"Тенденцията да се преувеличават измеренията на турското робство"

 Прочетох някакви интелектуални екзалтации за това колко недопустимо, какъв огромен политически гаф е това, че на Бриджит Макрон като подарък бил връчен преводът на френски на романа "Време разделно" на Антон Дончев. Полуинтелектуалци от всички поколения като кална река се опитаха да омърсят едно произведение, което отдавна е напуснало границите на страната ни и е един от текстовете по които света се ориентира за българската култура. Независимо от напудрената словесност и обилната употреба на странни думи, тази критика е едно към едно вписване в синдрома на "Многострадалната Геновева". Носителите на интелектуални качества по никакъв начин не могат да разграничат отделните реалности и заради това повечето от техните мнения изобщо не опират до литературните качества. Не, те пак се занимават с комунизма, пак търсят начини да разкъсват сенките на миналото, защото това е единственото нещо, което са в състояние да правят.

Подозирам, че точно по същия начин навремето в Съюза на съветските писатели са заклеймявали романа "Доктор Живаго". Всъщност не подозирам - преди много години в списание "Факел" бяха публикувани стенограмите от официалното събиране за политическото разкъсване на Пастернак. Тонът е същия като на нашите умни и красиви.
На Пастернак се приписват всички политически грехове на земята - че е вътрешен емигрант, че е написал антисъветски роман, че е крайно време да бъде изгонен зад граница. Шефът на КГБ тогава Владимир Семичастни дори нарича писателя "свиня". Потърсете стенограмите - ще видите, че от тях лъха нещо протестърско като тон. Патосът на заклеймяването е един и същ. И той няма нищо общо с литературата. Това е политически патос на хора, които са убедени, че държат единствената истина в ръцете си и тя ще е тяхна метреса завинаги. С което не искам да сравнявам Дончев с Пастернак. Романите и фигурите им нямат нищо общо. Общото между тях е, че винаги ще се намерят хора за които е най-важно да разкъсат един човек в името на господстващото статукво.
Не смея да твърдя, че "Време разделно" е любимият ми роман. Но той е добра литература. Самият факт, че толкова години след неговото написване поколение след поколение откриват в него свои мисли и чувства, говори само за едно - и след 50 години всички ще знаят кой е Антон Дончев, а почти никой, с изключение на най-изпечените интелектуални фетишисти, няма да си спомнят кой го е плюл или се е опитвал да го разкъса.
"Време разделно" е болезнена метафора за онези жестоки дни, които с кръв прокараха разрез в самата тъкан на нашия народ, рана, която ще боли докато свят светува, независимо от изискванията на господарите на единствената истина. Някой може да не приема фигурата на автора, но да отричаш литературните му достижения не е просто тъпо. Това е форма на самоубийствена лудост.
И, да, в подаръка има и политически елемент. Убеден съм в това. Само преди няколко месеца поредният френски посланик, същият, който обича да нарича България "мрънкаща периферия", обяви, че се удивлявал на "тенденцията да се преувеличават измеренията на турското робство". Нека поне жената на френския президент да се убеди какви нелепости и глупости дрънка техния псевдодипломат тук.

автор: Александър  Симов

 

Прочети цялата новина http://www.klassa.bg/News/Read/article/281735_%22%D0%A2%D0%B5%D0%BD%D0%B4%D0%B5%D0%BD%D1%86%D0%B8%D1%8F%D1%82%D0%B0+%D0%B4%D0%B0+%D1%81%D0%B5+%D0%BF%D1%80%D0%B5%D1%83%D0%B2%D0%B5%D0%BB%D0%B8%D1%87%D0%B0%D0%B2%D0%B0%D1%82+%D0%B8%D0%B7%D0%BC%D0%B5%D1%80%D0%

Свързани новини: