- Проф. Пантев, отново станахме свидетели на варварски акт, този път обаче срещу млади хора и то на концерт. Можем ли да се преборим с тероризма?

- Това е коварен акт, брутално жесток удар. Да убиваш деца не оправдава нито една кауза. От друга страна нима не е ясно, че в сегашната методика за борба срещу тероризма има нещо безпомощно. Парадокс е, че терористите дори побеждават. Сега всеки изтъква, че съжалява за случилото се и в същото време уверява, че това няма да го сломи. Но акциите продължават. Това означава, че трябва да се изкорени причината, а не следствието. Питам се как така Ислямска държава не може да бъде победена от останалия цивилизован свят. Нима всички не могат да се обединят и да влязат в Ракка? Това буди съмнение, че някои влиятелни сили имат интерес от такива ужасяващи инциденти.

• - Как си обяснявате, че този път мишената бяха млади хора?

- Това е отвратително престъпление. Но за съжаление нашият шок не е гаранция, че това няма да се случи отново.

- Днес отбелязваме 24 май. Кажете като човек на науката как се промени празникът през годините?

- Празнуваме едно отколешно велико културно изобретение, чиито пулсации усещаме дори и днес. Празнуваме това, че ставаме различни в своето присъствие в европейската цивилизация. Нашите пра-прадеди са усещали онова, което доскоро се наричаше културен империализъм, а сега е информационен колониализъм. Няма по-голямо драматично и значимо вписване на българската история от това събитие, което честваме на 24 май. Понякога си мисля, че въпреки че не беше държавен празник, 24 май доскоро беше отбелязван с по-топло чувство за принадлежност към една особена и стойностна култура. От друга страна изпитваме трепет, кичейки с цветя портретите на Кирил и Методий. Това доскоро се приемаше за приоритет, за наша особена историческа заслуга. Днес, както и при всички останали празници, средата малко се вулгаризира, защото виждаме, че сме толкова раболепно ориентирани към други държави. В същото време, с комплексарското ни чувство за малозначимост, ние пък гигантизираме това посвещение. Както винаги в историята, истината стои някъде по средата. Тук трябва да кажем, че колкото и да честваме нашите славни и бойни победи, с този акт на изобретяването на основите на славянската култура и писменост сме постигнали много повече, отколкото седемте години на война по време на Второто българско царство.

- Има ли изобщо място за култура и духовност в ежедневието ни или ги пренебрегваме?

- Това е най-големият парадокс, защото ни приемаха за хора на книгата, а сега най-голямата ни тревога е, че тъкмо в тази област се обезличаваме. Не можем вечно да се опираме за утеха в историята, защото оттук са тръгнали посоките за разпространението на кирилицата и на славянската култура. Това е може би най-драстичното сриване на нашата значимост и самочувствие. В някои отношения дори по-катастрофално от загубата на български етнически територии в миналото.

- Защо пренебрегваме духовното?

- Защото се оказва, че нашата велика неуязвимост по време на чуждо владичество е била изпилена и корозирана от манията да имитираме западни стандарти. Когато нашите възрожденци са възстановявали културата ни, те не са имитирали антични или гръко-римски стойности, а сме имали собствена опора в лицето на нашето книжовно средновековно великолепие, автори и културни центрове.

- Имитираме ли днес култура?

- Точно имитацията ще ни погуби. Едно е да възприемаш позитивите от съседни светове, а съвсем друго да имитираш нещо, да омаловажаваш нашата собствена стойност. Как си обяснявате това, че печелим олимпиади по математика, което е прекрасно, а половината от изпитните бележки по този предмет са двойки? Облягаме се на нашата културна история като нещо уникално за Балканите, а в същото време у нас се шири застрашителна неграмотност.

• - Осъзнаваме ли изобщо делото на светите братя?

- Мисля, че се осъзнава от всички. Самият Вазов е казал, че „и ний сме дали нещо на света и на вси славяни книга да четат“. И въпреки някои недобронамерени и невежествени пренебрегвания на този български принцип, няма сериозна научна школа, която да не признава тази особена българска заслуга.

- Можем ли да кажем, че Кирил и Методий са извършили подвиг за времето си?

- Това е велик духовен подвиг, предизвикателство към универсализма, който и тогава е застрашавал да обезличи много народи. В това отношение можем да кажем, че няма по-възвишено постижение, осъществено в тези земи, пък макар и дошъл отвън. Кирил и Методий не са стъпвали в България, но тук става историческата лаборатория на новата култура, която вече е равна с останалите в света.

- Как се промени езикът през последните години?

• - Промени се отново чрез имитация. Не мога да разбера защо винаги използваме думата „стартирам“ вместо „започвам“ или „предприемам“. Идеята да приличаш на другите сама по себе си не е лоша, но не бива да се стараеш толкова към това, че да станеш незначителен.

- Не допринесоха ли за това и социалните мрежи?

- Разбира се, че допринесоха. Това че пилотите разговарят на английски език не означава, че трябва и ние да използваме английски думи и то без да знаем какво означават те. Така че има възможност да обогатяваме своя език, защото това предполага и вграждането в неговия фонд и на чужди думи, но когато това става преднамерено, няма ефект. А може би тук трябва да напомним, че наред с Деня на будителите 24 май е и празник на учителите. Те също с право искат своите социални придобивки, но и те трябва да бъдат на ниво на съвременното познание. Не бива само да изтъкват в какво окаяно положение са, което до някаква степен е вярно.

- Принизен ли е българският учител?

• - Принизен е от една страна. От друга той не може да достигне онези висоти от възрожденския си престиж. Хората от всички професии смятат, че са принизени, включително и лекарите и пилотите. Ако приемем обаче, че това е благородно призвание на учителите, и то е така наистина, парите не би следвало да бъдат първи фактор за преосмисляне на тяхното благородно предназначение.

- Смятате, че няма да си върнат престижа от времето на известната максима за попа, даскала и кмета?

- Но даскалите са били духовни настойници. Аз съм трето поколение даскал, но те никога не са били богаташи. Песимист съм, че учителите ще върнат престижа, който имаха от онова време. Култът към парите, към съмнителния успех, преклонението към някой, който е станал значим чрез богатство, вече е толкова автоматизиран, че не може да не засегне нашите потомци.

• - Как приемате преиздаването на „Под игото“ на шльокавица?

- Не съм много запознат с това, но ако е упрек, си струва такова нещо да бъде направено, за да видим колко смешни изглеждаме, когато се правим на други. Поне аз така го разбирам.

Визитка:

Роден е през 1939 г. в с. Раковица, Видинско

Работил е в Института по история при БАН

Преподавал е в Софийския университет „Св. Климент Охридски”

Специализирал е в Англия и САЩ, където също така е и преподавал

Специалист по нова история на България и по история на международните отношения ХIХ-ХХ в.

Проф. Пантев беше депутат от Коалиция за България три мандата