Лийпфрогинг моделът в геополитиката на Сингапур, Израел и България

 Терминът „лийпфрогинг“ (Leapfrogging) се използва в икономиката, регионалното и технологично развитие, образованието, бизнеса, математиката. Буквално означава „скок на жаба” (leap & frog на английски). Идеята е, че нещо трябва да бъде прескочено, надскочено, преодоляно – изоставане, изолация, ограничение, пречка, проблемна ситуация или забавено развитие.В академичните разработки, политиката и популярните публикации най-често се употребява за изостанали континенти, държави и региони, които трябва да направят догонващ „скок“ спрямо по-развити страни или области в рамките на една държава, регион или континент. Понятието се използва много в изследванията, свързани с Африка. Черният континент е разглеждан като опитно поле за прилагане на „лийпфрогинг“ модели, за да се компенсира изостаналостта му спрямо останалата част на света и то най-вече при индустриализацията, икономическия растеж и управлението на природните богатства.[1] Лийпфрогинг политики се насочват към изоставащи региони и в границите на една държава. Това включва специални програми, за да може бързо да се надскочи изоставането, което създава затруднения и в определен момент раздалечава рисково показателите на отделните части на цялото. Многообразието на различни примери е много голямо като мащаби, географски обхват, етнически състав – фламандската и валонска части на Белгия, западната и източна части на Полша, изостаналите югоизточни региони на Турция, северозападната част на България, Сицилия, спрямо алпийска Италия, и много други. Конкретен пример в това отношение е политиката на централното ръководство на Китай, което иска Тибет да навакса технологичното си и икономическо разминаване спрямо останалата част от страната посредством скок, а не чрез поетапно и бавно развитие. В случая става въпрос за ускорено изграждане на мостове, пътища и железопътна инфраструктура в тежкия планински терен. Прави се опит за директно въвеждане на икономическите модели от развитите и богати провинции в южната и източна част на страната.[2]

 

Лийпфрогингът в геополитиката

Лийпфрогингът има своето теоретично и практическо приложение и в геополитиката. В такъв тип изследвания най-често се използва за „прескачане“ на регион с цел преодоляване на проблеми със съседни държави и търсене на по-далечни партньорства. Това е особено валидно за по-малки държави, които имат големи съседи, ограничени ресурси и затруднен достъп до регионална инфраструктура и пазари. В много от случаите става въпрос за враждебни отношения със съседна голяма държава или група от такива. Лийпфрогингът започва да се прилага и, когато дадена държава, посредством политическия си елит, стига до извода, че много трудно може да оцелее сама в своя геополитически контекст. Така например, в Южна Америка тази стратегия се реализира по модела „моят съсед е мой враг, но съседът на моят съсед е мой приятел“.[3] В различни периоди оформените там групи са ясно разделени и обособени – Бразилия, Чили и Колумбия срещу Аржентина, Перу и Венецуела. Реално, те се прескачат едни други и си сътрудничат в различни ситуации с останалите. Подобно конфигуриране се наблюдава често и на Балканите. Алиансите имат способност да преодоляват разстоянията, топографията и буферните зони.[4] Наличието на съюзници и създаването на алианси са от ключово значение за реализирането на геополитическата лийпфрогинг стратегия. Лийпфрогингът може да помогне за изграждане на нововъзникваща държава, за възстановяване на суверенитета или за преодоляване на кризи, свързани с външни заплахи или мащабни геополитически трансформации. В геополитически смисъл, технологичното и икономическо надскачане е само един елементите на лийпфрогинга.

В настоящия анализ са разгледани основно два модела на лийпфрогинг – Сингапур и Израел. На тази база те са съпоставени, като потенциални възможности за сравнение и приложение, с България в контекста на нейното геополитическо място и настоящи проблеми. Основната хипотеза е, че трите разглеждани държави са съпоставими за анализ като територия, население, етнически състав, малцинства, съотношение на религиозни групи, съседни страни, потенциални заплахи за сигурността, възможности за развитие и проблеми.

Държавата Израел може да се разглежда като своеобразен остров в рамките на Близкия Изток, въпреки че в чисто географски смисъл не е такъв. Стратегически и политически обаче, тя мисли за себе си и се държи именно като остров. Територията й е отделена от нейните съсееди по суша (Египет, Йордания, Сирия, Ливан) посредством рестриктивен граничен контрол и силно милитаризирана гранична охрана. Това е един от начините за преодоляване на евентуалните проблеми, които са следствие на враждебни отношения със съседните държави. Реално, страната се чувства застрашена от огромните като територия и население заобикалящи я арабски страни. Основната заплаха за Израел е дефинирана като сухопътно нападение от страна на арабска коалиция. Такава тя има срещу себе си през 1948-49, 1967 и 1973.[5] Липсата на симетрия между враждуващите страни подчинява всички стратегии на идеята за лийпфрогинг на региона.

Сингапур е класически остров, отделен с тесен провлак от територията на съседна Малайзия. В непосредствена близост се намира и Индонезия. На практика, малката южноазиатска държава е заобиколена от своите два големи съседа. За по-малко от две години Сингапур участва във федерация с Малайзия, но решава да поеме по самостоятелен път на развитие като напълно независима държава (1965). Лийпфрогинг стратегията е приложена обмислено като е заимствана от Израел, а впоследствие развита по свой собствен начин, но при запазване на базовите й характеристики. Въведена е в средата на 60-те години от министър-председателя Ли Куан Ю, който търси начин да преодолее враждебната среда, в чиито геополитически контекст се намира страната му. Моделът е съотнесен най-вече към изграждането на търговско-икономически партньорства, които да задвижат сингапурската икономика. Идеята за лийпфрогинга е представена на Ли Куан Ю от експерт от програмата за развитие на ООН по време на дискусия.[6] Според сингапурския премиер: „Втората част на моята стратегия бе да създам оазис от Първия свят в регион от Tретия свят“.[7] Една от първите стъпки след обявяване на независимостта е незабавното изграждане на отбранителен капацитет, който да има възпираща сила спрямо Малайзия и Индонезия, при евентуални конфликти или претенции спрямо новосъздаващата се държава. Много бързо са създадени Сингапурски въоръжени сили, с помощта на израелски инструктори под прикритие, като това се случва само два месеца след обвяването на независимостта.[8] Любопитно е, че преди това на молбата на сингапурското правителство за изпращане на такива съветници се получават откази от Египет и Индия. Освен въоръжаването, ключов въпрос е идентичността на армията, нейният етнически състав и лоялността й към държавата. Моделът, който се заимства от израелците, позволява мобилизацията на максимален брой хора за най-краткото възможно време. Реално, историята на Сингапур като една от най-развитите и успешни държави в света през последните 40 години, започва с военни, а не с икономически или социални политики.

Сравнителният анализ

Сравнителният анализ на Израел, Сингапур и България показва редица сходства по отношение на население и съседни страни.[9] Израел има население от около 8.5 милиона души, от които 6.5 милиона евреи (75%) и 1.8 млн. араби (21%). Страната граничи с Египет, която е най-голямата арабска държава в света и най-голямата в Близкия Изток (около 90 млн. души, 90% от които мюсюлмани). Сингапур има 5.5 жители, които са от множество етнически групи, но преобладаващо от китайски (74%), малайски (13%) и индийски (9%) произход. От тях 14% са с мюсюлманско вероизповедание. Съсед е най-голямата мюсюлманска държава на света – Индонезия (близо 240 милиона население, от което 87.2 % сунити). Втората съседна държава – Малайзия, има население от 28 милиона, 61% които изповядват сунитски ислям. България има 7.3 милиона души население, 7.8% от които се самоопределят като мюсюлмани. Съседна Турция е най-голямата мюсюлманска държава с територия в Европа, която има близо 75 милиона жители, 96% от които изповядват сунитски ислям.

И трите разглеждани страни имат демографски проблеми, които се характеризират най-вече с ниска раждаемост и по-висок прираст на малцинствени групи на тяхна територия. Поради това Израел и Сингапур прибягват до внос на хора. Винаги, когато условията позволяват това, те ги използват за реализация на политиките си в тази посока. Подходът е да се вкарва етнически същото или близко като култура население. Така например, прирастът през 90-те години на ХХ век в Израел достига 3% поради приемането на стотици хиляди евреи от Източна Европа, особено от бившия Съветски съюз. Израелският прираст днес е 1.7% (1.4% през 2005) и се дължи основно на семействата на религиозните евреи, които насърчават раждането на много деца. За сравнение, при арабското население в страната прирастът е 2.2%.[10] При кризата в отношенията между Китай и Хонконг, след събитията на площад Тянанмън (1989), сингапурското правителство взема решение за издаване на разрешения за постоянно пребиване на 25 000 хонконгски семейства.[11] Аргументите на управляващите са, че идват от същата култура – китайско-конфуцианска, и от страна с високо развита икономика. Прирастът в Сингапур е около 1.8%, което извежда демографският проблем на челно място в управленските приоритети на правителството. Компенсаторният механизъм е насърчаване на емиграцията към страната. Но тук е особено важно да се отбележи, че имиграцията и вносът на хора за пазара на труда, от самото създаване на държавата, са строго контролирани чрез визи и разрешения за работа.[12] Фундаментална държавна политика е нулевата толерантност спрямо нелегалната имиграция. Наказанията за просрочен престой са и физически (затвор и бой с пръчки за престой над 90 дни). Успешните и високо развити държави винаги строго контролират границите и миграционните потоци към тях. Австралия например, стартира военна операция „Суверенни граници“ за защита от трафика на нелегални имигранти (18.09.2013), която свежда почти до нула натиска по северните й граници.[13] Канада има сложна система за селекция на висококвалифицирани кадри и хора със социален потенциал, която често се определя като дискриминационна.[14] Тази политика се основава на икономическите критерии за подбор. Япония пък e определяна от редица мюсюлмански организации като ислямофобска държава заради строгата си политика за ограничаване на исляма на своя територия. Въпреки че вкарва много хора, японското правителство неофициално ги селектира по религиозен признак.

Демографската картина в България е с най-лоши показатели в рамките на Европейския съюз и с едни от най-лошите в глобален мащаб. Прирастът е с отрицателен знак (- 0.75%). Дори при тези показатели, тенденцията се удържа от по-голямо задълбочаване от раждаемостта сред малцинствените групи, а не на традиционния етнос. България има политика на даване на гражданство на лица, доказали българския си произход. Проблемът е, че за разлика от Сингапур и Израел, получателите им най-често използват получените паспорти за личен лийпфрогинг, като директно заминават с тях за страни от Западна Европа, където се установяват трайно. Става въпрос най-вече за граждани на съседна Македония. Като сериозен политически проблем пред страната се развива въпросът за живеещите на територията на съседна Турция изселници от България, които са с турски етнически произход, но имат български документи за самоличност и съответните избирателни права. Те са от 300 000 до 500 000 души като липсват официални данни за точния им брой.[15] Мнозинството са напуснали България през 70-те и 80-те години на ХХ век, а децата и внуците им фактически вече не говорят български език и нямат връзка с българската държава, освен подновеното гражданство. Те се превръщат в инструмент за намеса на съседната голяма държава във вътрешните ни работи. Нещо, което Сингапур и Израел не допускат. Последните са чест обект на критики от правозащитни организации заради неспазване на човешки права, но подобни крайности, външен натиск и обвинения се отхвърлят категорично от техните правителства.

Мюсюлманските малцинства

При обобщението се вижда, че и в трите държава има съществен процент мюсюлманско население, което се явява малцинствена група. Намират се в непосредствена близост до асиметрично голяма държава, която има своите геополитически проекции върху тях. И, не на последно място, изпитват демографски трудности. При сравнение се вижда, че големите съседи също имат много сходни характеристики, които са огледални на разглежданата тройка. Турция, Индонезия и Египет са преобладаващо мюсюлмански сунитски държави с многократно по-голяма територия, които имат много висок естествен прираст и реално са в демографска експанзия. Асиметрията между разглежданите малки държави и техните големи съседи се задълбочава. Тенденцията е през следващите години разликите да нараснат драстично.

Въпреки че сравняването на въоръжението е относително, с оглед на разликите в технологиите, човешкия фактор и географията, налице са данни, позволяващи илюстрирането на военните възможности на анализираните държави.[16] Сравнителната таблица на въоръжение по два показателя – танкове и бойни самолети, показва, че най-асиметрично е съотношението между България и Турция. Въоръжението на Израел и Сингапур успява да балансира съседните държави по разглежданите показатели.

Държава / Ресурси	Танкове	Бойни самолети
България	160	19
Турция	3778	207
Сингапур	212	119
Малайзия	74	42
Индонезия	468	35
Израел	4170	243
Египет	4624	336

Когато големи държави загубят възможността си да подчинят военно и икономически по-малки от тях страни, те започват да използват инструменти, с които да ги подкопават по различни начини и с различни методи, като например: политически проекции върху малцинствени групи, демографски натиск, партизански и терористични групи. Службите на сигурност на Израел и Сингапур са изключително добре подготвени и високоефективни като се опитват да реагират изпреварващо на всяка чужда намеса във вътрешните си работи, външния политически инженеринг и различните видове екстремизъм. Тази политика се прилага независимо от размера и ресурсите на отсрещната страна, включително спрямо съюзнически държави. И при двете има примери за експулсирани американски дипломати заради несвойствена дейност, въпреки близките отношения с Вашингтон.

Нуждата от лийпфрогинг се появява като условие и поради липсата на достатъчно собствени природни ресурси. Израел, Сингапур и България нямат собствен добив на нефт и разчитат на вноса му. Израелската държава интензивно разработва газови находища в своите териториални води, като три от тях вече са в експлоатация, а други пет са в процес на разработка. България проучва находища за газ и нефт в Черно море – „Силистар“ и „Хан Аспарух“. Израел изпитва недостиг на сладка вода, което е политически проблем в целия регион на Близкия Изток. Сингапур има много малко обработваема земя и разчита на внос за много от храните си. Трябва да се отбележи, че вносът на храни и живи животни е подложен на много строг контрол, който оставя страната встрани от регионалните и глобални епидемии, като птичия грип например. Реално, географският остров е и стоков, въпреки глобално ориентирания икономически модел на страната. От трите държави България е най-ресурсно обезпечена, като единствено тя разполага с изобилие от естествена плодородна земя, вода, полезни изкопаеми и златни залежи, макар че последните са дадени на концесия на чужда компания. Трябва да се отбележи, че тя е и единствената, която има атомна централа за производство на електричество (Козлодуй) и разработва втора (Белене). Израел разчита за производството на електричество на дизелово гориво и природен газ (в растеж) , докато Сингапур ползва основно природен газ, централи за преработка на боклука и все по-малко нефт.

В Израел и Сингапур основният акцент се поставя върху човешкия капитал като инвестиции в знания и сигурност. Лийпфрогингът е невъзможен без детайлно познаване на глобалните процеси, геополитическите развития, нововъведенията в технологичното развитие и образованието. Именно затова се инвестира в изграждането на политически и експертен елит, способен да изпълнява тези задачи. Това включва образование по последните и най-модерни програми в съответната област, глобален мониторинг, развитие на аналитичен и експертен потенциал, чуждоезиково обучение, промотиране и подкрепа за най-добрите (учени, студенти, експерти). Особено важно е да се отбележи, че това става не на базата на идеологически конструкти, а на приложимост на идеите. Ако нещо работи в сферата на сигурността и икономиката, то се прилага. Моделът, който използва Дън Сяопин за изграждане на модерен Китай, до голяма степен се базира на неговото непосредствено наблюдение на развитието на Сингапур и личните му разговори с Ли Куан Ю. И в двете страни се концентрира огромна по обем информация, която се използва за анализи и прогностика. Това позволява изпреварващи действия както по отношения на външни заплахи, така и при колебания на световната икономика и нейните пазари.

Лийпфрогинг моделът се прилага и в икономическите и търговски отношения, макар и не в степента, която се наблюдава в политиката и сектор сигурност. Икономиката на Сингапур се базира на приоритетното привличане на чуждестранни инвестиции. Откакто има статистически данни на ООН страната неизменно е сред първите десет в глобален мащаб по привличане на чужди инвеститори. Според доклада на Конференцията за търговия и развитие на ООН за 2016, тя е на 7-мо място в света по този показател.[17] Основните инвеститори не са съседни държави, а Съединените щати, Холандия, Великобритания и Япония. Условията това да се случва са максимално опростената регулаторна система, ниските данъци, модерната инфраструктура, политическата стабилност и предвидимост, липсата на корупция и технологичните паркове. Основният търговски партньор на страната е Китай, но напред в класацията са и съседните Индонезия и Малайзия.[18]

Израел също има благоприятни условия за чуждестранни инвестиции от гледна точка на държавно управление и законодателство. Сред основните инвеститори са Съединените щати, Холандия и Канада. Четвъртата позиция по този показател за 2014 се държи от Унгария. Същевременно, усложнената геополитическа обстановка около страната кара големите международни компании да се въздържат от мащабни инвестиционни проекти. В плюс за Израел е високоразвитият технологичен сектор (R & D) с подготвени и говорещи чужди езици кадри. Основните търговски партньори на страната са САЩ и Китай.[19]

Преките чуждестранни инвеститори в България идват най-често от страни от ЕС (Австрия, Гърция, Германия, Великобритания, Холандия, Чехия) и Русия.[20] Турция заема специално място в инвестиционния сегмент на българската икономика. Инвестициите на турски компании се правят основно в региони с компактно турско население, което показва, че не работят на чисто пазарен принцип, а използват геополитически и етнически съображения. Примери в това отношение са региони като Варна (перилни препарати), Кърджали (автомобилни компоненти), Търговище (стъкло), Шумен (алуминиеви продукти). София се очертава като нова инвестиционна дестинация с акцент върху недвижимата собственост. Водещи страни за българския износ за 2016 са Германия, Италия, Румъния и Турция. Основни вносителки са Германия, Русия, Китай и Италия.[21] При сравнителния анализ се вижда, че при Израел и Сингапур пазарната икономика е подчинена на националната сигурност и на моментните геополитически интереси на страната, а не е оставена да се развива от силите на пазара. Особено при Сингапур, идеята за максимално отворена към глобалния пазар икономика, е само привидна. Чрез мрежа от собствени компании, държавата контролира тези потоци и ги селектира с оглед на устойчивото си развитие. България е обратен модел на разглеждания, тъй като позволява конвергенция с икономиките от региона и най-вече с тази на големия съсед, без да отчита колебанията и цикличността на геополитическото развитие.

Лийпфрогингът в никакъв случай не бива да се разглежда като отделяне или затваряне на държавата спрямо съседите и. Дори напротив. Сингапурският и израелският модели включват дълбочинно и детайлно наблюдение на регионалната динамика. Познаването на икономическите, военни и икономически процеси в заобикалящата среда е първостепенен приоритет и пред двете страни. Това включва интензивното използване на експертен, аналитичен, академичен и разузнавателен потенциал за изграждането на собствена експертиза за регионалните особености, динамика и бъдещи развития. Днес Сингапур развива много добри отношения със своите големи съседи. Те тръгват от точка на предвоенна враждебност през 50-те и 60-те години на ХХ век, за да стигнат днес до прагматични търговски връзки между равнопоставени партньори, въпреки че държавата джудже е икономически великан спрямо тях. Израел познава в дълбочина съседните страни, следи ги и развива търговски връзки с някои от тях, въпреки наложените забрани и бойкоти.

България има периметър на полезно действие основно в региона на Югоизточна Европа с потенциал за сериозна работа до Централна Европа, Черноморския регион и Турция. Към днешна дата обаче, регионалните възможности на страната, обусловени от традицията и географското и място, не се оползотворяват. Тя има нужда от цялостна нова политика в региона – хора, подход, приоритети, технология, визия, маркетинг, която да и гарантира добавена стойност в нейната регионална, европейска и глобална ниша.

Заключение

При определени обективни обстоятелства и процеси от геополитически характер дадена страна може и трябва да започне да мисли за себе си като за остров и да функционира като такъв. Това в никакъв случай не е означава изолация, а може да се приеме като по-висока степен на сигурност. Функционирането на държавата става регулирано, а територията и е защитена от външни заплахи. Подобна концепция не пречи на членството в различни международни организации и съюзи (НАТО, ЕС), което се илюстрира от Великобритания, с всичките условности на нейния случай. България има потенциала да се превърне в геополитически остров. Страната ни може да приложи лийпфрогинг стратегия в своята политика, което включва островна сигурност чрез максимално възможен контрол на всички граници; технологична армия, която да ангажира цялото общество; приоритетни икономически партньорства, без оглед на разстоянията и местоположението на световната карта; демографски компенсаторни политики за внос на хора. Лийпфрогинг стратегията се налага като потенциална възможност най-вече поради промените в заобикалящата среда – първостепенно Турция. Заплахата оттам идва по линия на преформулирането на политическата система в страната. Кемалисткият път на развитие, който залагаше на светска и проевропейска политика, е изоставен и заменен с ислямистки, който се фокусира върху регионалната експанзия чрез пантюркизъм, панислямизъм и неоосманизъм. Мигрантските потоци, които не спират да минават през Балканите от 2009 насам, носят социална, икономическа, политическа и в сферата на националната сигурност нестабилност. Още повече, че открито се използват като инструмент за изнудване и натиск от властите в Анкара. Евентуалната им употреба срещу България може да постави самото съществуване на страната под въпрос. Пример в това отношение е „Зеленият поход“ в Мароко (1975).[22] Мирният марш на 350 000 мароканци променя за броени месеци етническия състав в съседна Западна Сахара, превръщайки я в съвършено различна държава. Отделно, български граждани с турско самосъзнание и такива, които имат български документи за самоличност в Турция, вече открито се използват от Анкара като инструмент да прокарване на собствени политики и натиск върху българската политическа система. Двойното гражданство е избор на лоялността, като тя не е делима величина, а винаги отива приоритетно на едно място, особено когато става въпрос за различни религии и култури. То носи силен дестабилизационен заряд. Сходният проблем с малайците в Сингапур е разрешен посредством силна централна власт, централизирана и контролирана образователна система, ефективни служби за сигурност, включване в отбранителните структури, политики за изграждане на обща идентичност и инструменти за гарантиране на лоялността на всички граждани към държавата. Въпросът за България обаче е по-сложен, защото от опита на страни като Германия, Австрия, Холандия се вижда, че повече от 50 години голяма част от турските гастарбайтери почти не се поддават на интеграция, а изграждат свои паралелни общества. Очевидно причините не са икономически, защото мнозина представители на третото и четвърто поколение мигранти са с висок социален статус и доходи, но лоялността им не е към страната домакин, а към страната-майка. При тях се наблюдават дори социалните феномени на „завръщане към корените“ и преоткриване н

Свързани новини: