Бай Иван иска да ходи на море, затова правителството му строи магистрала – една до Българското Черноморие и още две до Гърция и Турция. Движението по магистралите включва редица регулации, като максимална скорост от 140 км/ч, забрана за движение в лентата за принудително спиране, сигнализиране при авария на автомобила на пътя и т.н. Нарушаването на тези ограничения, както и неразумното шофиране, могат да доведат до пътнотранспортно произшествие, което може да доведе до затрудняване и дори спиране на движението по магистралата. 

Редица институции като спешна медицинска помощ, пътна полиция и пътна помощ са ангажирани с оказване на помощ на пострадалите при катастрофи, както и възстановяване на движението по магистралата. Добре, но нарушаването на правилата за движение по магистралата нерядко води и до нови инциденти, като този от миналата неделя, при който лек автомобил се удря в линейка, отзовала се на по-ранна катастрофа. Той автоматично води до затруднено движение по пътя, което допълнително се усложнява от това, че редица шофьори решават да „избегнат” задръстването, като минат през аварийната лента. Това не само води до удължаване на задръстването като разстояние – инцидентът от 14 ч. в неделя е в разстояние на 35 км, но и удължава възстановяването на нормалното движение като време, тъй като представители на отговорните институции (изброени по-горе) не могат да стигнат до мястото на инцидента.

Всичко това, естествено, принуждава бай Иван да се движи по магистрала, чиято максимална скорост е 140 км/ч, със скоростта, с която се движи в участъка преди Орлов мост в час пик всеки делничен ден. За разлика от участъка в центъра на града, който е не повече от 1-2 км, задръстването по магистралата продължава в разстояние на над 30 км и отнема значително повече време. И докато една от основните причини за задръстванията в центъра на града е регулирането на движението, то в случката на магистралата това е инцидент, последиците от който не са отстранени своевременно и допълнителното усложняване на ситуацията от движещите се в аварийната лента автомобили. При тези условия е нормално бай Иван да се зачуди за какво плаща за тази магистрала (данъци и винетки) и за заплатите на държавните служители, като реално не може да използва магистралата свободно.

Макар и по-горната история да е от сравнително битов характер, тя силно наподобява изготвянето и прилагането на нормативната уредба в страната. Ако заместим шофьора бай Иван от тази история с предприемача Ханс, който е решил да инвестира в България, ситуацията няма да е много по-различна. Ханс знае, че за развиване на дадена дейност има определени изисквания, които той покрива, но му прави впечатление, че: 

• Изискванията невинаги се спазват и администрацията има последната дума с обяснението „тука е така”;
• Ханс е длъжен да спазва поставените срокове, докато за администрацията те са в най-добрия случай пожелателни;
• Има компании, за които изискванията или не се отнасят, или се отнасят в по-малка степен, но неговата не е сред тях;
• Въпроси и жалби относно нарушаване на процедурите в най-добрия случай водят до липса на отговор, а в най-лошия – проверки на дейността на Ханс;
• Защита на правата му по съдебен път е по-скоро загуба на време.

След всичко това е нормално Ханс, както и бай Иван, да се запита – за какво плаща данъци, такси и осигуровки и спазва куп други административни изисквания, като реално възможността му да развива икономическа дейност е ограничена. С други думи за какво плащаме за пътна инфраструктура, която не можем да използваме, и за администрация, която не си върши работата?

...

Текстът е от седмичния бюлетин на Института за пазарна икономика.