Украинската прокуратура на Автономната република Крим съобщи, че Йосиф Сталин и Лаврентий Берия са заподозрени, че са съпричастни към депортацията на кримските татари и другите коренни народи на полуострова. От политическа гледна точка такова изявление, разбира се, свидетелства за уважението към паметта на жертвите и готовност за посочване на отговорните за това престъпление против човечеството. Но справедливостта изисква да кажем, че Сталин, Берия и другите съветски ръководители никога не са отричали своята съпричастност към преселването на кримските татари. Дори повече – те са се гордеели с тази депортация.

Според мен, обаче, историческата справедливост изисква нещо друго – възстановяване на изгубеното, поне доколкото е възможно. Преди 100 години можеше да се каже, че евреите завинаги са изгубили своето домашно огнище, а преди 70 години – че голяма част от този народ безвъзвратно е унищожена. Днес обаче Израел не е история, а съвременност, а пък еврейският народ не е песъчинка от миналото, а част от настоящето. Но за това бе необходима политическата воля на свободните нации.

Кримските татари имат същото право на свое домашно огнище в Крим, както евреите имат своя държава в Обетованата земя. Това, че на голяма част от кримските татари им се наложи да изоставят своите земи във времената на Руската империя, не намалява, а увеличава правото на останалите и завърналите се – евреите също са били гонени от своите земи още от римския император Тит Флавий. Въпросът обаче е как това право да бъде реализирано.

По време на Перестройката кримската автономия бе възстановена именно като автономия на коренните народи на Крим – това бе написано черно на бяло в съответното решение на президиума на Върховния съвет на СССР. Но това решение на практика никога не е било изцяло изпълнено. Дори повече – за първи път от цялото съществуване на Съветския съюз, на картата се появи не национална, а териториална автономия. Автономия неясно на кого. Всяка национална автономия в Русия и в другите съветски републики винаги е била свързана с националния компонент, с реализирането на правото на държава, а кримските татари са лишени от това право след възстановяването на автономията – първо в Украинската СССР, а после и в независима Украйна.

На ръководството на Украйна му се струваше, че договореностите с кримския регионален комитет на партията, който се превърна във Върховен съвет на Автономната република Крим и включи в състава си различни бандити, са нужни за взаимното разбирателство с тези народи, заради което е създадена автономията. След анексирането на Крим от Кремъл почти нищо не се промени.

Република Крим се появи вече в Конституцията на Русия, което налага да си зададем въпроса: Къде точно е автономията? Ако мнозинството жители на Русия са руснаци и мнозинството жители на Крим са руснаци, а пък активистите на коренното население се възприемат като нарушители на спокойствието, то защо изобщо Крим е република? Защо е необходима руска република в Русия?

На този въпрос няма отговор и скоро няма да има. „Автономията“ на Крим, която бе възстановена заради коренните народи, се превърна в ефективен инструмент за потискане на правата на тези народи. Докато Крим продължава да бъде анексиран от Русия, той ще си остане само „руска република, присъединила се към Родината“. Но и в Украйна предложенията да се даде на анексирания Крим статут на кримско-татарска автономия – дори и само на хартия – се сблъскват с тайната и явна съпротива на местните шовинисти, които се различават от шовинистите в Москва само по това, че са от другата страна на барикадата.

Понякога – вместо това да заподозрем Сталин – е по-добре да заподозрем самите себе си.

...

Коментарът е от Радио Свобода. Преводът е на Клуб Z.