Марк е малък, но вече знае... спортът е картинг, идолът

03/27/18 20:52
(http://www.dnes.bg/)

Марк е малък, но вече знае... спортът е картинг, идолът – Сена

За тренировките, състезанията, мечтите му разказва Bulgaria ON AIR

Прочети цялата новина http://www.dnes.bg/obshtestvo/2018/03/27/mark-e-malyk-no-veche-znae-sportyt-e-karting-idolyt-sena.371952

Публикувана на 03/27/18 20:52 http://www.dnes.bg/obshtestvo/2018/03/27/mark-e-malyk-no-veche-znae-sportyt-e-karting-idolyt-sena.371952

Свързани новини:

Стоян Радев: Подмененото дясно и Кафка - от 24.10.2016г. Да говорим ли за “десния човек” per se, или, поради девалвацията и изначалното недоразбиране на това понятие, по-скоро да говорим за “десния” като свободния, моралния, “цивитативния”, въобще decent човек? “Дясно” в България все още значи чисто и просто “анти-комунистическо” – така че нашето с теб “дясно” не е онова строго дефинираното в западно-европейската история (което по-скоро стои в консервативната традиция на стария ред), а се отнася до специфичния опит на тези, които са се сблъскали с комунистическата диктатура на практика. Но да, добър въпрос - десният човек в България би трябвало да е този, който иска да сложи край на лъжата, да сложи край на тежката идеологическа манипулация, да се обърне към качествата на хората, независимо от тяхната партийна принадлежност, доколкото 45-годишният режим на КПСС/БКП разчиташе до голяма степен на обратното. И в този смисъл нашето е либерално-дясно, защото е свързано със свободата, която човек би трябвало да има, стига да зачита правото на другия и законите, които спазват всички. Така разбирам аз нашето дясно. Аз пък така: консервативно, истинско християндемократическо, “Kulturkampf” дясно (с цялата условност и ирония, която влагам – но, във всеки случай, не просто частична немска подкрепа за мафиотската “народняшка” ГЕРБ). Давам си обаче сметка, че това минава и през етажиране на средната класа, която в момента у нас все още е в ембрионалния си период. Най-вероятно минава и през традиция, която на наша територия е много крехка, лъкатушеща, чезнеща, въпреки някакви слаби кълнове. За мен консервативното дясно е онова на потеклото с устойчивия през годините морален профил, на дългия исторически разказ, който при нас - по ред стечения на обстоятелствата - е прекъснат. Тукашното дясно сякаш винаги е либерално, и в този смисъл то е и критикувано като такова. Но липсващите биографии не са най-съществената причина за тази специфика в най-новата ни история. По-скоро, понеже тоталитарният режим, наречен с ужасяваща ирония “власт на народа”, всъщност имаше фактическите белези на авторитарна, почти династическа власт, то нямаше как неговият своеобразен консерватизъм да не предизвика такъв либерален противовес. Но пак недоразбиране, ако позволиш: поради липсата на традиция дори в елементарните понятия, “либералното” на моменти опира до ляволибералното, без да го съзнава. Да, нагласите преливат една в друга, вече няма чисти политически жанрове, а и на различни места едно и също съдържание получава различни етикети. Ако вземем за пример САЩ, изпадаме в парадокс - защото там пък демократите са някак прогресивната линия, която се поддържа от интелектуалци, артисти и т.н. При нас позицията е същата, само че ние сякаш сме “републиканци” (смях). Но преди изобщо да говорим за “ляво/дясно”, “либерално/консервативно”, е нужна една политическа осъзнатост как въобще се “случва” обществото. Ние някак си избързваме да заемем позиции в различни лагери, без да знаем правилата на тази игра. Доста често хората стоят някъде, всъщност неясно къде, и някак си участват и се състезават, а то не се знае спортът точно какъв е, какви са критериите, какво значи да успееш в този спорт, защото липсват и теоретическите, и реалните фундаменти. Т.е. няма я дълбочината на “кладенеца на Демокрит”, ако се доверим на стария Джон Гланвил. Да. Имам син, който е в седми клас, разговарям с него и съм наистина затруднен в поставянето на фундамента въобще, защото не искам да избързам и да предопределя неговия избор в тази система “ляво/дясно”. Преди всичко искам той да разбере какво и защо е всичко това, защо човек е принуден да се справя с живота, използвайки подобни ориентири. И как той дори да нехае, дори да откаже да участва, ще бъде употребен – без да го осъзнава. Когато му разказвам какво се е случило през 45 години режим на една партия, забранила със закон съществуването на други, той не може да приеме това. Той казва “как е възможно?” Дори на 13, интуицията му работи - “и защо тази партия е постъпила така, те не са ли разбирали, че това е против хората, дори против тях самите?” И аз му казвам, “ами, там е работата, че човек, така улисан в собствения си страх, в яростта си, в алчната си отмъстителност, стига до истинско умопомрачение и, освен че насилва другите, почва да реже и клона, на който седи”. Това е почти чеховско обяснение, и то от теб към себе си. “Замечательный день сегодня. То ли чай пойти выпить, то ли повеситься.” (смях) Чудесно казано. Но, за да се отговори по-сериозно, за да се установят първопричините, представляващи фундамента, трябва да се води много дълъг и внимателен разговор, като се започне от “в началото бе словото” и “да бъде светлина”, или пък, ако някой предпочита Дарвин, като се тръгне по еволюционната пътека. Така или иначе, лесните отговори водят до опасни в своята глупост позиции, които включват вярването, че България на три морета се появява секунди след Големия взрив, а Русия го предхожда във времето и пространството - с уговорката, че ЦРУ отпреди това вече дърпа конците в уж непроницаемата тъма на нищото. Дали и как обаче е възможно дясното да се пресъздаде? Да се измъкне само за косата като Мюнхаузен? Това пресъздаване е равносилно на ежеминутно създаване. Изключително важно е да се разбере, че дясното е въпрос на случване. То не е лозунг, не е поза – това са леви атрибути. Дясното не просто говори, а извършва съзидателни действия - открито и в хармония с една изстрадана истина за човека и неговия свят. На местна почва трябва много да се работи, за да се прочистят наслагванията от годините на голямата идеологическа лъжа. Трудността се състои в това, че десният човек трябва да разклати порочната представа за стабилност, като едва ли не се обърне против себе си. Eдно от началата на Реформаторския блок беше “край на партийните назначения”. Ето и сега независимият Трайчо Трайков говори за меритокрация, т.е. в държавата да се правят избори само според достойнствата и заслугите на хората. Но, ако РБ не използва получената власт, за да разположи своите кадри на високи позиции, то положението му започва да изглежда много нестабилно. Защото, разбира се, най-силна подкрепа имат именно тези, които образуват свои кръгове, които правят “трикове” (по Лукарски). Само че това противоречи на дясната, анти-комунистическа логика. Тогава? Тогава трябва да зарежеш близката перспектива, да разбереш, че усилията са дългосрочни и последователни, въпреки превратностите, и че все пак в по-далечен план, рано или късно, тази обратна на меритокрацията парадигма ще се разруши. И то по-силата на един естествен справедлив закон, на който трябва да останеш верен. Ако приемем, че псевдодесният мафиотски балон ГЕРБ се надува до предел и скоро ще се спука, какво е следващото? За да има следващо, някой трябва да е съхранил алтернативата. Ако всички са участвали в играта, трудно ще се намери такъв. А като няма, започва надуването на поредния балон от подобията на предишните. Хайверената “левица” плюс перфидното ДПС - от което мафиотско цяло, впрочем, ГЕРБ са съставна част, да не кажем доминираща. Т.е. олигархичното статукво ще се “събере” наново от своите liquid metal-части, досущ като лошия Терминатор на Робърт Патрик. Случва се непрекъснато. Като препращаш към кино: спомни си “The Changeling” на Клинт Ийстууд - отвличат детето на Анджелина Джоли, после полицията й връща друго дете, като твърди, че е нейното. Полицията отчита резултат в разследването, но тя казва, “не, не, това не е моето дете”, а те я обявяват за луда. Това става с всеки демократичен проект у нас. Той бива отвлечен, после го връщат, но това вече не е той. Ако някой започне да вика, да дава знаци, “ама чакайте, детето е сменено”, те му казват, “ти си луд”. Т. нар. “реформаторска опозиция” - Радан Кънев, Гроздан Караджов, Христо Иванов - в момента е в ролята на тази героиня, казва нещо толкова естествено, колкото “това дете не e нашето”. Проверимо, кристално ясно, но наоколо започват да крещят “тези са ненормални, искат да провалят всичко.” Как да се противодейства на подмяната? Връщам се към въпроса ти за преучредяването на дясното. За да придобие то действителна сила, която да неутрализира подобни вмешателства, трябва да се опре на истинските си устои, вместо на фалша. Защото, ако си говорим честно, като че ли основна грижа на така наречените десни става тяхната фасада, външните белези. “Десният” човек тук е много загрижен за вкуса си, за елегантната форма, която се мъчи да превръща в съдържание. Смятам това за дълбоко погрешно, губещо и малодушно. То върви с една срамежлива надменност: той смята, че ако е отворил заведение, в което има тухлички, дървени маси и един хипстърски шик, си е свършил работата. В смисъл, сервитьорите му могат да се бавят и гозбите да са студени – защото, в крайна сметка, ти някакъв еснаф ли си, та обръщаш внимание на тези битови подробности, виж къде си, виж витрината, виж каква музика звучи? И, сега, забавили сме ти картофите – какво от това, сервираме ти лимонадата в буркан, хелоу? Т.е. дясното у нас си остава по-скоро културен, отколкото политически/граждански жест? Във варианта, който описвам, дори псевдо- или в най-добрия случай суб-културен, защото същинската култура е плод на сериозен сблъсък с обкръжението, който произвежда възможен за живеене свят. Действително десният човек не би трябвало да е така суетен по отношение на облеклото си (в най-широк смисъл). В йерархията на неговите ценности важни позиции заемат почтеността, точната самооценка, реалният принос, обективният поглед, заслуженото уважение към авторитетите, като всичко изброено е включено във всекидневно действие, подлежи на непрекъснато доказване. Ако продължа с аналогиите от сферата на кулинарията и услугите, у нас може да попаднеш в полумутренско, полупарвенюшко заведение, в което някакви хора те посрещат с усмивка, гледат да се отнесат както трябва - за разлика от ситуацията в едни други, уж по-просветени места, в които има очаквания, че клиентът трябва едва ли не да се извини за безпокойството, защото някой е снизходил да го посрещне. Този някой обикновено има горд, “десен” профил... Само че, когато нещо се спука, когато някаква гнила постройка рухне, няма как това “дясно” да е алтернатива, защото то е изгубило цялото си време в занимание със своята козметика. А е трябвало да се вършат неща – скромно, последователно, наистина в обществена полза. Сега вече зазвуча като Фихте. Тип, към Кант посланието явно е “ти, бе, бай хуй, ще ми говориш, че психотеологическото ти доказателство за света е същият стар довод за замисъла, ама в метафизични дрехи”? (смях). Ще се направя, че това не съм го чул (смях). Щото Фихте двайсе пъти ми вися на оградата в Банкя… (смях) Но хайде пак по-сериозно. Политиката наистина е свързана с умението от индивидуални възгледи да се стига до колективни решения. Трябва да си говорил с много хора, трябва да си бил там, трябва да си свършил много работа. Няма как просто да оперираш от дистанцията на изискания си вкус. В този смисъл, като наричат Борисов “мутра”, му правят комплимент, защото в едно институционално срутено общество мутрите започнаха да играят действена роля, да стават рано. Да, мотивите са престъпни, но в края на деня отчаяният човек търси разрешение на каквато и да е цена. Това е ужасно, но още по ужасно е някой да смята, че може да му противостои, гледайки се в огледалото или, в най-добрия случай, възвишено гладувайки пред очите на отбрана публика като в онзи разказ на Кафка - “Издържливец на гладуване”. “Ein Hungerkünstler”, по-скоро нещо като “артист на глада”. Но изумителен. И почти напълно неизвестен у нас, впрочем. Да, там става въпрос за един майстор на гладуването, на който всички се възхищават и той се опитва да бие рекорди колко дълго може да не слага залък в устата си. По едно време хората спират да се интересуват от него, защото заниманието му става твърде себично. Той наистина минава всички рекорди и когато отиват да разчистят клетката, в която е седял насред площада на града, го намират почти слял се със сламата, но все още дишащ. Вцепеняват се от постижението, което е постигнал, а неговите предсмъртни думи са, “това не ми костваше нищо, аз никога не намерих нещо, което да ми е вкусно.” Не искам да се спирам върху богатството от смисли на тази притча - в контекста на нашия разговор я давам за пример само в едно от измеренията й. Кафка е направил горчиво самопризнание. Не би трябвало да се хвалим с това, което сме, с това, което умеем, ако ще то да е само по себе си изключително. В политически смисъл значение имат само качествата, които конкретно, активно и положително влияят върху живота на общността - не стига само да сме завършили тази или онази гимназия, да знаем седем езика. Шест . (смях) Не говоря за тук присъстващите, макар че и тях да ги подхванеш... А какво трябва? Как трябва да работи обобщеният десен човек? Аз вярвам само в една посока – наричам я “гражданственост”, мой “принос” към превода на “civitas”. Онова имплицитно качество, което те кара да не се примиряваш – говоря на политическото поле – и постоянно да се опитваш поне да припомняш какви всъщност са изначалните ценности на свободното общество. Най-доброто припомняне е действително да свършиш нещо, което да остане, което да бъде припознато от широката общност като добро и полезно. Ще дам пример от своята сфера, аз някак съм бил част от това - раздържавяването в театъра; трябваше да се докаже, че е възможен свободен пазарен механизъм, който произвежда качество. Това се случи с Мариус, това се случи с Камен Донев – стоял съм в непосредствена близост и до двамата, знам какво усилие и съсредоточаване коства. И ето това ми се иска да се става по-често и на други места. Но ето и субтрактовка: в малкия свят можеш да допринасяш, като си изхвърляш боклука разделно или не отнемаш предимство при шофирането, но в големия – и там е питагорейският catch - можеш да свършиш нещо само чрез властта. Т.е. ако в момента например си част от “казионната”, фелационистка спрямо Борисов част от Реформаторския блок, властта видимо те превзема като същност и губиш всяка изначална идентичност (дори ако приемем, че си я имал). Факт. Въпросът е, че хората, за които говориш, са предварително превзети, т.е. лишени от идентичност. Те не са претърпели катаклизъм, напротив – с тях се случва това, което им е присъщо. А защо такива недоразумения са номинална част от дясното: ами защото в малодушното си битуване, обсъдено по-горе, то ги е допуснало. Затова е важен строгият критерий. Как евентуалното “пресъздадено дясно” да избегне тази, един вид, насилствена апория? Т.е. след като си отговори на стратификационния въпрос “кои и къде са нашите евентуални избиратели”? Ако не черпиш ресурс от сивата икономика, трябва да разчиташ на тази, която е на светло. Много е важно “пресъздаденото дясно” да разширява влиянието си не чрез разрастване на собствения си апарат и клиентела, а чрез стимулиране на независимото качествено производство. Трябва да се създават условия добрите професионалисти да могат да вършат работата си, но не като ги обгрижваш с привилегии, а като с политически средства предотвратяваш нечестните опити за влияние. И, като спомена “евентуалните избиратели”, нека кажем и това, че десните партии винаги са получавали даром техните гласове - заради идеята, не заради някакво доказано качество. В отговор на тази безкористна подкрепа сините лидери са проявявали надменно нехайство към потенциала на тази не малка група, прахосвали са този потенциал, вместо да употребят за добро енергията му. Ще дам пример. При правителството на “вечно виновния” Костов, 1997-2001, имаше едно лайфстайл/гражданско списание, наречено “Егоист”, може би си спомняш. Да. Горе-долу. (смях) Спомняш си сигурно и това, че то влизаше в общуване с чувствителни, любопитни, наблюдателни хора; то самото представляваше някакъв ресурс по това време. Имаше такива идейни резервоари и в други медии - и в театъра, и в музиката, и в литературните издателства, и извън сферите на изкуството, в научните среди и къде ли не. Шегувам се, като казвам “вечно виновния” Костов, но за мен по онова време се пропусна политическата възможност с помощта на подобни ресурси да се създаде културeн щит, който да не позволи така лесно корупцията да завладее манталитетните нагласи на хората. Не казвам, че политиците трябваше да облагодетелстват тези кръгове - те само трябваше да имат уши да ги чуят, да имат съзнанието за общата им мисия. (следва) Още на facebook.com/ivailo.noisy.tsvetkov NB! Адвокатът на OFFNews.bg напомня: препечатването на този текст (изцяло или отчасти) става само с изрично писмено разрешение от OFFNews.bg и автора.
Ако спортът е война, за Русия тя е хибридна - от 21.06.2016г. Русия вече няколко години се държи така, сякаш е в състояние на война. Русия атакува и в същото време се представя като жертва. Не е изненадващо, че най-важният фронт се оказва спортът, пише във вторник германският в. "Тагесцайтунг". Всяка победа се празнува като спечелена битка, а поражението се възприема като позор и предателство на родината. Така например, когато след световното първенство през 2015 г. руският национален отбор по хокей се върна у дома като вицешампион, нито един фен не го посрещна на летището, припомня вестникът. Бидейки арена на военни действия, спортът в Русия се превръща във въпрос от държавно значение. Футболните клубове са спонсорирани от държавата или от верни на държавата олигарси; организациите на феновете също се ползват с държавна подкрепа. Държавата прави това не от симпатия към феновете – такава е цената, която плаща за тяхната лоялност, посочва авторът на публикацията Николай Климентюк. Така много руски фенове пристигнаха на Евро 2016 във Франция не за своя сметка. Това само засилва усещането, че размириците в Марсилия не бяха случайност и традиционно "изясняване на отношенията" между запалянковците на два отбора. Ядрото на групата младежи се състоеше от хулигани, тренирани и действащи координирано. Футболните фенове в Русия са част от свързани с държавата паравоенни силови структури, които се нареждат до казашките отряди, бандите от байкъри, патриотарските военни общности и верните на Путин младежки движения. Често феновете нападат опозиционери, пребиват участници в протестни демонстрации. Държавата ги контролира само частично. Що се отнася до футбола, тук за Русия не става дума нито за спорт, нито за бизнес. Водещо е желанието да се демонстрира сила пред целия свят и за постигането на тази цел всички средства са оправдани – и допингът, и стадната грубиянщина, и лъжата и пропагандата, обобщава журналистът и предупреждава че сигурността на гостите няма да е приоритет на Москва на Световно първенство по футбол в Русия през 2018 година. Сблъсъците в Марсилия – подготвена политическа акция? Американският експерт по сигурността и бивш офицер от контраразузнаването Джон Шиндлер смята, че Русия води тайна война срещу Европейското първенство по футбол. Хулиганите не са рядкост във футбола, но безредиците след мача Русия – Великобритания на 11 юни в Марсилия, в резултат на които пострадаха 35 английски запалянковци, а двама даже изпаднаха в кома, оставят "впечатление за подготвена политическа акция", пише той в статия за друго германско издание - "Билд". Редица факти подкрепят тази версия. Руските фенове бяха добре подготвени: някои имаха предпазни гуми за зъбите, някои бяха облечени във фланелки на Англия "за отвличане на вниманието". По време на атаката срещу туристите в Кьолн руските хулигани имаха ръкавици и маски за лицата – странни аксесоари за юни, отбелязва "Билд". Руските политици, включително представители на Кремъл, реагираха на мелето в Марсилия със злорадство. Зад руските ултари стои ГРУ Съществува подозрение, че износът на руски хулигани в Западна Европа не е случайност. Сегашните ултраси не действаха като обикновени руски пияни запалянковци на мероприятията на УЕФА: тези фенове са в къде-къде по-добра спортна форма и заякват на лоста, вместо да пият водка. При това те са по-агресивни. Някои от запалянковците даже са се хвалили, че са били на военна служба в Източна Украйна. Спецслужбите на Великобритания смятат, че в действителност зад "ултрасите" стои руското Главно разузнавателно управление (ГРУ) и операцията е част от това, което в Кремъл наричат "хибридна война". ГРУ е руската спецслужба, която отговаря за появата на "зелени човечета" в Крим. Целта на подобни "специализирани воини" е да се докаже на всички, че Русия не трябва да се подценява. Бивш офицер на ГРУ, чиято самоличност авторът на статията не споменава, е отбелязал, че някога спортът е бил част от съветската действителност, която Путин сега възражда. Путин иска да създаде в Западна Европа атмосфера на страх, а кое ще свърши по-добра работа от изпращането там на закалени бойци, които да създават безредици на мачовете? Всъщност, външно тези "ултраси" – стегнати, брутални млади хора, винаги готови да се сбият, силно ми напомнят собствената служба в ГРУ, казва бившият офицер. Френската дипломация се срамува от честта, оказана на Шпригин Френското списание "Телерама" посвещава статия на Александър Шпригин – скандално известният лидер на руските запалянковци, който "се вихри из Франция". В началото на март в Москва са се срещнали генералният консул на Франция Марк Седий и Александър Шпригин, президентът на Всеруското обединение на запалянковците (ВОБ), приближен на Путин, а в свободното си време – любител на нацистките приветствия, пише френското издание. Сега френската дипломация се срамува. Отчетът за тази среща, публикуван на сайта на посолството на Франция в Москва на 10 март със заглавие "Дружеска и конструктивна среща между генералния консул и асоциацията на руските запалянковци", изчезна от сайта два дни след мача Англия – Русия, съобщава публикацията. Дали е знаел френският консул с кого обсъжда въпросите за предоставяне на визи, биометричните процедури и личното явяване? Шпригин е известен най-малкото с това, че активно е участвал в преминаването на клубовете на руските запалянковци към ултрадясна доктрина. През последните месеци в Туитър той си е позволявал все по-расистки изказвания. Посланикът е бил длъжен да знае това, смятат авторите на статията. Защо шефът на чуждестранна федерация на запалянковци, известни с любовта си към сбиванията и неонацистки склонности, е получил право на такова внимание във Франция? "Фактът, че Александър Шпригин има скандална репутация, разбира се, не се е изплъзнал от вниманието на френските правоохранителни органи", казва Пиер–Анри Бранде, официалният представител на министерството на вътрешните работи. "Но като президент на националната асоциация на руските фенове той е почти официално лице, легитимно и имащо подкрепата на футболната федерация на своята страна". Авторите на статията напомнят, че на 14 юни автобусът, нает от Шпригин за пътуване за мача Русия–Словакия, е бил спрян, а на 18 юни Шпригин и двадесет от другарите му са изгонени от територията на страната. В Москва, посрещнат като суперзвезда с гора от камери и микрофони, Шпригин заяви, че смята да се върне във Франция, за да гледа във вторник в Тулуза мача Русия–Уелс, за който има билет. "Какво ще ме спре?", язвително запита той. "Имам постоянна виза". И ето, лидерът на руските запалянковци отново безпрепятствено пресича границата, възмущават се френските журналисти. Половин час преди мача той постна в Туитър серия от съобщения, за да ознаменува своето присъствие на стадиона. В края на краищата Шпригин не успя да се наслади на мача – най-накрая беше арестуван.
Мистериозно тигърче се появи в малък калифорнийски град - от 06.09.2015г. Малко тигърче попадна в малък калифорнийски град и никой не знае откъде се е появило. Органите на реда проучват дали в района не е изгубено диво животно. За находката съобщи на страницата си във "Фейсбук" хуманитарно общество "Рамона" от Сан Хасинто, на 110 км източно от Лос Анджелис.
Марк Клок е с надут глезен, още не се знае дали ще е готов за Лудогорец - от 27.09.2015г. Халфът на Черно море Марк Клок е с надут глезен след мача с Пирин (Благоевград), който "моряците" спечелиха с 1:0 на "Тича". Холандецът получи...
"Аллах ме избра" - от 23.11.2015г. Като дете Абауд е "мил, дружелюбен и открит". В гимназията обаче се превръща в "истински подлец". Днес се знае, че той е организаторът на парижките атентати. Какво е накарало него и останалите да станат терористи? "Той беше мил. Беше дружелюбно, общително и много открито момче. Нищо не подсказваше, че някой ден може да се превърне в такова чудовище" - така бивш съученик на Абделхамид Абауд описва организатора на парижките атентати. В края на 1990-те години двамата посещават едно и също училище - престижния колеж "Сен Пиер", намиращ се близо до Брюксел. Там те са в един клас. "Той беше един от нас. Нито е бил изолиран, нито някой го е обиждал на расистка основа. Често вършеше глупости, флиртуваше с момичетата, играеше футбол", допълва съученикът му. Абделхамид Абауд е можел да има съвсем нормален живот, вероятно е щял да постигне и известни успехи. Поне така си представяли нещата неговите родители. Именно заради това те го записали в една от най-престижните гимназии в страната, където учели и децата на много заможни белгийци. Там Абделхамид се чувствал добре. На една снимка на класа му от 1999 година той е застанал на първия ред: там е на 12 години и нищо не говори за бъдещата терористична кариера на младежа. "Истински малък подлец!" Малко след това настъпва промяната: Абделхамид започва да тормози съучениците си, дори учителите, краде портмонета, езикът му загрубява. Изведнъж той се превръща в "истински малък подлец", както го описва друг негов съученик. Абделхамид Абауд започва да извършва и престъпления. През 2006 година е осъден на принудителен труд заради кражба, а през 2011 получава и 18 месеца затвор. През 2015, когато той вече е заминал за Сирия, белгийски съд му налага 40 месеца лишаване от свобода заради нанасяне на телесна повреда и буйстване в брюкселското метро. Още през 2014 френски журналисти случайно попадат на неговия мобилен телефон, открит на турско-сирийската граница. В него има множество снимки, като на първата е изобразена гола жена върху мотоциклет. След нея има редица снимки на луксозни лимузини, както и цяла серия от фотографии, на които Абделхамид позира с оръжие и униформа на боец-джихадист. Кога и къде в живота на този млад човек настъпва промяната? Дали в основата на неговата метаморфоза не стои вътрешна неуравновесеност ? Или пък зад драстичната промяна прозира някакво самонадценяване? От негово интервю, данено през февруари тази година за джихадисткото онлайн-издание "Dabiq", става ясно, че и двете са възможни. Пред сайта той казва следното: "Аллах ме избра". Така той обяснява честите си пътувания между Европа и Близкия Изток, които остават незабелязани от силите за сигурност. "Зад това стои благоволението на Аллах", казва в интервюто Абделхамид Абауд. Искат да впечатлят приятелите си? Снимките в бойни пози и с тела на убити противници разкриват и още нещо: жаждата му за приключения. "Младите хора, които в късните 90 години заминават за Афганистан като последователи на Осама бин Ладен, са търсели предимно емоцията и славата", пише изследователят на тероризма Марк Сажмон в книгата си "Джихад без водач". "Те са искали да впечатлят приятелите си", убеден е експертът. Но дали точно това е подтикнало навремето и мъжете, извършили парижките атентати, да се превърнат в ислямисти? Може би по-голяма роля в тяхното развитие са оказали търсенето на смисъл и самопотвърждение. Това предположение се доближава до един феномен, на който се спира френският ислямовед Оливие Рой. В книгата си "La Sainte Ignorance" (Свещена невинност) той описва етапа на откъсването на религията от нейния първоначален културен контекст. Според тезата на Рой, всяка религия определя и обществените норми за живот на вярващите. При исляма, дошъл в Европа, обаче нещата стоят по друг начин, смята френският ислямовед. При неговите последователи възниква нещо като пълна анархия, която е възможно да избие и в екстремизъм, убеден е Рой. "Отдалечаването от културното обкръжение поражда бариера между вярващите и неверниците. Изведнъж човек се оказва без общи ценности и ориентири", пише още ислямоведът. "Никога не е отваряла Корана" Резултатът от гореописаното е систематичното отчуждение и превръщането на различните във враг. Именно това придава по-ясна форма на собствената идентичност. Възможно е точно това да е търсила и единствената засега жена в обкръжението на парижките атентатори: Хасна Аитбулахсен, която се самовзриви при полицейската акция в парижкия квартал Сен Дени. "Словоохотлива, неизлизаща от интернет и малко луда" - така я описва човек от близкото ѝ обкръжение. Той разказва, че Хасна е отгледана в приемно семейство. Като млада жена започва да пие, да пуши и да излиза с много мъже. "Никога обаче не е била религиозна", казва нейният познат пред белгийското списание "DH". Той я описва като млад човек, затворен в някакъв свой си свят, в който нямало никакво място за религия. "Хасна никога не е отваряла Корана", става ясно още от публикацията в "DH". Преди половин година обаче настъпва рязка промяна: младата жена изведнъж се обръща към исляма. Първо започва да носи хиджаб, който покрива цялото ѝ тяло без лицето. Малко след това тя скрива и лицето си, слагайки никаб. Времето, в което се случва тази метаморфоза, съвпада с фалита на едноличната фирма на Хасна, която дотогава редовно ходи с кожени ботуши и каубойски шапки. Младата жена започва да търгува с наркотици и така попада в полезрението на полицията. Завършва живота си като самоубийца - самовзривява се, след като полицията щурмува жилището на терористите в квартал Сан Дени. Смъртта като последен израз на независимост? Или по-скоро на абсолютна деструктивност? Отраснал в "западна" семейна среда Една обща черта преминава през профилите на всички извършители: за тях Франция е загубила своята привлекателност. Сами Амимур, който е сред терористите, застреляли 89 души в концертната зала "Батаклан", е от семейство на "западноориентирани" родители. Майката е алжирска берберка и феминистка, а бащата изобщо не е религиозен. Амимур завършва училище с отличие, има интерес към литературата. Въпреки това той решава да не следва в университет и става шофьор на автобус. Не е изключено именно като служител на парижката фирма за обществен транспорт "RATP" Сами да се е "заразил" с бацила на ислямизма. Според информация, публикувана във вестник "Le Monde", през последните години много от арабскоговорящите работници във фирмата се обръщали към ислямския фундаментализъм. По всяка вероятност същото се е случило и със Сами. През есента на 2013-та той заминава за Сирия, откъдето изпраща следното писмо на баща си: "Татко, недей да бъдеш егоист. Ти винаги си си представял, че ще стана адвокат или нещо такова. Но това е фикс идея. Тук мога да правя това, което си искам." Керстен Книп, Дойче веле
Часът на пансексуалните удари - от 09.01.2016г. Стилът на живот често ражда понятия, превръща ги в рамка и налага мода. Най-неочаквано мъжете се оказаха на гребена на подобна тенденция. И то в сексуалната им определеност. Отначало бяха метросексуални, минаха през юберството, стигнаха до ламбръсексуалните, за да стигнат до днешното си пансексуално положение.
Повече от ясно е, че всеки човек е вселена и трудно може да бъде описан само в един профил, но това е своеобразна мода, феномен, на когото някои предпочитат да се подчиняват, за да са актуални.

Някои от видовете сексуалност не важат само за мъжете. Например сапиосексуалните хора се възбуждат от умни партньори, като самите те се имат за такива. Пансексуалните харесват всичко - жени, мъже, травестити. Други са запазена територия за господата – лъмбърите, юберите. Но дори тези социологически дъвки да са условни, предизвикват приятни дебати в компания и могат да разсмиват.

Пансексуалните

Те обичат човека в мъжа или жената. Като Майли Сайръс. Това са хора, които могат да бъдат привлечени от жени, мъже, транссексуални, интерсексуални (хора, които не искат да се определят към нито един от половете). При тях полът за избор на партньор не играе роля. Бисексуалните са привлечени от мъже и жени, а пансексуалните нехаят за пола по отношение и на партньора, и на самия себе си. Идеята е, че тези хора се интересуват изключително само от личните качества на човека до себе си и искат да изповядват общи идеи и ценности. За тях полът е условност що се касае до емоционална привързаност.

Имат си и флаг. Той е от три цветни хоризонтални ленти в розово, жълто и синьо. Синьото представлява тези, които се идентифицират в рамките на мъжкия спектър (независимо от биологичния пол), розовото символизира онези, които се причисляват в дамския, а жълтата част изобразява двойственост, хора не се определят категорично.

Сексолозите разправят, че това е полът на 21-и век. За феномена вече писаха издания като The Daily Telegraph, The New York Times. По данни на Google Trends търсенията на темата „pansexuality” се множат все повече. Такива има дори и в Холивуд. Майли Сайръс се самоопредели като пансексуална. Певицата и актриса, станала известна с ролята си на Хана Монтана, заяви пред британския Elle: “Много съм отворена – аз съм пансексуална. Но нямам връзка. На 22 съм, ходя на срещи, но си сменям стила на две седмици, а това важи и за партньорите. Всичко, което е законно, правя го. Всеки над 18 години може да ме обича и да има нещо общо с мен. Не се имам нито за момче, нито за момиче и също така не ме интересува човекът до мен за какъв се приема“, казва тя.

Шейлин Удли – 23-годишната звезда от филма "Дивергенти“, е ярък пример за пансексуалност. Феновете й го разбраха, когато през 2014 г. актрисата заяви, че се „влюбва в хората заради това какви личности са, а не в зависимост от пола”. Много грешни изводи се направиха тогава, един от които бе, че момичето е бисексуално. Тогава се наложи актрисата да обяснява надълго и нашироко представите си за любовта. 22-годишният Джош Хътчерсън от „Игрите на глада” също призна в интервю за Out Magazine: „В момента съм на 100 процента хетеросексуален, но кой знае? Може след година да срещна младеж, който също много да ми харесва”.

Рап певицата Ейнджъл Хейз, която излиза с модела Айленд Болдуин (дъщеря на актьорите Алек Болдуин и Ким Бейсинджър), също изказа подобно мнение: „Любовта няма граници. Ако някой може да ме застави да бъда с него, значи мога. Това е сигурно, дори той да е хермафродит.”

Сапиосексуални

Михаил Билалов и Бенедикт Къмбърбач

Тези мъже печелят дамите не с мускули или пари, а с красив ум. Затова и ги определиха като smart is new sexy. Тъй като уточнихме, че и дамите могат да бъдат причислени към тази категория, излезе и лафът „Мозъците са новите цици”. „Напо

Михаил Билалов

следък в социалните мрежи толкова много хора изтъкват сапиосексуалността си", отбеляза австрийският в. "Курир". Там пише още, че нищо не е толкова атрактивно, колкото интелигентността. Вместо да се перчат с привлекателна фигура, сапиосексуалните участват в задълбочени обсъждания, които довеждат до сексуална връзка, смятат сексолози. Германският в. "Билд" допълва: "Хората установяват, че събеседникът им е толкова умен, че чак е секси", пояснява вестникът.
Бенедикт Къмбърбеч

Думата “сапиосексуален” идва от латинското sapio – умен и разсъдлив. Това е човек, който сексуално привлича умните и разсъдливите партньори. "C yдoвoлcтвиe щe cи пpизнaя, чe гpoзният, нo мнoгo yмeн мъж e мнoгo пo-cekcyaлeн oт тoзи c нaпoмпaни мyckyли и caмoчyвcтвиe“, твърди американска експертка по връзките. Сапиосексуалните хора намират естествеността на тялото за привлекателна и не се стремят да го разкрасяват. Те търсят достоен партньор с висока интелигентност.

За най-ярки примери сред мъжете от този вид сексуалност минават Михаил Билалов от наша страна и Бенедикт Къмбербач от британска. Билалов е всепризнат интелектуалец, освен че е много надчетен, той самия стихоплетства, а това не иде отръки на всеки. Поезията му напомня на Франсоа Вийон, но той ревниво я пази само за близки приятели. „Прекалено много обичам поезията, за да флиртувам с нея. Освен това днес всеки пише и никой не чете. Все още гледам да се придържам към обратното - чета повече и пиша само за себе си“, казва по този повод той. Колегата му Бенедикт Къмбербач наскоро доизпелете венеца на актьорските си усилия – игра Хамлет, а за мнозина това е върхът на сладоледа в занаята и много по-ценно от някакъв си „Оскар“. Неговият датски принц беше много интелектуален и сензитивен, комплексен - и обичащ мъж, и верен син, и страдащ хуманист.

Преди това изигра Алън Тюринг, брилянтен ум и ненадминат математик, който разбива шифъра на нацистите „Енигма“, по време на Втората световна война във филма „Игра на кодове“, за което беше и номиниран за „Оскар“.

Родителите на Бенедикт - също актьори, вложили почти всичките си пари, за да му дадат добро образование и са успели. Бях като ходеща ипотека, много скъпо дете, защото искаха да ми дадат най-доброто, шегува се по този повод синеокият Шерлок. Той е сексапилен и интригуващ по много оригинален и ексцентричен начин. Не е красавец - сам казва, че прилича на видра. Но това не пречи на жени от цял свят да се обединяват под фенска фамилия Cumberbithes. Именно хладният ум и чарът на дедуктивните му способности правят дамите да настръхват при вида и името му. За придобие тази мъдрост, която да излъчва на околните, явно му е помогнал много и едногодишният престой в Тибетски манастир на млади години.

Преди време беше избран за звездата, с която британките предпочитат да излязат за една вечер, и измести мастити секссимволи като Брад Пит и Дейвид Бекъм.

Всъщност и друго би могло да свърже Билалов и Къмбърбач. Преди време българският актьор сподели, че е имало една роля, която би му се усладила - духът на краля в „Хамлет“.

Спорно сексуалните

Благой Георгиев и Брад Пит

Брад Пит в "Боен клуб" беше яростен пример за това какво е спорно сексуален мъж.

Брад Пит

Това са господа с красиви тела, за които се грижат изрично. Спорно сексуалният редовно посещава фитнеса - без да гони масивни резултати и набухнали като алпийски вериги бицепси. Напротив - представителите на въпросното братство са жилави, с изключително приятно оформени мускули. Между тях са Адам Ливайн, Лени Кравиц, Зак Ефрон. Тези градски хубавци предпочитат да влагат парите и времето си в спорт. Освен това обичат да се хвалят с фигурата си. Преди 20 години британският журналист Марк Симпсън въведе понятието "метросексуални мъже", а сега отново той отбелязва в Telegraph, че те са еволюирали в

с

Благой Георгиев

порно сексуални. Тялото се е превърнало в ултимативния им аксесоар. Симпсън казва за дефинираните от него с новия термин: "Спортът влиза в леглото с порното. А през това време господин Армани ги снима". Юнаците се отличават и с подходящи татуировки. Може да имат и брада - но къса и изключително добре оформена, почти неестествена, като нарисувана. Те са на почит и в Лондон, и в Холивуд.

Тези мъже имат всичко необходимо - плочки, добре тренирани гърди, ръце, без да са масивни. И това е, което хората искат: да бъдат жилави, обрани и оформени. Спорно сексуалните за разлика от "метро" братята си се водят по-екстремни, но също като тях се епилират, поддържат се с козметика за лице и тяло, добре загорели са. Те обаче не залагат на дрехите и визията, а на добре оформеното тяло с ненатрапчиви, но забележими бицепси. Защото не държат да ги определят за модели, а за мъжкари с фигура, по която се захласват и на плажа, и на улицата. Някои ги задяват, че са "ерекция в костюм". Спорно мачовците са свободни, млади и професионалисти в работата си, градски типове. През 1994-та, когато Симпсън заговори за метросексуалните, направи уговорката, че те се грижат изключително за външността си, но това не ги прави гейове. "Те могат да бъдат всичко. Заради себе си. Точно както жените са окуражавани да са независими и да изразяват "аз"-а си", твърди Симпсън. Спорно сексуалните просто поемат щафетата и я доразвиват. Те също държат на метроманиерите - да изглеждат лъскаво, красиво, да ухаят превъзходно, да се обличат в ултрафешън и шик дрехи, но прибавят елемента на физиката като идеал. Спорно сексуалният сам си е вдъхновение - ученик на себе си, свой собствен ревнив любовник. Явлението е разновидност на физическия ексхибиционизъм, което го прави ново и забележително, твърдят социалните антрополози.

Хю Джакман също се брои за един от тях заради образа му на Върколака в различните части на X-Men. Героят му еволюира с всяка следваща серия в красивия си релеф. В първата е просто атлетичен, а останалите шест става все по-строен и мускулест. В последната 44-годишният актьор е абсолютен звяр във физиката си. Даже Джеймс Бонд, неповторимият Агент 007, вече е спорно сексуален - откакто плът и кръв му дава Даниел Крейг. В спорно поколението попада и Лазар Ангелов, известен фитнес модел и инструктор у нас и по света. Наричат го треньора на звездите. Снимал се е за десетки международни модни списания и компании. Той води упражненията в мрежата - чрез Фейсбук и Инстаграм. Западните автори го наричат "мъж на безпогрешната симетрия", а онлайн емисиите му отправят постоянен клаксон към спорно сексуалните. Снимките му събират по 100-200 000 харесвания.

Благо Георгиев е класически пример за спорно сексуален мъж и затова съвсем заслужено беше класиран на трето място по сексапил в руския футбол преди дни. Той притежава ненатрапчив релеф и достатъчно татуировки. Калин Врачански също е пример за жилав, релефен и добре поддържан мъж, а физическата енергия, която изразходва само в едно представление на „Парижката Света Богородица“, където е Квазимодо, е удивителна.

Лъмбърите

Ченгето Марто и Раян Гослинг

Лъмбърсексуалните на вид са като горски дървосекачи, с големи гъсти бради, с дебели кубинки и карирани ризи. Това в съчетание с добри доходи, както и високо IQ.

Райън Гослинг

Първо заприлича на лъмбър актьора Иво Аръков. С характерната за тях прическа, брада и карирана риза – той беше безупречен пример за този вид мачо. Брадата му придаде приятна зрялост и той мина в графата „мъжкар“.

Ивайло Захариев, ченгето Марто от "Под прикритие", също се подвизаваше за кратък период като лъмбърсексуален - пусна си брада и се зареди с дузина карирани ризи. Това разкри съпругата му Миряна. "Два пъти днес срещнах из нета "лъмбърсексуален" и прочетох какво е. Минути по-късно Ивайло нахлу вкъщи брадясал, с окаляни кубинки, раздърпан пуловер, разпасано яке и видях какво е. Преди малко му сортирах ризите за пране и помирисах какво е", написа тя шеговито във профила си. Иво споделя, че скоро научил за новата мода и му идва отвътре да бъде лъмбър.

Ивайло Захариев

Тотален лъмбър мъж е Георги Бенчев от "Х фактор". Ако му дадеш зелени дрехи и се абстрахираш от страхотното му пеене, спокойно можеш да го сбъркаш с горския.

Но да си лъмбър не е само въпрос на брада. Лъмбър мъжът е дивакът на града. Лъмбърите са усвоили част от маниерите на метромодата и все пак се поддържат добре. Това, че са брадясали и с кубинки, не значи, че лъхат на пот и алкохол. Новият вид "градски дървар" (lumberjack), както го наричат, вече масово се среща по улиците на Бруклин или Берлин. Този мъж работи в сферата на новите технологии и получава прилична заплата. На раницата на гърба си той носи лаптоп, таблет, скъпа техника.

За най-ярък представител от новото поколение се счита Раян Гослинг, любимият на Ема Мендес. За първообрази на лъмбърсексуалните са признати също Джордж Майкъл и Дон Джонсън. Други видни представители са актьорът Джо Манганиело ("Истинска кръв"), който скоро се ожени за София Вергара, Джаред Лето.

Метросексуални

Бекъм и Антон Касабов

Флагманите на тези своеобразна революция - мъжете да си отделят време като истински жени пред огледалото, са Дейвид Бекъм,Том Круз, Кристияно Роналдо.

Дейвид Бекъм

Терминът, както споменахме, се използва за първи път от фейлетониста Марк Симпсън като описание на мъжа, обитаващ големия град, който използва само маркова козметика и парфюми, а често се възползва от услугите на маникюрист и педикюрист и задължително обезкосмява цялото си тяло. Бекъм е икона в тези табиети. Той изглежда безупречно и излъчва здраве, сексапил и чистота. Винаги е стилен и впечатляващ.

Антон Касабов, моделът, актьор и световен шампион по таекуондо,

Антон Касабов

също е взепризнат метромъж. Красавец, синеок и поддържан – той е сред предпочитаните кавалери из соаретата на Лос Анжелис, където живее. Домът му е "Хенкок парк" и доскоро съседи му бяха вече бившите съпрузи Антонио Бендерас и Мелани Грифит. В школата му по таекуондо са учили децата на Бекъм, (каква ирония - с когото са братя по метросексуалност), на Розана Аркет, синът на Никълъс Кейдж Уестън. От визията му се беше впечатлила и самата Мадона, която видяла негова снимка в каталог с манекени. Даже искала да го покани да се снима в неин клип, но той не отговорил чак до другия ден на повикването от агенцията си, а било вече късно.

Юберите

Клуни и Юлиан Вергов

Юберсексуалният мъж е привлекателен и силен, но не непременно мускулест.

Джордж Клуни

Uber означава "над, през". Той излъчва първична мъжественост и в същото време изглежда поддържан. Няма ги следите от крем по лицето като при метросексуалния, не е епилиран, носи си космите по тялото, но пак личи, че е във форма и е секси. Нарочно може да остави по себе си типично мачовци атрибути като леко набола брада, той просто няма нужда да бъде е лъскав. Юберът е начетен, страстен, но не и обсебен от себе си. Този мъж е готов да следва тенденциите, но не и да бъде роб на модата. Небрежно елегантен е. Излъчва доверие, може да бъде добър лидер и същевременно с това е чувствителен. Юберсексуалният мъж не се влияе от другите, а създава свои собствени правила. Неговият стил се определя от неговите личен вкус, опит и усещане. Той има нужда да изглежда добре заради се

Юлиян Вергов

бе си, а не за да впечатлява другите. И "метро" и "юбер" мъжете са страстни, но юберите се палят по каузи и идеи, готови са да се хвърлят в огъня заради принципите си. Те са обществено активни и държат на принципите, които изповядват. Добри лидери са, но и с чувствителни души.

С дамите се отнасят като джентълмени и закрилници. Примери за този тип мъже са актьорът Джордж Клуни и фронтменът на U2 Боно. У нас в този образ се вписва актьорът и фронтменът на ПИФ – Димо. Той също харесва да играе по свои правила, винаги изглежда хем мъжествен, хем модерен. Но още по-ярък пример е Юлиан Вергов, който име невероятно секси излъчване, собствен почерк – неизменно с кецове, с чувство за хумор и естетика. Вписва се и по отношение на това, че изглежда недостъпен и дистанциран на пръв поглед, но в действителност има топла душа и много човешко отношение към хората.
Хиршер изравни легенда, Линдзи Вон вдигна малък кристален глобус - от 16.03.2016г. Австриецът Марсел Хиршер спечели световната купа в алпийските ски за пети пореден сезон и така изравни легендата Марк Жирардели по трофеи. В последното спускане за кампанията в Сен Мориц (Швейц) Хиршер и преследвачът му Хенрик Кристоферсен (Нор) не участваха. Така разликата между двамата 3 състезания преди края остана 353 т.
Москва: НАТО не знае как да реагира на заплахи - от 15.06.2016г. Руският сенатор Франц Клинцевич критикува пред "Лента" масираната информационна кампания, представяща Русия като агресивна държава пред световната общественост. Според Клинцевич Москва разполага с 6 до 9 пъти по-малък потенциал от НАТО по въоръжения, авиация, артилерия и личен състав.
А всеки военен знае, че за успешна сухопътна нападателна операция трябва да имаш най-малко тройно превъзходство над противника. Русия има отбранителна военна доктрина и ние естествено не планираме никакви нападения, заявява той. Когато говорим за НАТО, фактически подразбираме САЩ, които плашат Европа с руска заплаха и решават с това няколко задачи. Принуждават своите партньори в НАТО, първо, да вдигат военните си разходи, второ, да купуват от тях нови оръжия по натовски стандарти, което доста подсилва промишления комплекс на САЩ.

И същевременно започват да реанимират старите съветски бази в балтийските страни, да модернизират местната инфраструктура, смята московският политик. По думите му става въпрос за десетина бази, във всяка от които може да работят от 100 до 500 души - това са "плацдармите, подготвяни от САЩ в съответствие с концепцията за светкавичен глобален удар". Обектите от ПРО на САЩ в Европа са "само отвличаща маневра" - универсалните пускови установки имат двойно предназначение и могат да изстрелват ракети "Томахоук" с обсег до 2000 км, твърди Клинцевич. Според него това потвърждава, че "по заповед на САЩ НАТО подготвя светкавичен глобален удар, предвиждащ 3500-4000 ракетни пуска срещу най-важните обекти в Русия: командни пунктове, комуникации, заводи, средства за ядрена атака". "Като военен ще ви кажа: няма да има никаква война", изтъква сенаторът, но предупреждава: "При всяко положение Русия не може да не реагира на подготовката за потенциален удар". Днес притежаваме всичко необходимо, за да водим високотехнологична война и Западът чудесно разбира това. Иначе никой не би разговарял с нас като с равни", добавя руският политик. Министърът на отбраната на Русия Сергей "Шойгу подготвя обща мобилизация", пише "Независимая газета", цитирано от БТА.

По нареждане на главнокомандващия въоръжените сили Владимир Путин Москва за пореден път започна внезапна проверка на бойната и мобилизационна готовност на войските си.

Русия традиционно отвръща по този начин на военни маневри, каквито организира тези дни НАТО в Източна Европа. Ученията в Европа и в Русия "моделират сценарии за хибридни войни от недалечното бъдеще", отбелязва вестникът. Мобилизацията е "твърде деликатна и донякъде болезнена тема за много страни, включително до известна степен и за Русия и едва ли ще се отразява широко на официално равнище", изтъква изданието.

САЩ и страните от НАТО дават високи оценки за мобилизационните възможности на Русия, припомня то и цитира Майкъл Карпентър от апарата на Пентагона, потвърдил миналата седмица заключения на изследователския център "Ранд", че при конфликт с НАТО в балтийския регион руските войски могат за 60 часа да разгромят противника си и да стигнат до Талин и Рига. "Не зная колко сме напреднали от излизането на този доклад" през февруари т. г., уточнил Карпентър пред в. "Уикли стандард" и обещал до края на 2017 г. алиансът да промени нещата в своя полза.

Помолен от "Комерсант" да очертае доколко ще се укрепва източната граница на НАТО, генералният секретар на блока Йенс Столтенберг отвърна уклончиво: алиансът ще спре, когато сметне за необходимо, пише руският всекидневник. В Брюксел започна вчера заседание на министрите на отбраната на страните от НАТО - последното преди срещата на върха на алианса във Варшава.

Възпирането на Русия окончателно измести от дневния ред всички останали теми, включително борбата с тероризма и миграционната криза, подчертава изданието. НАТО просто не знае какво да прави с истинските заплахи, най-вече с тероризма и риска от разпадане на Близкия изток. И ако представи тази тематика като основна, ще демонстрира липса на идеи и стратегии, коментира за "Комерсант" политологът Фьодор Лукянов. Според него обаче мащабът на заплахите е толкова голям, че НАТО "няма как дълго време да компенсира своята неспособност да реагира на тях с показно сплотяване срещу Русия".
Кошмарно петъчно начало за борсовите индекси в Европа - от 24.06.2016г. /КРОСС/Акциите по борсите из цял свят отбелязаха един от най-големите си сривове на фона на вота на британците в полза на излизане от ЕС, отбелязва "Ройтерс", цитира investor.bg. Спадовете на водещите индекси в Европа на някои места достигнаха над 9 на сто. Малко преди 12 ч. българско време най-малък спад отбелязва водещият индекс на Лондонската борса - от 4.14 на сто. Най-много спада САС 40 в Париж - със 7.79 на сто, а DAX във Франкфурт - с 6.26%. В Испания и Италия водещите индекси се сринаха с 11 на сто. Лондонският индекс FTSE 100 се срина с над 8%, но до момента ограничава загубите до 6,69% до ниво от 5 914 пункта, въпреки че премиерът Дейвид Камерън обяви, че подава оставка. Широкият индекс Stoxx 600 се понижава с 3,72% до 333,46 пункта. „Пазарът реагира с тотален шок и недоумение, успоредно с проясняването на резултатите. Обемите са малки, но сме свидетели на безпрецедентни движения на финансовите пазари", коментира консултантът в компанията за валутна търговия AFEX Тревър Чарзли. Същевременно фючърсите върху суровия петрол се сриват, а златото поскъпва заради характеристиката му на безопасно убежище. Като такова се явяват и 10-годишните държавни ценни книжа на САЩ, чиято доходност слезе до 4-годишно дъно. По-късно днес гуверньорът на Английската централна банка Марк Карни би трябвало да направи изявление, макар че не се знае с точност кога. Редица инвестиционни банки очакват понижение на лихвените проценти във Великобритания
За духовното - от 07.08.2016г. В памет на проф. Богдан Богданов, който почина на 5 август 2016 г. Препечатваме есето от блога му. Темата-проблем, която ме подтикна към есето “Дървото на живота”, а сега и към този текст, е идеята, че човешката духовност е нещо по-висше от по-нисшето земно биологическо съществуване. Аз, разбира се, вече променям тази идея, говоря за “човешка духовност” и значи загърбвам оригиналната конотация, че духовното е дар божи. Да, но проблем има и в светския вариант на тази идея, че като комплексни феномени и светът, и човешкият свят са устроени йерархично като по-ниско материално, което се издига до по-високо идеално. Може би поради това, че тази йерархия е видимо налице в изправеното ни тяло и вертикално устроената oбществена среда, тя сякаш от само себе си кара човешкото разбиране да започва и да завършва с нея и да пази нейния ценностен ред. Този ред е проявен и в истината, че сложното реално стои по-ниско от простото идеално. В което е и проблемът – че като приема за стопроцентово истинно това противопоставяне, човешкото разбиране пропуска следващия момент, в който то се усложнява, а понякога и редуцира. Същото става и с опозицията на по-ниското материално и по-високото идеално. И тя като всяко неприбързано разбиране би трябвало да кара използващия я да преминава през истината на опозицията и втората истина на нейното усложняване и променяне. Но защо това не става? Защото тази опозиция се е наложила като пълноистинна истина, че истините са прости еднопринципни положения. Прости са обаче само един род парадигми, а не реалните положения, за чието разбиране те служат. Вината това да не се знае и да не се разбира е на нашия навик, че боравим с отделни неща, наричани с отделни думи. От този навик е последвало вярването, че нещата в света са само това, което са и което се назовава добре от думите. Затова и очевидността, че масата е маса, а столът – стол, се смята за цялата истина, отнасяща се до разбирането на тези два предмета. Че това не е така, се доказва от самия език, който говорим. Като всички други езици и българският, който говорим, не ни предоставя безкрайно многото думи, необходими, за да се означат съответно безкрайно многото неща в света. Пречката не е в големия брой на тези неща, а в това, че те постоянно се застъпват, и то по различен начин. Грижата на езика-реч е насочена към друго – да произведе комплицирани словесни знаци за поне двойно означаване в смисъл, че еди-какво си е това, но и друго. В редица случаи това е възможно. Със средствата на суфикси и префикси, промени в корените на думите и преназоваващи предикации езикът-реч произвежда такъв род словесни знаци. Да, но той не е само набор от словесни знаци, а ползва за целите на това двойно означаване и референциите, които прави и които формално не са в него. Именно такъв е случаят с двойната референция при думите “маса” и “стол”. Липсват префикси и суфикси, а и корените на двете думи не насочват към други предмети. Същевременно освен маса и стол те означават и по-общото “домашен предмет”. Въпреки че разполагаме с това название в своя вътрешен речник, за неговото означаване няма знак в тези две думи. Знакът се поражда в мълчаливата реч на нашето разбиране. Проблемът обаче не е само в това, че в определени случаи липсват словесни знаци и речта набавя нужния смисъл по този начин. Има проблем и при наличието на такива знаци в езика-реч. Той е, че тези знаци често не представят точно външното двойно, за което става дума, а напротив се разминават с него. Като поддържа разликата между словесния и външния свят, човешката реч хем представя това т.нар. външно, хем го променя и се намесва в него. С оглед на какво? С оглед на това, че то се променя, че е сложно устроено, че разбирането му поражда проблеми, но и че между словесния и външния свят има обмяна, насочена към трето, за което няма име. Така че живеем в свят, белязан от двойност, която е налице и в нашата дума-идея “дух”, а и във външното, което й съответства. На въпроса как се е породила тази двойност и в каква отношение влиза тя с евентуалния външен предмет, който й съответства, може да се отговори с пример. Като всички живи същества на земята ние вдишваме въздух със състав, който ни е необходим. Това, което издишваме, е същият въздух, от който сме извлекли нужното. Редовото издишване е “издишване”, но има и последно издишване, което наричаме “издихание”. А и друго. Това, което вдишваме и издишваме, е с материален състав, но е леко и като че ли нематериално. Това позволява да го противопоставяме на плътното материално и да означаваме с него струващото ни се безплътно нематериално идеално. Така с промяна в корена на “дъх” са произведени двете думи “душа” и “дух”, означили две изражения на това идеално, като корените и на двете думи са останали свързани и с “дъх”, и с “дишане”. Разбира се, в различните езици тези думи са образувани от други корени, но механизмът на удвояването на смисъла е същият. Не е различно и това, че при възникнала дума-идея, ако не самата двойност на означаващото, една от неговите съставки, усилена от означаемото, започва да дърпа към външен предмет, който да й съответства. Този предмет винаги се намира. Той е намерен и при “душата” и “духа”. Бидейки нещо идеално, във всички езици, той се противопоставя на всяко материално, а и на това, с което разполагаме – собственото тяло, веднъж обзето от душа и дух, т.е. живо благодарение на тях, и, втори път, ставащо мъртво, когато те го напускат. А и по-нататък. Бидейки нещо идеално, душата и духът могат да бъдат отделени едно от друго, но могат и да се свързват и по-висшето на духа-разум да става част от душата. Платон се колебае по този въпрос, но в по-късната античност духът вече е божественото, което се вселява в нас и което ни напуска, когато умираме. Разбира се, не е лесно да се каже колко от това, което изричам, е дело на велики умове и точно на кои и колко е по начало вложено в моята човешка реч. Но, така или иначе, изглежда безспорно, че и латинските animus и animа, и славянобългарските “дух” и “душа” са еднокоренни синоними и че освен основното значение, което имат, те пренасят в този свой корен и второ значение. Това и твърдя в този текст. Не че духовното е просто дума без външно съответствие, а че външното, което му съответства, е поне двусъставна, и то променлива и разгръщаща се цялост. Което по всяка вероятност е попречило тази цялост да бъде осъзната, въпреки че не е попречило нейното съществуване да може да се осъзнава. Разполагаме с отлични примери, които го потвърждават. Като дървото, което тръгва от семе, пуска корени в земята, което е и свързано, но и отделимо от нея, а и включвано от земята и въздуха в какви ли не цялости. Имаме в погледа най-видимата от тях – гората. Но кое е духовното в дървото? Отговорът е лесен – механизмът на това прехождане към друго, който включва и отмирането на едно с оглед на друго. Това духовно не е отделно от материалното, а е вътре в него като негов живот и организация, които влекат и към това и то, и те да се нарекат, за да станат това, което са. В това е и въпросът, който се повдига. Дали духовното е самото това назоваване, или то става това, което е, благодарение на него? Изглежда второто е реалният план на духовното. Казано с парадокс, това второ не е отделно от онова, което води до него – самото живеене. Това живеене съдържа в себе си и възможността да се опълчва срещу себе си. Не бива да се пропуска пораждащата се в този случай двойност – че и преди да бъде радикален акт на себепреустановяване, това живеене, синоним на духовното, е отместване-разширяване-усилване, което, така или иначе, е с отношение към духовното. От тук следва и тезата, че щом е в състояние да става такова материално, което разбира и друго, но и себе си, материалното е и духовно. В това разбиране естествено има първи момент на противопоставяне. С него започва евентуалното по-сложно второ, за което говоря и което нерядко преминава и в трето, повтарящо първото. Но както вече казах, в това разбиране може и е желателно да е налице това второ, в което простото начално и крайно да се усложняват. Затова и разглежданото от мен духовно е както комплексен феномен, така и комплексна идея-знак за неговото означаване. От тук следва и нуждата двете да са свързани и разбирането на феномена да ползва такъв комплексен знак. А как се пораждат проблемите на разбирането? Пораждат се от лошата теза, че знакът и феноменът, който се означава с него, съвпадат. Истините според нас са такива съвпадания. Затова и ако знакът е елементарен, елементарен става и феноменът. А ако искаме феноменът да бъде комплексен, трябва да бъде комплексен и знакът. Разбира се, че има и случаи, при които знакът си остава елементарен, а за феномена се мисли усложнено. Та това са трите основни варианта на постановката на всекидневната реч и разбиране по въпроса. Такава е за съжаление и постановката на научната реч и разбиране. Казано с една дума, тази постановка е невярна само по себе си. Защото, първо, знаците, с които се означава един външен феномен, могат да бъдат няколко. Феноменът на духовното се означава и със съвсем прост знак – самата дума-идея. Но той може да се представя и от по-сложен знак. Именно такъв по-сложен знак пораждам в този текст. Но има и второ. Ние сме изложени и във висока степен зависим от онова, което прави речта. Речта функционално смесва знака с феномена и говори ту за схемата на знака, ту за самия феномен. Как постъпвам аз, след като съм изработил по-комплексен знак за означаване на феномена на духовното? Понеже знам за това смесване и че истината не е заложена в съвпадането на знака с феномена, а в тяхното функционално несъвпадане, не тръгвам по линията на безкрайното комплексиране на знака, за да изразя голямата комплексност на феномена, а в посоката на това, че, каквото и усилие да се положи, знакът не може да изрази точно феномена и че пораждащият се текст на разширяващото се значение и означаване участват в самия феномен. А този феномен какво е? Може да е изразен в по-малко или повече проявления, но и в осъзнавано и назовимо време на промяна. Духовното може да спира промяната с назоваване на нещо по прост начин, но, от друга страна, то може и в реч, и в разбиране, и дейностно да навързва повече прости неща в един вид динамични разбирания и представяния, модели за следващи разбирания и представяния. А в какво е несъвпадането между означаващото духовно и означаваното духовно? В прекия смисъл на думата духовно означава не само нещо просто и ясно, но и нематериално. Да, но и това означавано не съвпада с външния феномен на самото духовно, което е навсякъде и никъде. Означаваното е своеобразен словесен предмет-двойник на евентуалния външен феномен, който словесен двойник освен в речи и текстове, е проявен и в дейности, които пораждат човешка среда, пълна с посочими материални неща. От тук следва и необходимостта това комплицирано духовно да се уточнява, като, разбира се, се напомня в кои случаи е комплексен знак и в кои то се приближава до евентуалния външен феномен. Което аз правя по следния начин. Първо, казвам, че означаващото и означаваното духовно попадат в общ знак, в който не съвпадат. Но казвам и второ – че това несъвпадане не е грешка, а правило, защото именно така се провежда намесващото се в разбирането правене. Кое е правенето в този случай? Това, че като се разширява по този начин обхватът на духовното, сега за сега само с езикови средства, вече се подготвя и цялото човешко, доколкото то може да бъде цяло, да стане духовно. Това е според мен дълбинното основание Чарлз Сандърс Пърс да смята, че знакът включва не само означаващото и означаемото, казано с понятията на Сосюр, но също и самия предмет, за който се говори, като словесен предмет. Аз на свой ред добавям и друго различаване. Различавам този словесен предмет от външния предмет, който се означава с него, но, следвайки разбирането на Пърс, че означаваното постоянно се подменя с означаващото, казвам, че в получаващата се при това въртене неистина, че цялото човешко е духовно, вече е започнала работата, която би могла да доведе и до резултата това да се случи. Но да оставим настрана заплетеното отношение между двете или трите съставки на знака и да се обърнем наново към формулираната по-горе тяхна свързаност в първо по-просто и по-лесно за казване и второ по-необичайно и по-трудно назовимо. Убеден съм, което означава и вярвам, че второто има за образец онова, което прави или което се случва с всяка клетка в нашето тяло. Всяка клетка има определено време на живот с промени и събития, или, казано с метафора, всяка клетка има свой малък текст. Да, но клетката се свързва с други клетки от различен вид в орган, който подменя своите клетки и добавя друг “текст” към “текста” на отделната клетка. На свой ред органите влизат в “текста” на някакъв организъм, който си има свой “текст” и т.нат. В това “по-нататък” се произвеждат големите текстове на важния орган на човешкия мозък и “текстовете” на закачените за мозъка външни своеобразни органи на предметната среда и човешкото общество. Идеята на обичайното несъставено ясно духовно е разгърната като теза в диалога “Федон” на Платон. Тази теза е жизнено устойчива – ние продължаваме да смятаме, че простото идентично на себе си е по-трайно и безсмъртно за разлика от сложното неидентично, което непременно се разпада и в този смисъл е смъртно. Именно на тази основа Платон развива своето философско твърдение за безсмъртната душа и безсмъртните образци-ейдоси. Днес не мислим за тях онтологично дори и по начина, по който Аристотел мисли за тях, като настоява, че те са вътре в самите неща. Ние смятаме друго – че те са моделиращи форми, налице в нашата реч, мислене, представи и дейности. Уважавайки всекидневната представност, която организира речта и разбирането, в това, което казвам, аз следвам реализма на Аристотел и твърдя редуктивно, че тези моделиращи форми, налични в езика и нашето съзнание, са налице и в самите неща. Тази добавка, разбира се, не е научно и философско твърдение. Независимо от това ние смятаме тези моделиращи форми за по-висши и трайни положения. Така е и в жизнено-морален план – духовното е вярване и радикално отстояване на принцип. Един радикално настроен норвежец неотдавна причини смъртта на повече от 70 души. Можем да загърбим този радикален акт и наистина вече забравяме за него, но не бива да загърбваме радикалността на нашето редово говорене, в което принципите и чистите идеи, ако не го обземат изцяло, са непременно налице в неговото начало и край. Нашите казвания и говорения започват от нещо просто, което изглежда непроблемно, след което то може да се усложни. Но, така или иначе, когато завършват, те често повтарят в своя край това просто и непроблемно, с което са започнали. Този свръхмодел на структурирано време е по-наблюдаем в записаната реч. Но той организира времената и на нашата вътрешна мисловна и емоционална реалност, а и на нашите външни действия. Същото е във висока степен налице в тричастното протичане на толкова музикални творби. Така или иначе, това е основният начин, по който човекът сам или заедно с други се справя с времето и промяната или, по-точно казано, със сложната среда на много времена и промени, в която живее – той познава тази среда и постоянно я моделира наново. Това може да става само паметно, може да се отпечатва в устен разказ или писан текст, може да бъде построено като соната за пиано, може да бъде филмът “Дървото на живота” на Теренс Малик, може да бъде “текстът” на случващото се в моето тяло или на случващото се в световната икономика и вселената. Коментираното по-горе е само средното като че ли другоистинно положение, в което е проявено т.нар. духовно или собствено човешко. Задачата обаче е не да делим неговото разбиране на две или три фази и да избираме първата и третата, които се повтарят, или втората, която ни се струва по-вярна, а да можем да мислим за духовното и собствено човешкото като за по-цялостна ситуация на протичане, в което едно първо просто разбиране на две положения с по-висока и по-ниска стойност преминава в друго второ на тяхното преплитане и завършва в трето подобно на първото. Разбира се, че може да се остане само в първото и да не се преминава във второто. Това първо може да преминава във второто на радикални действия, които следват точно от първото, като не допускат то да премине във второ, различно от него. Възможно е и друго – структурирането на време да се постига косвено с трупане на репрезентации-примери, които потвърждават първото, или представят второто само с примери. Реалните говорени и писани текстове, а и реалните действия могат и да са само вариации на модела-парадигма, който представих. Но ето ни наново изправени пред проблем. Ние пълним тези говорени и писани текстове, а и своите действия с реално жизнено съдържание. Така или иначе, обаче каквито и усилия да полагаме, не можем да отделим нашите парадигми-модели от онова, което се разбира чрез тях и което е като че ли самото външно. Защото това външно е човешко или очовечено и станало човешко, поради което то е изпълнено от парадигми-модели. Така е и в случаите, когато ни се струва, че това външно е чисто и пределно външно като феномените, които занимават астрофизиците. Така че сме осъдени да живеем в свят, който макар и да не сме усвоили и присвоили до край, поради паметта, речта и разбирането, с които разполагаме, е някак присвоен и наш. *Проф. Богдан Богданов е роден в София на 2 ноември 1940 г. През 1963 г. завършва класическа филология в Софийския университет "Св. Климент Охридски“ и веднага започва да преподава класически езици, антична и западноевропейска литература във Великотърновския университет "Св. Св. Кирил и Методий“. От 1969 г. Богдан Богданов преподава в Катедрата по класическа филология в СУ. През 1990 г. той учредява и председателства Дружеството за нов български университет, като през 1991 г. организира създаването на Нов български университет. От 1993 г. до 1995 г. е председател на Временното настоятелство и и.д. ректор на НБУ, след което е избран за председател на Настоятелството на университета до 2011 г., когато става негов почетен председател. Автор е на повече от 200 книги, статии и преводи в областта на университетското образование, старогръцката литература, културата, философията, човешките отношения. Сред тях са: "От Омир до Еврипид“, "Омировият епос“, "Литературата на елинизма“, "Мит и литература“, "Романът – античен и съвременен“, "История на старогръцката култура“, "Орфей и древната митология на Балканите“, "Старогръцката литература“, "Промяната в живота и текста“, "Европа – разбирана и правена“, "Отделно и заедно“, "Университетът – особен свят на свобода“, "Минало и съвременност“ и др. Последната му книга е "Думи, значения, понятия и неща“. Проф. Богданов е автор на много преводи на старогръцки автори: участва в четиритомното издание на "Диалози“ на Платон, негови са преводите на "Характери“ на Теофраст, "Дафнис и Хлоя“ на Лонг, "Животът на Александър Македонски“ на Псевдо-Калистен, "Към себе си“ на Марк Аврелий, "Диатриби“ на Епиктет. **Есето на проф. Богдан Богданов публикуваме от "Портал Култура"