оглед на стаята, за която научава, че се дава под наем в близост, заварва нещо покъртително. Семейство българи, изнурени и съсипани, с опърпани дрехи, мъжът без ръка и с наведена глава… - страшно тъжни хора, при които живее и една жена – алкохоличка, пияна още на обед. В стаята, която му се предлага, има грохнало легло, счупен гардероб, мивка, която е развалена и мухъл по стените. „В крайна сметка реших, че няма да си причиня това нещо“, казва той днес. След толкова неуспешни опити Ивайло е на път да се откаже – решава, че явно сега не е моментът за подобно нещо и обсъжда това с Маги. „Но все пак реших да направя още един опит. Дължим пари, имаме дете – няма мърдане! Трябва да се напъна още“, спомня си тежкото време младият мъж. За пореден път отива в посредническата агенция, която помага при намирането на работа и казва, че отново му трябва работа, но, моли ги той, нека да не е тежък физически труд, тъй като има травми. Обяснява им, че е много бърз с ръцете и че може да бъде мияч на чинии, боклукчия, сервитьор, барман…, но не и нещо, което изисква тежък труд. „Намериха ми работа във фабрика за самолетни части и ми я описаха като лека работа – едни малки частички, които да обдухвам като при прахово боядисване… Зарадвах се и се обнадеждих, че на третия път ще стане!“ „Отидох първия ден в завода за самолетните части, инструктираха ме, връчиха ми работните дрехи, влязох във фабриката, сложиха ме на машината и почнах да обдухвам – слагаш си ръцете в едни отвори, през едно прозорче гледаш, вътре са частите и с един маркуч, който е зареден със смес, боядисваш. Беше уморително, монотонно, но си казах, че ще стискам зъби, ще падам, ще ставам, но ще издържа! Този път вече няма накъде! Изкарах една седмица, почнах уж да свиквам, машината се разваля, оправяха я… Не спях отново, не се хранех, защото храната не ми беше по вкуса… Бях в нещо като ступор или шок. И въпреки това имаше превъзбуда. И един ден, в някакъв момент, докато си боядисвах частите, получих много силна хранителна халюцинация – че ям сарми. Сармите бяха пред мен и почти се разплаках. Едва се сдържах, за да не шокирам колегите – там всички са много окей външно“, разказва Ивайло. Той продължава. Keep going, както ние, приятелите, всеки ден четяхме в мрежата. Но един ден започват да му дават и други едни части – по двадесет килограма всяка. Иво трябва по осем часа на ден да върти с едната ръка тежката част, а с другата да боядисва, стоейки в едно стъкло. Ръцете му отново отказват, психиката му отново страда. Но той продължава. Докато най-неочаквано шефът го вика при себе си. Иво се надява, че го викат, за да подпише договор. Тъкмо е надделял над трудното и с инат е преминал собствената си бариера на издръжливост. Отново плануват голямото събиране на семейството. Но шефът му казва: “Супер, man, обаче ще трябва да те освободим, защото май сме назначили повече хора, отколкото ни трябват. Sorry.” “И аз приех знака. Малко след това го приех, разбрах, няма да стане“, разказва Иво от България. И все пак, разкъсвайки се отвътре, решава да направи още един опит – вече страшно уморен от цялата повторяемост. От агенцията му предлагат да започне работа в дърводелски цех в съседното градче. На следващия ден трябва да бъде в шест часа сутринта там, като за целта трябва да стане в четири. Но на сутринта Иво не отива. Защото е решил, че ще се върне в България. Прекарва последната си седмица във Великобритания в тежки размисли. А когато се връща, изпада в депресия. Усеща пребиваването си в Англия като провал и се чувства неосъществен – като мъж, като творчески човек, като финансово отговорен баща и съпруг. И започва да пие. „Един вид бях решил да се самоубия. Стоях и треперех в кухнята. Маги се беше уплашила. Яската постоянно плачеше. Може би беше един от най-трудните периоди в живота ми“, спомня си блатото той. Това е време, в което Ивайло Добрев преосмисля досегашния си живот, чувствайки, че нещо не е наред. „И разбрах, че трябва да направя избор – ще живея ли, ще се разрушавам ли, ще си разбивам ли живота, какво ще правя…“. Маги – съпругата му – е сериозно обезпокоена за неговото душевно състояние и всячески се опитва да му помогне. Запазват час за преглед при психиатър. Но един ден, както вървят заедно – Иво, прикрепян от Маги – срещат един човек, който изиграва съдбоносна роля в живота на младия мъж. „Той е съвременен магьосник – занимава се с Кабала и Юмейхо“. След срещата с него, която се случва няколко дни по-късно, Ивайло е променен. Той му казва: „Виж сега. Как искаш да ти го обясня – научно или езотерично? Във всеки един от нас се трупат отрицателни емоции. Може да е едно поглеждане, може някой твой съученик да те е погледнал накриво в първи клас, може дори да не го помниш, но това нещо се трупа като емоция в тялото. И създават едно свое собствено съзнание, което в един момент започва да те контролира мощно. Тоест, в теб има едно чуждо съзнание, което те контролира.“ „И в случая моето беше отзад на плешката, имах адски болки там. И като ме докосна там, аз ревях като малко дете“, споделя Иво. Магьосникът му казва, че той трябва да избира – дали ще живее, или ще умира. Ако избере да умира, остават му две години. Ако ще живее, трябва да спре цигарите и алкохола и да започне да тича всяка сутрин. „А той е много респектиращ човек и като ми го каза това, се свестих, дойде ми като шамар. Почнах аз да тичам, впрегнах си Овнешкия инат. Казах си: или се измъкваш, или потъваш и разказваш играта на себе си, на семейството си, и на всичко. Маги ме подкрепяше – идваше с мен сутрин да тичам. Потях се, болеше ме всичко, падах, ставах. На петия-шестия ден започна да ми се връща цветът на лицето. Значи има някаква надежда, си казах, и се хванахме за нея“. Със спирането на цигарите и алкохола у него се отваря огромна енергия, която той влага в заниманията си с астрология, по които се увлича неимоверно. „Видях, че изобщо не е това, което е прието по тези жълти вестници и сайтове, а си е една сериозна наука. Но хората са много склонни да отричат нещата, непознавайки ги“. Открива учител и днес самият той се учи да изготвя натални карти и извършва астродиагностика. Защото това е неговият начин, по който може да помогне и на други като него да намерят пътя към решаването на своите проблеми. „Астрологията е в крайна сметка звезден език и с моя талант да боравя с човешкия език, се опитвам да предавам звездния език на човешкия език и по този начин да помагам на хората, разкривайки техния потенциал, заложен в наталната карта, в тяхната душевност. Защото наталната карта всъщност е снимка на душата.“ И колкото повече се занимава с това, толкова повече разбира, че астрологията е една необятна област, в която може да вкара своя творчески талант и да започне нещо ново. А относно литературата, Ивайло Добрев е автор на три поетични книги – „Тихотворения“, „Птица в ключалката“ и „Вместо главоболие“, върху която работи в малките моменти на добра кондиция от своя най-труден период, заедно с редактора Яна Букова. „Може би в бъдещ момент ще издам книга с кратки разкази – когато намеря време, защото е огромна работа. Но смятам да вложа по-голямата част от енергия си в астрологията“, казва той. Това е историята на Иво. История на порастването и както казах, история на много от родените в България млади хора. Ще я нарека приказка, макар на места да звучи ужасяващо. Една модерна приказка за труден, но изпълнен с поезия живот.

Прочети цялата новина http://offnews.bg/news/n_1/n_653838.html

Свързани новини: