Поколението на войната срещу тероризма

След поредния камшичен удар на тероризма в Лондон, концертът на Ариана Гранде в Манчестър маркира нова точка на пречупване. Ражда се едно ново поколение от млади хора, което ще формира собствения си живот чрез противопоставянето срещу войната на тероризма. Когато Карл Манхайм пише статията си „Проблемът за поколенията” през 1923 година, той формира за първи път представата за поколението като събитийно структурирана общност. Свидетели сме на подобен ефект, при който най-младите хора на Европа започват да изграждат подобна общност в отговор на сляпата ярост на обикновени лузъри и наемници, които се опитват да наложат своя дневен ред на съвременния свят. Концертът на Ариана Гранде в Манчестър беше риск, но далеч не толкова от гледна точка на сигурността. Десетилетия наред културната индустрия бе определяна като сурогат на съвременния мултинационален капитализъм, който не би се ангажирал по никакъв начин с каквато и да било гражданска кауза. Решението на една млада актриса да прекрати световното си турне след атаката в Манчестър, а след това да се завърне, само седмица по-късно в същия град, пред повече от 50 000 души, за да организира това впечатляващо по мащаба си културно и гражданско събитие, вдъхва нова надежда. За първи път от десетилетието на борбата за граждански права в Америка, музиканти и хора на изкуството изглеждат готови отново да поемат лидерска роля. Когато Стиви Уондър казва, че религията няма нищо общо с тероризма и че онези, които казват това, лъжат, това означава много повече от обикновени думи. Всичко като че ли започна в Париж, минути след атаката срещу националния стадион, може би в минутите, когато организаторите на терористичната клетка панически са се опитвали да компенсират провала си, призовавайки всички, които имат оръжие да излязат на улицата и да започнат да стрелят безразборно. В минутите преди нахлуването в Bataclan, преди онези, които не знаят защо са живели да решат да отнемат човешки живот по улиците на Париж. За първи път новите технологии бяха масово използвани за противодействие. Хората започнаха да публикуват адреси, на които всеки, който е застрашен в момента, може да се прикрие. Разменяше се информация за относително безопасни маршрути, както и информация в реално време за онова, което се случва в града. Появи се приложение, което да помогне на онези, които търсят близките си. Париж се изправи срещу онези, които си позволиха да го заплашат. В началото под натиска на страха, а след това, всеки следващ път, все по-организирано и силно, младите хора започнаха да обменят посланието, че страхът няма да ни раздели. „Никой няма да успее да ни раздели!” се превръща в ново послание за надежда. След всеки следващ терористичен удар, все повече млади хора започнаха да си дават сметка, че живеят в условия на война – яростна и безогледна, разчитаща на собствената им слабост и дезориентираност, търсеща своите жертви сред най-беззащитните. Колкото повече съвременния тероризъм започва да използва техниките на партизанската война, толкова по-яростен, но и уязвим става. В сравнение с класическите примери на руския анархизъм от началото на ХХ век или на крайно-левия тероризъм от 70-те и 80-те години от отминалия век, съвременният тероризъм твърде бързо промени жертвите си. От противопоставяне срещу институциите на властта и атентати срещу високопоставени политици, съвременният тероризъм много бързо се пренасочи към масови жертви, към нищо неподозиращи и беззащитни хора, превърнати в лесни мишени заради доверието си в службите за сигурност. Това се превърна в най-силната противоотрова срещу новата вълна на тероризма, превърнат в бизнес за лузъри. Това ново поколение на войната срещу тероризма се изправи пред ужасяващия факт, че както извършителите, така и част от жертвите са техни връстници. Те нямат обяснение за това. Официалните политически послания не дават отговор на този въпрос. Опитите на левичарската пропагандна дискретно да героизира тероризма като борба срещу световния империализъм и капитализма, звучат все по-кухо и безсмислено на фона на десетките млади хора и деца, които изгубиха живота си, докато спонсорите на терористичната война станаха все по-богати. Когато традиционната и изгубила почти цялата си политическа легитимност десница призовава за повече пари за отбрана и сигурност, това послание остава също толкова дълбоко неразбрано, защото очевидно извънредното положение не намалява терористичната заплаха. Временният триумф на популизма, който се опита да предложи своето обяснение за това, че десетки хора могат да изгубят живота си, само защото живеят в онази част от света, която олицетворява мечтите на милиони хора по целия свят, също губи влиянието си. Посланието, че ако властта бъде дадена на народа и пряката демокрация подмени напълно смисъла на демократичното устройство в най-високо развитите държави, това ще реши проблема, се проваля все повече и повече след всеки пореден терористичен акт, инспириран повече или по-малко от същия този национал-популизъм. Младите хора се обърнаха към любовта към универсален код. Това може да звучи наивно и дори инфантилно на фона на много сериозните и замислени функционери, които от сутрин до вечер ни обясняват рисковете от тероризма, но за тях самите, за връстниците на убийците и техните жертви, любовта е може би единственото послание, което изглежда по-силно от страха. Те имат нужда от своите лидери и ако техните музикални и филмови герои са готови да поемат отговорността да трансформират страха им във воля за мир, във воля за противопоставяне срещу безумието на терористичния бизнес, това може да бъде нов източник на надежда. Хилядите хора, които бяха на концерта в Манчестър, онези, които изгубиха свои близки или дори само за момент преживяха шока от развихрилия се ужас, вече са трайно белязани от войната срещу тероризма. Те няма да се превърнат във войници, няма да станат полицаи само защото са изпитали спонтанна симпатия и чувство на признателност към онези, които рискуват живота си всекидневно. Подобно на шведите, които прегръщаха своите полицаи, след атаката в Стокхолм, в знак на признателност и съпричастност, новите млади хора на Европа са готови да осмислят по свой начин своята собствена отговорност пред живота си. Посланието на Кейти Пери: „Любовта побеждава страха, любовта побеждава омразата” няма нужда от коментари или превод за младите хора, чийто живот радикално бе трансформиран от комуникационната революция и огромната скорост на промените, които преминават през живота ни. Всичко това, което се случва в момента е преоткриване на солидарността. Но не в онази хербаризирана представа, която левичарската пропаганда се опитва да ни наложи като увеличаване на държавните разходи, а на онази истинска солидарност, основана на близост, на усещане за съпричастност, на достойнство, което винаги е било в основата на гражданското изкуство да живеем заедно. Битката все още не е спечелена. Звездите на световната културна индустрия биха могли да се окажат неподготвени за това да влязат в ролята на големите лидери на Движението за граждански права в САЩ. Егоизмът и парите биха могли да ги подведат, така както това се случи с левите интелектуалци в Европа. Колкото и свързани да изглеждат съвременните млади хора чрез новите технологии, във всекидневния си живот те са все по-изолирани и самотни. Родителите им имат все по-големи трудности в това да разберат света, в който потъват техните деца. Ускорението на съвременното развитие продължава да разкъсва тъканта на обществото и да фрагментира представите ни за света. И все пак, новите млади излъчиха силен импулс, направиха своята първа сериозна и ясна заявка за своя живот. Няма значение какви ще са мотивите на техните връстници да ги последват. Тероризмът успя да постави своя белег върху живота на най-младите хора. Те ще останат белязани от него, но ще го превъзмогнат, ако се опрат на самите себе си, на собствената си спонтанна реакция срещу страха и омразата. Важно е да го направят, защото така ще изградят своя живот, основан на любовта, такава каквато я разбират, на споделяне и доверие.

Прочети цялата новина http://offnews.bg/news/n_1/n_657327.html

Свързани новини: