На 17 юли 1986 г. хотелската администраторка и член на Комитета на съветските жени Людмила Иванова изведнъж стана световноизвестна. Именно тя, по време на един от първите съветско-американски телемостове Ленинград – Бостън, произнесе знаменитата и станала в последствие крилата фраза "У нас секс няма. И категорично сме против това". Телемостът е записан на 28 юни и излъчен две седмици по-късно. 30 години след това кореспондентът на Би Би Си Дина Нюман разговаря с Людмила Иванова и Владимир Познер, който заедно с американеца Фил Донахю водеше предаването.

Когато американска участничка в телемоста задава въпрос: "При нас, в тв рекламите всичко се върти около секса. Има ли при вас такива реклами?", Познер дава микрофона за отговор на Иванова.

Людмила Иванова какво се е случило след това?

Людмила Иванова: Първо, тази дума никой не я беше чувал. Само се досещахме какво е това секс. Но разбирахме, че не означава  нещо много приятно. Тъй като аз бях активната жена, Познер ми подаде микрофона и аз казах: „В СССР секс няма – у нас има любов“, но втората част после беше отрязана.

Би Би Си: Вие казахте „В СССР секс няма, ние сме против това“?

Л.И.: Казах „ние сме против това“ или „ние не разбираме това“  – нещо такова. Но веднага след думите ми „в СССР секс няма“, цялата зала започна гръмко да се смее и по-нататък вече нищо не чух.

Би Би Си: Какво почувствахте в този момент –  че сте казали нещо глупавo или умно?

Л.И.: Първо, аз се уплаших. Помислих си, че съм отговорила не както трябва, и ще си имам големи неприятности. Не знам откъде ми дойде този отговор. Главното беше, че ние всички бяхме длъжни каквото и да ни питат или предлагат, да отричаме. Малко по-рано Познер говори с всички нас около половин час. Каза ни: „Ще има неочаквани въпроси, ще ви поставят в трудно положенвие, но вие не се предавайте, веднага отговаряйте, не се смущавайте“. Аз бях получила задание, и се постарах да го изпълня.

Би Би Си: Тоест това не е бил просто телемост, имали сте специален инструктаж, получили сте задача?

Л.И.: Основната задача, която ни поставиха, беше, че сме против войната. Това ни беше главната задача. Имаше Афганистан, Виетнам и прочее. Ние бяхме длъжни да се отбраняваме, щяха да ни задават провокациони въпроси, свързани с войната, с агресията и затова бяхме настроени така.

Би Би Си: И вие ясно разбирахте, че не говорите от свое име, а представяте страната?

Л.И.: За 25 години в в Комитета на съветските жени бях свикнала да говоря от името на Родината, да защитавам Родината, макар и не с оръжие, а с думи. Ние по начало бяхме в шок от това, че американките бяха дошли в дрипави тениски и дънки, маратонки, невчесани, немити, а всички ние бяхме безумно нагласени, бяхме се готвили за предаването. Два дни молих майка ми за една златна брошка и си я пришивах. За нас това беше първия шокиращ момент. Те се държаха съвсем разпасано, дъвчеха дъвки, а всички ние бяхме толкова правилни, пристегнати, с блеснали очи – защитавахме Родината си.

Би Би Си: Американките ви поразиха със своята непринуденост?

Л.И.: Да, сега това се нарича свобода, но тогава не разбирахме много това – и даже по-късно си говорихме с приятелки и доста ги осъдихме за поведението им.

Би Би Си: Вие тогава за първи път ли видяхне американки?

Л.И.: На мен ми беше по-леко – бях работила с делегации в Комитета на съветските жени, с кралици, жени на президенти, работех и в „Интурист“. За мен силният шок беше, че такива дами са дошли в телевизията. А за останалите жени, събрани от заводи, фабрики, трамвайното депо – за тях беше шок беше още по-голям – три дни се бяме гласили, мили и ходили по фризьори.

Би Би Си: Познер също ли проведе специална беседа с вас?

Л.И.: Той половин час ни убеждаваше да не се смущаваме, да не припадаме, да се държим свободно.

Би Би Си: Но когато американката ви зададе този въпрос за рекламите, навярно никой не я е разбрал, в СССР тогава още май нямаше реклами?

Л.И.: Ние изобщо не разбрахме, какво е това, как може да се рекламира секс – тогава ние нямахме нито порнофилми, нито реклами, имахме само думата „любов“.

Би Би Си: А сексуално възпитание в училищата?

Л.И.: Не, разбира се. Пак добре, ако мама и татко разказат за туй-онуй, защото за това изобщо не се говореше.

Би Би Си: При това жените са имали пълна свобода – можели са да имат полови отношения преди брака. И много са имали.

Л.И.: Но всички криеха това. Аз работех в „Интурист“ и ако при нас някоя жена се окажеше неомъжена, ѝ казваха или да се омъжи, или да напусне „Интурист“. Пазеше се семейното ядро. Аз бях партиен член, а за нас даже в устава на партията беше записано за семейството.

Би Би Си: Като комунистка вие имахте ли право на извънбрачни връзки?

Л.И.: Разбира се. Но това не биваше да се знае. Иначе щяха да ме извикат на беседа в партийния комитет, да ме обсъждат на партийно събрание. Можеха и да ме уволнят от „Интурист“ с гръм и трясък.

Би Би Си: Но извънбрачните връзки съществуваха и то много актинно?

Л.И.: Какво да се прави, хора сме, това е нормално. Ето сега никой никого не осъжда, наистина имаме свобода, а тогава мен, за това, което казах, такава сол ми триха на главата, едва не ме изхвърлиха от Комитета на съветските жени, на партийното събрание в работата също ми триха сол, аз въобще се притаих до 95-а година, с никого за нищо не говорех. Чак през 1995 г. започнаха да се появяват журналисти, да ме издирват и да ме питат има ли секс, или няма секс.

Би Би Си: Вие не сте разказвали на никого за този епизод?

Л.И.: Разказах само у дома – на мъжа си и на брат си, повече на никого. Минаха два месеца преди предваването да се появи на екрана – и тогава се почна.

Би Би Си: Какво ви казаха в Комитета на съветските жени?

Л.И.: Казаха ми – как съм могла, порядъчна жена, имам семейство, добре работя, имам похвални грамоти, добри отзиви… как съм могла въобще да изтърся това и какво съм си мислела?! Добре ме наредиха.

Би Би Си: И партийно събрание ли имаше по този повод?

Л.И.: Отначало ме викна на беседа партийният секретар на „Интуриста“, а после на партийното събрание ми направиха сериозна забележка, казаха ми: „Как така, ти работиш в комитета, при нас си активистка, как може да се оставиш до бъдеш подведена от тези жени американки?“ Аз – подведена? Аз, напротив, защитавах ни, че у нас няма  секс.

Би Би Си: Вие така разбирахте думата „секс“- като нещо извънбрачно?

Л.И.: Аз разбирах, че е нещо извънбрачно, някакви порочни връзки, нещо неправилно, некрасиво и непорядъчно. А какво, сега не е ли така? Сега е точно така.

Би Би Си: А когато вие правите любов с мъжа си, това се нарича любов?

Л.И.: В Русия въобще всичко е любов. Сега започна да се говори за секс, за това, че трябва да се плаща. Аз, разбира се, не съм старомодна, имала съм петима мъже, четирима са починали доброволно. Досега за хората на средна възраст и по-старите беше така, но младежта вече е друга. За тях секс, любов, еднодневна връзка – всичко това е нормално.

Би Би Си: Но вие, както преди, смятате, че нормални отношения – това е любов в брака?

Л.И.: Не само в брака. Чехов още е описвал любов извън брака, и други знаменити писатели са описвали това. Когато дойде това чувство, човек обезумява, не всеки може да устои. Може би именно това и се нарича… Секс-любов, така да бъде.

Спомените на Владимир Познер

Програмата се наричаше „Жени говорят с жени“. В Бостън беше събрана група от 200 жени, същата по размер група имаше и в тогавашния Ленинград. Това беше вторият т. нар. космически телемост, от тези, които проведохме с Фил Донахю, първият бе излъчен година по-рано  [телемостът Ленинград-Сиатъл се провежда на  29 декември 1985 г. – Би Би Си].

Това бяха две събития, оставили особен спомен в съзнанието на хората, защото в СССР всички гледаха тези мостове.

Първото шоу, „Гражданска среща на високо равнище“, беше много политическо. За първи път нещо подобно се появяваше по съветската телевизия и зрителите бяха абсолютно зашеметени от чутото. На някои не им хареса, но други бяха доста щастливи.

Вторият телемост не беше толкова експлозивен в политически смисъл. Но тази фраза – „Секс в СССР няма“ – мисля, че е запомнена завинаги.

Би Би Си: Това е вярно. Форматът на програмата беше необичаен, тогава имаше само жени, само по себе си беше предизвикателство. Този формат бе новаторски и за американската телевизия, нали?

ВП: Мисля, че форматът, хората говорят помежду си чрез сателитна връзка – две големи групи в двете страни, които по това време владееха вниманието на целия свят – само по себе си е предизвикателство.

И от американската отначало имаше предубеждение, че съветската аудитория ще бъде „опакована“ – че ще се състои изцяло от сътрудници на КГБ, и никакъв искрен разговор няма да се получи.

Затова водещият от американска страна, Фил Донахю, който по това време беше един от най-популярните телевизионни водещи в САЩ и на практика човекът, изобретил формата токшоу, беше доста обезпокоен. Той ми позвъни  – тогава още не се познавахме – и попита възможно ли е да изпрати свои хора, които сами да подберат съветските участници в програмата.

„Нито преди, нито след това нямаше нищо подобно“

Това ме учуди, но той каза: разберете ме, ние трябва да сме сигурни, че хората в съветското студио не са поставени там от КГБ, че ние сами сме ги избрали и те са най-обикновени съветски хора.

И съветската страна се съгласи с това. Така за първия телемост в Ленинград пристигна американски екип и – разбира се, с наша помощ,  защото те не говореха руски и не можеха просто да отидат в завода, в училището или в болницата – в значителна степен сами избраха участниците в програмата.

После, когато започваше подготовката на втория мост, „Жени разговарят с жени“, вече ние отидохме в Бостън и там набрахме местните участнички в ефира, точно такто американската страна беше набрала съветските.

Всичко, което се случваше тогава, беше за първи път. Никога преди това не беше правено нищо подобно – а честно казано, и след това – също.

За американската телевизия това не беше толкова важно събитие: в САЩ програмата показваха само тези станции, които обикновено излъчват предаванията с Фил Донахю, а дори и не всички от тях бяха готови. Така, че публиката беше  относително малка по американските стандарти. В същото време в Съветския съюз, програмата имаше огромен ефект.

Показваха я по всички водещи национални телевизии, а публиката бе огромна: гледаха я, мисля, не по-малко от 150 милиона души. И това помогна да се промени значително отношението на много хора. След това получих към 77-те хиляди писма от зрители. И много от тях ми писаха: ние се огледнахме отстрани, видяхме собственото си лице, а то не ни хареса.

Тъй като съветските хора видяха, че американците казват наистина това, което искат да кажат, без да се опасяват, че някой стои зад рамото им – те не се страхуваха да говорят. В същото време, в тези години – в средата на 80-те, когато започваше перестройката и гласността – хората все още много не бяха сигурни какво може да се случи, ако кажат нещо не както трябва.

Но видяха, че американците нямат никакви притеснения по този повод. И това определено имаше ефект.

Би Би Си: Да се вървем към космическия телемост от 1986 г. с изцяло женско участие. Вие помните ли атмосферата в аудиторията? Мисля, че хората са били напрегнати, били са подложени на сериозен инструктаж, и са били доста изнервени, да не кажат нещо, заради което могат да ги уволнят или накажат. Хората знаеха, че за някои неща не бива да се говори.

Людмила Иванова ми разказа какъв инструктаж ѝ е бил проведен. При това като служител в „Интурист“ и активист в Комитета на съветските жени, твърдо знаела към каква линия следва да се придържа. И, както казва тя, най-важното, което са ѝ набливали в главата на инструктажа, било на всичко да кадзна „не“ и всичко да отрича.

В.П.: Не вярвам на това. Мисля, че тя силно преувеличава. Безспорно, организацията, в която е работела, беше идеологическа. И тя определено е знаела – както и всички съветски хора, че има неща, за които не може да се говори. Даже не е нужно да работиш в „Интурист“, за да знаеш това.

Но аз абсолютно не вярвам, че всички жени са били инструктирани. Не е имало и нужда да бъдат инструктирани. Впрочем това, което тя каза тогава, беше истина.

Проблемът е там, че тя не каза, че в Съветския Съюз няма секс, както всички го възприеха. Ето какво всъщност се случи. Възрастна жена от  Бостън разказа, че внукът ѝ постоянно гледа телевизия, където показват насилие и секс. И тя не знае какво да прави. „А при вас има ли такъв проблем?“, попита тя. И в този момент Людмила Иванова излезе напред и каза: „При нас няма секс“ – и цялата зала избухна в смях. [Точните думи, които се чуват, са „Секс у нас няма и ние сме категорично против това“ – бел. ред.]

И никой не можа да чуе какво искаже да каже тя по-нататък – че няма секс по телевизията  – именно по телевизията – и това беше абсолютна истина.

В края на краищата, по това време в Съветския съюз телевизията не показваше почти никакъв секс. И насилието почти нямаше. Но никой не чу края на изречението.

Тя ми е казвала как години по-късно хора по улицата я разпознават, сочат я с пръст към нея и питат : „И така, ние не правим секс, нали?“

Би Би Си: Защо, според вас, тази  фраза стана крилата в Русия? Изглежда е попаднала точно на място?

В.П.: Не, не е попаднала на място. Но фразата беше толкова смешна, че хората в студиото се смееха като ненормални: какво значи „у нас няма секс“? Как някой може да каже такова нещо?

Тази фраза стана прочута. Хората продължават да се смеят: как може да има такъв  идиот, който да каже, че ние не правим секс? И аз продължавам отново и отново да я защитавам – и повтарям, че тя съвсем не това имаше предвид. Тя говореше, че у нас няма секс по телевизията.

И това, което говореше, беше истината. Не е вярно, че опитвайки се да защити съветската система, защото е работела в „Интурист“, е излъгала и то по такъв нелеп начин. Това не значи, че други не са правили точно това, да защитават с лъжи системата. Но в нейния случай тя просто се изрази лошо.

По-късно ми е разказвала, че по едно реме е решила да емигрира, защото животът ѝ станал непоносим – хората не спирали да ѝ се присмиват.

Би Би Си: Любопитно е, че вие и Фил Донахю останахте единствените неанонимни участници в това шоу. И ако не беше Людмила Николаевна и нейната доста елегантна реакция в ситуацията, всички други  участвали в програмата щяха да си останат неизвестни. Но затова пък сега и тя е известна…

В.П.: Да, у нас тя е прочута , макар че съмвсем не всички ѝ знаят името. Но думите ѝ бяха запомнени завинаги. И няма значение, че аз не спирам да повтарям: чуйте, оставете я на мира, тя не е казала: „В Съветския Съюз няма секс“ – не го е казала – но това никого не вълнува, просто никого.

Площад Славейков