Ако падне монополът на НЗОК, качеството на лечението у нас ще се повиши

Д-р Емануил Найденов е неврохирург в Клиниката по неврохирургия в Университетска болница "Св. Иван Рилски" в София. Той е съосновател е на гражданската инициатива "Млади лекари за ново здравеопазване". Заедно със свои колеги създава и Фондацията "Остани", чиято цел е да подобри диагностиката и лечението на мозъчни тумори.

Вие се занимавате с неврохирургия - една доста сложна специалност. Атрактивна ли е тя за младите хора у нас?

Неврохирургията е наистина доста сложна дисциплина. Изисква цялостно посвещаване. Голяма част от малкото време извън операционна се прекарва с пациентите и техните близки. Един млад човек, който си избира тази специалност, трябва да е наясно с това. И въпреки тези ежедневни и тежки натоварвания има доста млади лекари, които искат да специализират това. Какви са причините? Според мен на първо място стои атрактивността на дисциплината. Не бих казал, че в България причините са финансови, защото един лекар, работещ това в Западна Европа, ще взема, без да преувеличавам, близо 20 пъти по-голямо заплащане. По-скоро причината е в самото предизвикателство, младият човек да докаже на себе си, че може да се пребори с високите изисквания. Специалността напълно основателно се възприема като нещо крайно сложно и всеки, който е успял да се пребори с предизвикателството да я усвои, по свой вътрешен, неписан критерий може да се почувства успял в живота. Но това се плаща с цената на здравето и на липсата на достатъчно време за личен живот. Въпреки това удоволствието да помогнеш на пациента, буквално да го спасиш, оправдава изцяло усилията и сами разбирате - това е много далеч от материалните критерии и определения.

Вие как взехте решението да се занимавате именно с неврохирургия?

В началото на моето следване исках да бъда ендокринолог. Стана обаче нещо, занимавах се активно с различни спортове, получих усложнение и бях прикован на легло с неописуеми болки, които бяха толкова силни, че исках да умра, но те да изчезнат. Тогава един човек в бяла престилка дойде, прегледа ме и като с магическа пръчка ми реши проблема. Той беше неврохирург. Именно тогава си представих, че ако мога аз да направя подобно нещо за друг, това ще ми даде пълен смисъл на съществуването. И оттогава си промених вижданията, реших да стана неврохирург. Много трудности имаше по този път, тъй като няма какво да се лъжем - аз в моето семейството лекари нямам, кой да ми помага - също, да ме уреди някъде или нещо подобно. Сам преодолявах трудностите, но с много постоянство мога да кажа, че реализирах "американската мечта" в България. Ако това е мотивацията на младите хора, които искат да специализират неврохирургия, много бих се радвал. Това означава, че те ще си лягат и ще отварят сутрин очи с мисълта за пациента и с мисълта колко добре се чувстват като му помагат ефективно. Ако има някаква друга мотивация в медицината, а и въобще в която и да е от другите сферите на обществото от това просто да бъдеш най-добрият в това, което правиш, според мен е грешно и може да изроди всяка добра идея.

Какви съвети давате на младите си колеги?

Нямам стремеж да бъда "ментор" за младите колеги, защото самият аз доскоро бях такъв, но ако виждам, че правят нещо, което би опорочило по съществен начин тяхното бъдещо развитие, мога просто да си кажа мнението, без да го натрапвам - мисля, че всеки човек сам изгражда своя живот и дали той ще възприеме това, което му се казва, зависи единствено от него.

Като лекар всеки ден се сблъсквате с проблемите на системата. Какво според вас трябва да се промени?

Аз съм от критиците на системата, защото в този си вид тя не работи нито за лекаря, нито за пациента и това е безспорно. Въпросът е, че при обективен дефицит за цената, която обществото плаща като ресурс, това, което се получава като резултат, абсолютно не й съответства - истината е, че с много по-малко средства ние получаваме резултати, които в развитите държави се получават с много повече финансови ресурси. Една неврохирургична интервенция се оценява от здравната ни каса на между 3000 и 4000 лева, а една такава операция в Западна Европа се оценява между 30 000 - 35 000 евро. Говорим за разлика в порядъка на 20 пъти! Смело мога да кажа, че имаме пациенти, които се лекуват по европейски стандарт, като получаваме много добри, т.е. аналогични резултати - продължителност и качество на живот, успеваемост на самите интервенции. Всичко това идва от професионализма и усилията на медицинския персонал, от лекарския труд. Разликата между 3000 лева и 30 000 евро при аналогично качество идва от усилията на медицинските работници в България. И в момента продължава "лекарският труд" обективно да не бъде оценяван. Разликата в цената, която е в Западна Европа, идва основно от труда на лекарите, медицинските сестри, всички, които са ангажирани в процеса на лечение. Преди време беше станало на въпрос, че България е "страна на услугите" и май продължава да бъде така, защото услугата тук няма стойност. Всичко, добавено към нея - медицински консумативи, медикаменти, всичко това се остойностява и то на цени, аналогични с тези в Западна Европа. Дори има случаи, в които - понеже имаме нисък оборот за определени консумативи и медикаменти, цените тук са по-високи. Така че разликата и това, което помага на системата да се крепи, тази диспропорция по отношение на финансирането идва от труда на медицинския персонал и като че ли няма разбиране от страна на обществото и ние имаме вина за това като лекари, защото не сме обединени и на моменти даваме разнопосочни сигнали към него. Ако имаме ясна представа какво искаме, аз съм убеден, че знаем как да го постигнем, и ако дадем ясно и единно послание към обществото и поработим върху това да бъде разбран този сигнал, бихме могли да привлечем самите пациенти и техните близки към нашите идеи, естествено, вземайки предвид и техните виждания по въпроса, но като участници в тази система всички заедно да я направим работеща.

В момента имаме опит за съществуване на пазарен механизъм в планова икономика. От една страна, имаме съответни изпълнители на медицински услуги - лечебни заведения, лекари в доболничната практика, които са поставени в пазарна обстановка - пациентът може да реши, че не харесва даден лекар и да отиде при друг, по този начин изпълнителите се конкурират помежду си, има болнични заведения, които предлагат различни методи на лечение, отново има конкуренция, която в идеалния си вид работи за подобряване на качеството. От друга страна - има един, монополизиран държавен фонд, който финансира всичко това и той не е поставен в условията на конкуренция. По този начин той не е изправен пред необходимостта да подобри качеството си, да потърси оптимизиране на своите разходи, включително и на административните такива. Поставяйки този фонд в конкурентна среда, пазарният механизъм ще започне да носи позитивен резултат. От друга страна, въпросът е дали ние сме за такъв пазарен механизъм, или трябва да се върви към социален модел на здравеопазване, какъвто съществува в много страни. При всички случаи е ясно едно - хибридът между двете системи не работи добре. Или трябва да се върви към чисто пазарен механизъм - демонополизиране на източника на финансиране, или да се върви изцяло в друга посока - да има социален елемент в здравеопазването и да няма търговски дружества, каквито са болниците в момента, и последните да са изцяло на държавна издръжка, като не се търси баланс на приходи и разходи.

Отдавна се говори за демонополизиране на Здравната каса. Как според вас това би променило здравеопазването у нас?

Опитите за контрол от страна на НЗОК в момента са фокусирани върху това дали в "бланка 3" на "документ 4" са вписани дата и час, например. Ако това не е отбелязано, следва автоматична санкция. Никъде обаче не съществува вариант да се провери дали пациентът реално е имал нужда от това лечение, дали получавайки го, той е доволен и дали резултатът е обективно подобрение на състоянието му. Такъв контрол не съществува. Контролът в момента е чисто пунктуационен - часове, дати, подписи. Ако има пропуск, се говори за "грешка". Ако се въведе конкурентен принцип между източниците на финансиране, аз съм убеден, че ще се появят отдели в съответните фондове, които ще следят защо пациентът изобщо е приет за лечение, например. В момента проверките се извършват изцяло на базата на документи, без досег реално до пациента. Така може да се попадне в следната абсурдна ситуация, в която един пациент е приет в тежко състояние и е изправен на крака, а се води, че не е правилно лекуван "административно", защото нещо е пропуснато по бланките, и друг пациент, който изобщо не е трябвало да бъде приеман за лечение и е третиран неадекватно, в състоянието му няма положително развитие, се води, че е изрядно лекуван по документи. Това е буквално ежедневен казус и не е това начинът за контрол на здравните услуги. За хирурга какво е важно - да влезе в операционна, максимално добросъвестно и с всичките си познания да подобри състоянието на пациента и оттам нататък отбелязването на дата, час, попълване на всевъзможни графи и прочие не е лекарска работа. Това е чисто административна дейност, която се вменява на самия лекар. Общопрактикуващите лекари също в момента са като диспечери - от минутите, които имат за преглед на пациент, голямата част от времето трябва да попълват документи, това е време, което те могат да отделят на болния, но това време се изяжда от административните изисквания.

Напълно чистосърдечно мога да кажа, че аз съм "административно грешен". Признавам си! Двама пациенти, например, които бяха изписани миналата седмица в чудесно състояние - единият не можеше да се изправи от леглото - този човек си тръгна без патерици. Друга жена, която имаше тумор на изключително рисково място в мозъка, беше оперирана и също беше изписана на крака - двама повече от доволни пациенти, убедени в смисъла на това, което е извършено за тях, болни, при които съм допуснал административната грешка да пропусна да попълня дата и час, заради което търпя санкции, болницата търпи санкции!? Това няма абсолютно никакво отношение към индикациите за лечение, към резултатите от извършената операция и от самото усещане на пациента за това как е лекуван. Всеки ден отделяме твърде малко време да обсъждаме конкретните случаи и как да подходим към тях, а вместо това обсъждаме какъв е балансът на клиниката за месеца, какви разходи сме направили, какво е пропуснато в попълването на документите и как това ще бъде санкционирано. По моите наблюдения на Запад, и конкретно в Белгия, това не съществува. Когато стъпиш в операционната, не мислиш колко ще струва нещото, което използваш за лечението на пациента, а тук се налага да мислиш, че всичко, което използваш за по-качествено лечение, ще отнеме от прихода на клиниката и съответно ще се отрази на твоята заплата. Не мисля, че това е правилно. Този подход на търговско мислене на всяка цена не е за добро. Ако има повече от един източник на финансиране, това може да се коригира, тъй като тогава фондовете ще следят повече за индикациите и качеството и по-малко ще се фокусират върху „паспортното“ съдържание на всеки документ.

От години говорим и за електронно здравеопазване, което обаче все още не е факт.

Аз съм убеден, че то ще доведе неминуемо до нещо добро, особено ако се изпълни пълния замисъл на идеята. Т.е. пациентът да има възможност - дали ще е от своя мобилен телефон, дали ще е от компютъра си, да вижда какво се променя и допълва в неговото здравно досие, какво лечение е осъществено, да има личен контрол върху финансовия ресурс - дали той ще е осигурен от НЗОК, или от частен фонд няма значение. Лекарите в амбулаторната практика и в болниците също ще могат да имат пълен и бърз достъп, всичката необходима информация за пациента ще бъде на тяхно разположение, няма да се разнасят купчини хартиени документи и снимки от един кабинет в друг. Едновременно с това следва да се премахне този идиотизъм, който съществува в момента - абсурдното изискване всяко нещо, въведено от лекаря в компютър, да бъде разпечатано и няколко пъти на хартия. Ние в момента въвеждаме паспортна част - лични данни, но в същото време ни се налага да попълваме същата паспортна част на ръка поне на още осем места. Всяко ново административно изискване включва освен електронна форма и попълване на документи на ръка. Това е безсмислено упражнение и допълнително увеличава натовареността.

Всяка промяна в здравната система обаче среща отпор.

В системата има механизми на самоподдържане и всеки опит за промяна в момента среща значителна съпротива. Това е състояние на порочно, но стабилно равновесие и промяната определено няма да е лесна, но подходът трябва да бъде много внимателен, тъй като, може да изглежда пресилено, но се касае и за национална сигурност, защото един срив може да предизвика непредвидими последствия. Необходими са хем радикални промени, хем добре контролирани, а това е доста тежка задача и без помощта на обществото и без ние като лекари да обясним адекватно необходимостта от това нещо и негативите, които може да възникнат по време на една такава промяна, няма как да се случи. Отново, не е в наш интерес да не сме единни и да излъчваме разнопосочни сигнали към обществото. Разбира се, на много хора е изгодно в момента тази система да е такава, каквато е, но това не са тези, които ежедневно работят с пациенти, не са лекарите, които се трудят на първа линия, не са и самите пациенти и техните близки.

Споменахте за необходимостта от по-добрата комуникация между лекари и пациенти. Това също е много голям проблем на системата като цяло.

По-добрата комуникация е ключова. Имаше наскоро хубав пример в тази посока. Аз оценявам труда на общопрактикуващите лекари и проблемите им, но в момента, в който те излязоха с декларация и протест пред здравното министерство, за да се чуят техните проблеми, 2-3 дни след това имаше отговор в лицето на пациентски организации, които заявиха обратна позиция на исканията им, точка по точка. Не че исканията на колегите са несъстоятелни, не че позицията на пациентите е несъстоятелна, а просто съществува пълно неразбиране между тези две групи. Това не трябва да продължава, трябва да се търси съдействие от страна на обществото, да му бъде обяснено и то да бъде убедено, че са необходими промени, а не в резултат на липсата на осведоменост да реагира първосигнално и болезнено. Налаганата с годините политика на конфронтиране не работи в полза на лекарите и техните пациенти. Тя е удобна за други хора, които са всъщност и в основата на проблема. На въпроса защо страда доверието - започнаха да се налагат тези, че едва ли не пациентът се разглежда единствено като някаква "касичка", която задължително трябва да бъде изпразнена, за да се облагодетелства "лошият" медицински персонал. Нещата обаче не стоят така. Ролята на лекарското съсловие е не да мисли, че само може да промени системата, защото докато съществуват подобни насадки, обществото ще бъде държано в заблуждение и под контрол. Лекарят трябва да обясни на пациента, да го привлече за идеен съмишленик, да могат заедно да я променят. Всеки един от нас е бъдещ пациент, това не трябва да го забравяме. Имаме пряк интерес тази система да работи добре.

Това недоверие сякаш се вижда и в голямата популярност на алтернативните методи за лечение и отричането на редица медицински практики.

Особено що се отнася до неврохирургията, има много тежки диагнози с невъзможност за излекуване на пациента. Въпреки това има начин тези пациенти да водят достатъчно продължителен живот, с добро качество, да бъдат активни членове на обществото. Но въпреки това има състояния, в които прогнозата е много тежка и понятието излекуване не съществува. Хората, попаднали в такава ситуация, са много лесни жертви на обещания, на псевдолечители, които им казват думите, които пациентът и неговите близки искат да чуят: "Аз ще те излекувам" или "Всички до момента са грешали, диагнозата ти е друга". Не казвам, че няма диагностични грешки, но в масовия случай става въпрос за състояния, при които излекуване няма. Има възможност обаче животът да се удължи с години, но хората са склонни да търсят "лечители", които без да им тежи на съвестта да им кажат, че проблемът може да бъде решен окончателно и те да бъдат излекувани. По този начин, използвайки надеждата, лесно се печели доверие, но рядко се говори за отрицателните последици от едно подобно "лечение", защото често става въпрос за хора без медицинско образование и упреците няма към кого да бъдат отправени. Докато от другата страна има лекар, болнично заведение, нормативни изисквания, правила за работа - има кого да обвиниш, ако нещо се развие не според очакваното. Има закон, който прави лекаря потърпевш, ако сгреши, но реално няма как да насочиш разочарованието си от псевдолечение, няма как да обвиниш измамника без медицинско образование, да му бъде потърсена отговорност. Изправени пред тежка диагноза, хората много често могат да не повярват на този, който им казва истината, а да се доверят на този, който им казва каквото искат да чуят.

Към всеки пациент трябва да се подхожда индивидуално - някои искат да разберат в пълни детайли механизма на болестта, възможните методите на лечение. Именно в този разговор се изгражда първоначалното доверие между лекаря и пациента и няма какво да се чудим, че има разрив, защото лекарите имат все по-малко време да отделят на пациентите, няма как да изградиш доверие с някого, с когото не говориш достатъчно. Много е важно в тези разговори да се представят нещата обективно, да няма нереалистични очаквания от страна на пациента и неговите близки за това какво може да стане, как може да му се помогне, защото има много тежки случаи, в които медицината е просто ограничена - не само в България, но и в света като цяло. И точно в този разговор с пациента и близките му е добре да възникне един отбор, който заедно да решава какво да се прави и каква е ролята на всеки.

Прочети цялата новина https://offnews.bg//interviu/ako-padne-monopolat-na-nzok-kachestvoto-na-lechenieto-u-nas-shte-se-p-677061.html

Свързани новини: