Мазохистичният фанатизъм като измамно спасение за комплексирания български индивид

Да живееш в хармония със себе си и с виртуалния свят на омразата в България, без да се откажеш от ценностите си – мисия (почти) невъзможна!

Не знам дали забелязвате, но като че ли с всеки изминат ден хората и светът около нас се побъркват все повече.

Българските истерични сублимации на случващото се в Русия и Украйна, в Израел и в ивицата Газа, в Сирия и Ирак, сваления малоазийски самолет, както и хард порното в родната политическа действителност (но без щастлив край), всичко това може да накара дори спокойния и що годе интелигентен Homo Sapiens, който все по-рядко се среща по нашите земи, или да посегне към аптечката с успокоителните или да се хване за… кобура (в прекия или преносния смисъл на думата).

И докато в аналоговите времена и в пионерските години на интернет такава масова психоза на омразата трудно можеше да пламне и да се превърне във вирусна заплаха за менталното здраве на нацията, с оглед на липсата на достатъчно публично пространство за изява (най-вече това бяха кръчми, кафенета или мейл-листи и интернет форуми), днес социалните мрежи и всички достъпни комуникационни платформи на Web 2.0 и дигиталното ни настояще, създават плодородната почва за развихрянето на нашите най-нисши страсти. Почва, обилно наторявана от съзнателните манипулации и умелото и не толкова умело разпространяване на дезинформация, полуистини или абсолютни лъжи, и разбира се, от нашата собствена глупост и неспособност да отсяваме и филтрираме информацията, която ни залива. И не на последно място – от крещящата липса на умения и желание за нормална човешка комуникация и водене на разговор, камо ли дискусия или спор.

Достъпните интернет платформи и социалните медии, като че ли капсулираха хората в някакви затворени онлайн общности, своеобразни виртуални секти от фанатици, вместо да им помогнат да отворят съзнанието си, да приемат света в цялата му пъстрота и разнообразие, да разширят и обогатят собствения си мироглед, да спечелят нови приятели, но не на базата на тяхната принадлежност към определени идеи, убеждения и политически субекти, а според човешката им стойност и нивото на интелекта им. Бягаме като дявол от тамян от различното мнение, блокираме и „ънфренд-ваме“ всички които не споделят нашето, а ако не успеем да намерим „своята си секта“, предпочитаме да мълчим, заради страха от социална (в случая социално-виртуална) изолация и маргинализация…Или просто защото вече „не‘аме нерви“.

Всъщност този феномен в общи линии е описан още в преддигиталните времена от Елизабет Ноел-Нойман в книгата й “Спирала на мълчанието: общественото мнение – нашата социална кожа”, но именно в последните години, с бума на интернет технологиите, той стана толкова ясно видим и за съжаление толкова разрушителен за обществото ни.

Елиу Катц обобщава тази концепция така:

1. Индивидите имат мнения;
2. Тъй като се опасяват от социална изолация, хората няма да изразят своите мнения, ако не се уверят, че останалите ги поддържат;
3. Хората прилагат „псевдо-статистическа” обосновка при системното наблюдение на социалната среда за знаци на подкрепа;
4. Масмедиите представляват основно средство за отчет, как се разпределят мненията и съответно – какъв е общественият климат за подкрепа;
5. Същото вършат и референтните групи;
6. Обикновено медиите говорят в един глас, почти монополистично;
7. Съществува тенденция медиите да изкривяват предубедено разпределенията на мнения в обществото… каквито са мненията на журналистите;
8. Когато се възприеме, че нямат подкрепа, големи групи индивиди, които може и да са мнозинство, ще загубят доверие и ще се оттеглят от обществения дебат, като предават бързо позициите си по една спирала на мълчанието, която се разгръща сама; те спират да събират съмишленици и скоро напускат битката;
9. Така (експертите) манипулират и обедняват обществото.

Някой беше написал някъде, че сме станали като кучето на Павлов, обаче не ни дават храна, а само ни звънят със звънчето, за да лаем развълнувано с биещото сърце на централната емисия новини и сервирания ни наготово и сдъвкан като за бавноразвиващи се „дневен ред“ на „публичното пространство“. И да се зъбим и ръмжим един на друг, разбира се.
„Избирателната българска публичност е само отражение на грешно съшитото ни обществено съзнание, което черпи сили от грешно съшитата ни представа за реалността….“

Но да се върнем на любимия ни български спорт, който условно може да се нарече „виртуално-епистоларна логорея на омразата“, характерен с фанатичното противопоставяне на един индивид или общност на други такива (той и има своята проекция и офлайн, разбира се).

Тук с удоволствие ще цитирам Ивайло Нойзи Цветков: “Безпричинната омраза винаги е плод на лоша съдба, вътрешни дефицити и липса на личностна реализация. (Много рядко – на интелигентен, impish хумор.) За да понесем света, или дори просто да дишаме, ни се налага без всякакво основание да вярваме, че светът и нашите схващания за него в основата си са истинни. Когато тази вяра се разклати, изпадаме в състояние на тревожна неопределеност. По-лабилните и изключени социално кълнат до девето коляно и се възбуждат от мръсните думи или конструкти – но това е просто техният вик за помощ. “

Като започнем от войната между пушачи и непушачи, левскари и цесекари, та минем през русофили и русофоби, десни и леви, националисти и глобалисти, либерали и консерватори, рубладжии и соросоиди, и стигнем до Израел срещу Палестина, Башар Асад срещу сирийските бунтовници, „хунтата“ в Киев срещу проруските сепаратисти, Путин срещу Обама, ЕС срещу Евразийския съюз….и така до безкрайност.

Въобще, появи ли се някаква идея, кауза, акция, веднага се ражда своеобразната анихилираща антиматерия – Контра на идеята, каузата или акцията. И всички от двете страни на барикадата се хвърлят в боя с такава настървеност, ярост и фанатизъм, че пред тях Матросов, Гюро Михайлов и муджахидин-камидзе от Ал Кайда, взети заедно, бледнеят.

Имам приятели, които са върли врагове помежду си, мразят се като герои от латиноамерикански сериал, а всъщност споделят страшно много общи възгледи и убеждения. Но е достатъчно едно единствено нещо, с което не са съгласни помежду си, за да извадят томахавките и да се намажат с цветовете на войната. Завинаги, докато смъртта ги раздели…

• Щом си срещу Орешарски и БСП, значи си гаден герберист. (Обаче, ако си и срещу Бойко, и срещу БСП, какъв си?)
• Щом си против Реформаторския блок или срещу Костов значи си „комонизд“. (Тук е по-сложно, понеже не мога да разбера тези, които са за Костов, но срещу РБ и обратно, всъщност какви са…?).
• Ако си против цялата корумпирана политическа система и искаш да тя да бъде изметена, колкото се може по-скоро, си безотговорен и всъщност с мисленето „Всички са маскари“ укрепваш статуквото. Но ако призовеш да се даде шанс на млади, неопетнени политически организации и личности, опорната точка е, че те били неопитни и нямали шанс, а като се гласува за тях, реално гласовете се губели.
• Ако искаш една мафиотска банка да фалира, значи всъщност подкрепяш тайните планове на Пеевски в битката му срещу Цветан Василев и искаш да настъпи хаос в банковата система (но ако си и срещу Пееф и срещу Василев, и срещу Цеко, и срещу ТИМ, тогава как да се определиш?)
• Щом си срещу Путин, значи си агент на Сорос и ЦРУ. (Но ако обичаш руската култура и интелектуално наследство, но си против болните руски имперски политически амбиции, а Сорос ти е “trans penis“, какъв си?)
• Щом си против проруските сепаратисти в Източна Украйна, значи си гаден фашист и мръсен чифут (такива били подкрепящите „Хунтата“ в Украйна, макар че аз все още не мога да си отговоря, как се съчетават тези две същности). Но ако в същото време осъждаш категорично жестоките убийства на беззащитни и невинни цивилни граждани, независимо коя армия или пияни блядове са убийците?
• Щом си за Израел в конфликта им с палестинците, значи подкрепяш световния еврейски ред. А ако си против политиката им в Газа, и въобще срещу доктрината на Ционизма, ти си неонацист и оправдаваш тероризма на Хамас.
• Ако си против сирийските бунтовници, значи симпатизираш на диктатора Асад. Обаче ако си против него, подкрепяш ли пълзящия мюсюлманския фундаментализъм, заплашващ да превърне Ирак и Сирия в шериатски халифат от средновековен тип?

Между другото, в момента в Ирак избиват хиляди християни и в завладените територии ISIL подлагат на генитално обрязване всички жени между 14 и 49 години, в Либия вече не е ясно кой кого избива, както и в Афганистан; колкото и да е странно, Хизбула се бият срещу муджахидините от ISIL и са враг на Ал Кайда, която воюва срещу САЩ, но САЩ преследват Хизбула като терористична организация, въпреки, че са срещу Ал Кайда; Турция, която иска да се приобщи към ЕС, е приятел с терористите от Хамас, които пък воюват с Израел, който от своя страна е приятел на САЩ, а самата Турция, въпреки че е враг на Ал Кайда, въоръжава подкрепяните от Ал Кайда бунтовници в Сирия.

Аз поне започвам да се обърквам. На чия страна да застанем? Кой е „цивилизационния“ избор?

Колко време и какво количество разум са необходими, за да осъзнаем, че такова мислене в шаблони и рамки, такова абсурдно деление на черни и бели, на наши и ваши, на прави и грешни, е присъщо само на примитивните, лишени от критичен ум индивиди и общества?

Явно съм в дълбоко вътрешно противоречие и ценностна шизофрения…

Привърженик съм на минимална намеса на Държавата в икономиката, на свободния частен предприемачески дух, вярвам, че силният малък и среден бизнес трябва да бъде гръбнака на едно модерно капиталистическо общество.
В същото време съм против господството на Корпоративния капитал в глобалния свят, убеден съм, че той корумпира политическата класа и задушвава свободния предприемачески дух. Смятам, че големите световни корпорации, включително банките и финансовите групировки, трябва да бъдат отговорни пред обществото и строго контролирани от държавата. Капитализмът днес има нужда от нова етика!
Ляв ли съм или десен?

Чувствам се Граждани на света, считам, че типичния политически национализъм вече е отживелица. Но това не означава, че няма да защитя всяка важна за бъдещето на България кауза; просто съм убеден, че мотивите за национална гордост трябва да се търсят не в историята и миналото, а в нас самите, в настоящето ни.
Националист ли съм или глобалист?

Убеден съм, че трябва да се скъса с лицемерието на остарелите християнско-морални ценности и да се поставят пред обществото за сериозна дискусия наболели въпроси като легализиране на проституцията, декриминализация на леките наркотици, да се приемат свободните сексуални отношения.
Но и не считам, че нестандартното социално или сексуално поведение е признак за модерност, нито пък отричам правото на всеки да споделя свои морално-етични принципи в съответствие с личните си религиозни убеждения и ценностна система, колкото и консервативни да са те. И уважавам този избор.
Либерал ли съм или консерватор?

Не приемам концепцията за т.нар. „политкоректност“. Не разбирам защо не е коректно да наречеш циганина с думата циганин или негъра – негър. Защо трябва да съществуват квоти за мъже и жени в ръководството на дадена организация? И какво лошо има в това да разкажеш някой виц за евреин или арменец?
Но категорично не приемам да се правят каквито и да е оценки за качествата и стойността на едно човешко същество само на базата на неговата раса, пол, религия или сексуална ориентация. Ако Тесла или Стив Джобс бяха гейове или се обличаха като жени, по-малък ли щеше да е приносът им?
Закостенял ли съм или модерен?

Определям се като антикомунист, считам, че Комунизмът е най-голямото Зло в историята на човечеството. А ролята на комунистическия режим и ДС в България – пагубна. Но обичам да чета и слушам Чомски и Жижек (макар, че двамата не се обичат особено). Както и реформаторските икономически теории на Юмер Хак или текстовете на Цветан Тодоров, определяни като „левичарски“. Защото това са изключително умни и интелигентни хора, които провокират критичното ми мислене. Симпатизирам на някои анархо-либертариански идеи и движения като „Окупирай“, но не споделям много от идеите им.

Не се възхищавам, меко казано, от „държавническите постижения“ на Уго Чавес, а за мен Че Гевара е просто един терорист с харизма, Куба – естествено е пълен провал за „Революцията“. Но също и следя с интерес някои интересни процеси в латиноамериканските държави, които могат да донесат така необходимите нови реформаторски концепции за развитието на обществото, от каквито безспорно има нужда поизтъркания вече англо-саксонски модел на либерална демокрация, корумпиран от обвързването на олигархичните финансови, икономичеси и политически елити.

Хем съм антикомунист, хем съм “антикапитаист”…странна работа.

На мнение съм, че дори и най-демократичната форма на устройство в една система, независимо каква – обществена, нестопанска, фирмена или държавна, има нужда от енергията, визията и лидерството на Личността, за да може тя да функционира и да се развива позитивно. Колкото и авторитарно да изглежда това за някои.

Демократ с авторитарни възгледи ли съм?

Мога още много да примери дам за моите, вероятно „противоречиви“ за мнозина, мироглед и лични убеждения. При това, признавам си, те не са нещо застинало а са в един непрекъснат процес на развитие и промяна…
Не желая да ме  класифицират с етикети и да ме поставят за оценяване по някоя от двуизмерните оси на матрицата: ляво-дясно, либерално-консервативно, национално-глобално, Русия-САЩ, евреи-араби и т.н.

Всъщност истината е, че докато мислим плоско-двуизмерно, според обидни за интелигентността ни елементарни конструкти, докато робуваме на прашасали иделогеми и не излезем извън рамките на фанатизма в мисленето си, рамки, които с мазохистично удоволствие сами си поставяме, няма да имаме шанса да живеем в хармония със света вън от нас и със собствените ни вътрешна ценностна система.

И в заключение още един цитат от Нойзи: „Немците и французите по-често използват дедуктивно мислене, а британците и американците – индуктивно. Българите обаче смело залагат на третия вид: фанатичното мислене. Защото дългата, потисната и някак винаги тъжновесела съдба на нашия малък народ ни е изтикала, донякъде, към нова „репресивна търпимост”, от която Маркузе би се възмутил. Това ново фанатично чувство е и по правило цинично: ние хем ненавиждаме чуждото, още от края на Втората българска държава, хем се кланяме пред него. Фанатичното мислене предполага не само смирен поклон пред непреодолимата сила, но и признание за слабост. На практика, то се люшка между силови центрове, и още не се е еманципирало от дихотомията „червени-сини” през т.нар. „преход”. Ние все още не можем да мислим света като нещо по-сложно от двуполюсното „ние срещу тях”, „запад срещу Русия” и т.н. Изумително е, че се случва през 2014, и макар да не се случва само при нас, ние сме особено тежки инфантили в това отношение…”.

———————————————————————-

П.П. Всичко написано в тази статия не трябва да се възприема като призив за безкритичен конформизъм или безпринципна толерантност, камо ли за възхвала на лъчезарния кретенизъм, струящ от концепцията за т.нар. позитивното мислене (което само по себе си също е един вид фанатичен сектантски феномен). Напротив, идеята ми е, да се научим да защитаваме възгледите си, като се опитаме да избягаме от оковите на наложения ни фанатичен модел на общуване и мислене в крайности, защото само така можем да направим собствения си живот и животът на другите около нас малко по-добър…Макар, че ние българите по природа, като че ли прокълнати да си останем едни комплексирани мазохисти…

Мазохистичният фанатизъм като измамно спасение за комплексирания български индивид is a post from: Boris Domain -The Marketing Creative Space

The post Мазохистичният фанатизъм като измамно спасение за комплексирания български индивид appeared first on .

Прочети цялата новина http://feedproxy.google.com/~r/BorisDomain/~3/C2saaDiA_fc/

Свързани новини: