1. Кабинетът бе еманация на „патриотичния” обрат в българската политика, осъществен основно от ГЕРБ, за да му се появи по-удобен партньор в условното дясно, който да не повдига въпроси за корупция, съдебна система и пр. „маловажни теми” и да се ангажира с „геополитика” и страховете на хората. Медийният ресурс на ДПС от егоистичен интерес и с удоволствие участваше в осъществяването на този обрат, с ясното съзнание, че по този начин ДПС ще е (отново) „скритият” член на управляващата коалиция;
2. След създаването на кабинета устите на „патриотите” бяха постепенно позапушени. Каракачанов никога не е бил проблем в това отношение и винаги е бил склонен да размени реторика срещу властови ресурс. Затова той получи и най-тлъстата хапка – министерството на отбраната – и възможност да вдига животрептущи, но фалшиви теми като наборната служба, например. Волен Сидеров успя само веднъж да постави въпроса за излизане на България от ЕС, но през останалото време се държеше толкова прилично, че възникнаха съмнения, че е упоен по един или друг начин. Истинският проблем се оказа Валери Симеонов, който е прям човек с убеждения и който за беда обича да ги споделя. В този ключ първите му интервюта като заместник министър-председател създадоха известни притеснения за кабинета. Но постепенно и Симеонов успя да пренасочи енергията си към по-безобидни теми като борбата с демографската криза и преместваемите обекти по Слънчев бряг. Поне в една от тези две борби Симеонов има шанс да постигне успех;
3. Приглушаването на „патриотите” поуспокои и Европа – първоначалните гримаси бяха сменени с разбиране на „жертвата”, която Борисов прави, в името на стабилността на страната. И това е политическо умение – да подготвиш и направиш нещо съвсем съзнателно, а след това да твърдиш, че не е имало друг начин;
4. Съдебната и антикорупционната реформа в тази среда останаха кухи фрази. Антикорупционният закон отново бе отложен „за наесен”, като е обещано (пред ЕК) да бъде приет до края на годината! Какво ще има в него не е много ясно, освен че ще е вариации върху законопроекта „Кунева”, който успешно отлежа мандата на предходния парламент. Или ще има, или няма да има анонимни сигнали; или ще има, или няма да има антикорупционно звено в ДАНС. Този мач е игран и свирен;
5. В „съдебната реформа” нещата са по-зле. Една от основните линии на кабинета е увеличаването на скоростта на съдопроизводството, защото това било интересувало хората. Това е псевдотема (процесът у нас не е от най-бавните в сравнителен план). Задачата на „процесуалния обрат” е просто да измести фокуса от структурните проблеми – като безотговорността на главния прокурор. По този въпрос движение няма, препоръките от партньорската проверка на прокуратурата не се разглеждат от ВСС и вместо да се вземат нужните мерки, се иска подобен доклад и за съда. Тоест – тупане на топката при нарастващи нива на арогантност на оправомощените;
6. Специализираният наказателен съд, който изглежда е под контрола на прокурорско-депесарското лоби в съдебната система, бе произведен в основен антикорупционен съд. А контрол и върху съд, и върху прокуратура, разбира се, създава още по-сериозни предпоставки за произвол;
7. Изборите за нов ВСС дадоха известни надежди по отношение на съдебната квота – по общо признание бяха избрани авторитетни юристи. В йерархичната среда на прокурорите особени изненади при избора нямаше, докато номинациите на парламента правят впечатление по-скоро с обществената незабележимост и липсата на ясна позиция на кандидатите. Всъщност, има яснота единствено по това, че номинираните не подкрепят Лозан Панов. В крайна сметка общата картина по отношение на бъдещия ВСС е по-скоро негативна;
8. Икономическата среда се променя в добра посока и тук основната причина е излизането на еврозоната от кризата. Тревожно за нас е липсата на растеж на чуждестранните инвестиции, което е индикатор за ниско доверие в страната. Все пак стабилността на основните стопански политики дава резултати и българската икономика реагира адекватно на подобрената международна среда. На хоризонта не се вижда обаче драматично ускоряване на икономическия растеж, което да ни отлепи от последното място по богатство в ЕС;
9. Опитите на „патриотите” да “”дигнат доходите” с административни мерки (минимална заплата и пенсия) бяха като цяло успешно парирани от ГЕРБ. А наскоро Валери Симеонов дори подкрепи евентуална отмяна на добавката за стаж към заплатите, което не е ясно как се вписва в общия патриотичния порив към по-висок доход тук и сега. Предлаганите псевдорешения на погрешно-формулирани проблеми станаха сериозен повод за скандал между работодатели и синдикати, който е основно от полза за Борисов. На фона на просташките и безсмислени нападки от страна на „бизнеса”, той ще успее отново да влезе в ролята на арбитър и да блесне с умереност и интелект;
10. Малко изненадващо, най-успешна за Борисов се оказа външно-политическата дейност. Той правилно заложи на Меркел-Макрон по отношение бъдещето на Европа, като същевременно избра да не се конфронтира реторически с вишеградци. Напротив, България участва и в срещата в Полша „Три морета”, а и наличието на „патриотите” в кабинета е винаги удобен повод да се намигне на Орбан. Даже беше направен (неуспешен) опит по Путинов-Орбанов маниер да се създадат пречки пред чуждестранното финансиране (на магистратските организации). Но все пак Борисов даде ясен сигнал, че ще играе основно за здрава, стабилна и интегрирана Европа, което го произведе в изключително удобен партньор и на Германия, и на Франция. Това обяснява осъществените и предстоящи визити на високо ниво, както и доверието, с което Борисов бе натоварен да говори от името на ЕС с Ердоган. Безспорно това е успешна, умна и добра политика, която трябва да бъде продължена (с по-възможност по-малко намигания към Орбан);
11. България се оказа в добра позиция да допринесе за европейската интеграция на Балканите. Разбира се, за прием на нови страни членки в ЕС в следващите 5-10 години не може да става дума. Но кой би предположил през 1997 г., че България ще е страна-член десет години по-късно? В този смисъл добре е ние да сме основен говорител в ЕС по темата за интеграцията на Западните Балкани в ЕС и да не допускаме тя да бъде „замразявана”. Също така малки стъпки напред могат да бъдат правени, като подобряването на отношенията с Македония би било чудесен пример в това отношение. Връзките между балканските държави – както инфраструктура, така и бизнес и култура – трябва да се укрепват. Паралелно присъединяването на Македония към НАТО трябва да се придвижи: всичко това ни дава реални лостове и ресурси за една по-сериозна, конструктивна роля в региона. Много е важно да се разбира обаче, че тази роля е възможна само и доколкото действаме от името на ЕС и здраво стъпваме на неговите принципи. Реалполитик като егоистична промоция на криворазбрани национални интереси само може да консолидира антибългарските настроения в Македония и Сърбия;
12. Борисов се превърна в политика от ЕС, с който Ердоган може да говори. Това е така, защото Борисов нито може, нито иска да морализаторства по отношение на комшията. В настоящата среда това е ценна позиция, която трябва да се стремим да запазим. В крайна сметка липсата на бежански натиск в момента не се дължи на патриоти, Динко, Перата или бодливата тел, а на политиката на Турция по въпроса. Въпреки авторитарния уклон на Ердоган, с него може и трябва да се говори по много теми от общ интерес;
13. По отношение на Русия Борисов също пожъна успех, защото успя да обърка абсолютно всички по отношение на намеренията и позициите си. Русия първоначално се зарадва на избора на Радев, но после се разочарова, като разбра, че той е един малък Борисов: едно приказва на Изток, друго на Запад, а накрая върши, каквото си знае и може. При това положение на нещата Русия би предпочела да си общува с един Борисов, а не с двама, и по възможност с оригинала, а не копието. Какво ще последва от всичко това, не е ясно, но в момента всички руски проекти отново се обсъждат. АЕЦ „Белене” не е затворена страница (чака се мистичен „частен” инвеститор), газов хъб за руски газ е отново на дневен ред, а Каракачанов дори отвори вратата за нова сделка за „МиГ”-овете. Точно в тази ситуация Сидеров се почувства окрилен и постави с половин уста въпроса за излизане от ЕС;
14. По КТБ особено развитие няма: прокуратурата върви по плана си да изкара виновни за кражбата на 4 млрд. лева единствено Василев, близкото му обкръжение и по двама от банковия надзор и КПМГ. Самата прокуратура, Пеевски, КФН, а да не говорим за други политици, нямат нищо общо дори и като морална вина в създаването на „модела КТБ”. Единственото, което пречи на това прокурорско „фентъзи” да спечели Нобелова награда за литература, са съмненията, че части от 15000 страници обвинение са изплагиатствани от Уикипедия и страници за студентски курсови работи. Литературните усилия са в изгода на кабинета и „тайното” му съдружие с ДПС;
15. Необичайно количество скандали маркира първите сто дни на правителството. От тях обаче нито един суджук не достигна до премиера. Най-важният скандал беше „ЦУМ-гейт”, за който ВСС и Инспекторатът заключиха, че проблем няма. Среща между Гергов, Цацаров и Дончев доказано е имало, но не е доказано за какво е била тя – и за това проблем няма. Този дълъг и голям суджук бе приписан на съдебната власт и политиците си измиха ръцете от него, с частичното изключение на Нинова. НДК и аферата в Добрич са с по-голям тонаж мляно месо, обаче, но и при тях виновни са само местните структури и евентуално и най-много Томислав Дончев (като най-неудобен на Пеевското лоби в ГЕРБ).

Като цяло, динамични първи стотина дни. Можеше и да е много по-зле, казал оптимистът.