Юлия Кръстева и петното ДС

Тъкмо бях приет в университета, когато за пръв път опитаха да ме вербуват. Един другар дойде вкъщи и ми каза, че искат да ме пренасочат към арабска филология, след което щели да ме пращат по света. Започнах да бръщолевя, че искам да се занимавам с литература - и така проведохме дълъг разговор за късия разказ и романната форма.

Вторият път беше десетина години по-късно, а похватът - новаторски. Получих писмо по пощата, в което пишеше горе-долу следното: Във връзка с Вашата молба за постъпване на работа, моля явете се еди къде си, лейтенант еди кой си. Вече бях женен и една цяла безсънна нощ трябваше да обяснявам на жена си, че никакви молби не съм подавал и изобщо нямам представа за какво става дума. На сутринта събрах смелост и се обадих на въпросния офицер, който ми обясни:

„Това беше един начин да Ви поканим на работа“.

С това #MeToo* не опитвам да си припиша добродетел - правил съм компромиси като всеки, преминал през онова време, като при това съм живял в по-добри условия от повечето семейства и затова ми е било по-лесно. Просто се надявам, че ако някой от тия двама глупци пусне в обращение разговора ми за късия разказ или писмото-уловка, това няма да бъде лепнато върху мен завинаги. Надявам се, че ще има хора, които ще се опитат да разберат живота ми в цялост, към какво съм се стремил, къде съм грешил, къде съм отстоявал принципи.

Да поговорим за Юлия Кръстева

Поводът да говоря това е избликът на страсти около папките на ДС, посветени на Юлия Кръстева. Вече ме обвиниха, че не съм специалист по досиетата - да, не съм, говоря от житейски опит и здрав разум.

Това, което прочетохме, е неуспешен опит за разработка, приложени са разговори по теми, свързани с френската политическа действителност, биографични справки, интервю за „Нувел обсерватьор", та дори протест на Кръстева и съпруга ѝ заради това, че българските власти не пускат родителите ѝ да видят внука си. Върху цялото това безсмислие е залепено едно магическо агентурно име и ето, че глобалният скандал е готов. Научих, че преди време имало дори фикционален роман, където Кръстева е обрисувана като агент, който ликвидира своя учител - семиотика Ролан Барт. Забавно до едно време, но после - истински страшно. Защото става дума за международно опозоряване на един от най-известните българи. Битка с младежкия ѝ маоизъм, със сложните психоаналитични идеи? Стягане на поотпусналия се антикомунистически фронт? Или просто завист към успелия сънародник?

Затова тук призовавам към разбиране - умение, което в епохата на Туитър май започваме да губим. Формализмът на „картончетата“ нанесе сериозна вреда не само на отделни хора, но и на самия дебат за комунистическото минало. Той се превърна в някакъв тъп шлагер, който журналистите подхващат, когато няма други теми.

В най-общи линии обвинението срещу Кръстева гласи, че била получила стипендия да замине за Франция. С други думи: не е била никакъв борец, а човек на режима. Лично аз не съм срещал текстове, в които тя да се изкарва дисидент. Знаем, че преди да замине, е сътрудничила на Комсомола, имала е някаква лична близост там, която ѝ е помогнала. Който е живял по онова време, вероятно помни принципа на заложниците: някой високопоставен гарантира за теб, а ти се чувстваш задължен да не правиш много резки движения, за да не му навредиш. Даваме си сметка също така, че тя оставя семейство в България. Защо не е напсувала вербовчиците, защо си е говорила с тях? Ами затова. По същата причина, поради която аз разговарях тогава за литературните жанрове.

Ако опитаме да разберем цялостно ситуацията, вероятно ще се запитаме защо ѝ е притрябвало тъкмо на нея - попаднала в най-престижния интелектуален кръг, омъжена за богат писател, добила международна слава - да сътрудничи на едни такива загубени служби. Какво - да не би да са ѝ плащали? И ако наистина им се е продала, защо не е стъпвала в България до посещението на Митеран през 1989 година, когато най-после посмява да посети болния си баща под „чадъра“ на височайшето посещение. Върхът на всичко е аргументът „досието е прочистено“. Защо, от кого - за президент на България ли се е готвила? Липсата на доказателства като доказателство срещу човека. Какво друго да очакваме, когато работата на паметта попадне в ръцете на ченгета?

Минало, което не минава

Някои смятат, че формализмът на Комисията по досиетата може да се излекува с пълно отваряне на архивите - да чете кой каквото иска. Както казваше Горбачов - да лекуваме недостатъците на социализма с повече социализъм. Не, лавината от папки и картончета рискува да задълбочи този проблем: през ден някоя медия ще изважда нова вкусна историйка за известен човек, за да си вдига тиража, докато накрая комунизмът окончателно се превърне във фентъзи сериал. Това е работа, с която трябва да се захванат специалисти. Специалисти, които да тълкуват, да събират информация от различни канали, да работят професионално с архиви, спомени, интервюта. Институтът за близкото минало, създаден от проф. Знеполски, прави нещо такова вече от години, а учените, работещи там, едва ли могат да бъдат заподозрени в симпатии към стария режим.

Не, не съм против огласяването на това трудно минало, но ми се иска това да не се прави формално, а с разбиране и с усет за цялостния исторически процес. Хубаво е например да знаем, че някой е бил сътрудник на службите, ако този човек се опитва да се впише в новия демократичен свят с ореола на дисидент. Много пъти сравняваха покойния Богдан Богданов с Юлия Кръстева, но неговият случай е съвсем различен. Кръстева няма никакви амбиции в България, докато проф. Богданов влезе в 1990-те като автентичен антикомунист, което определено тласна кариерата му - от посланик, през шеф на „Отворено общество", до създател на Нов български университет. Не е лошо да има яснота, когато един сътрудник като г-н Каракачанов става натовски министър на отбраната. Когато някакъв бизнесмен изведнъж приватизира държавни активи с незнайно какви пари. Някой навредил на някого, съсипал му живота. Подобни случаи изискват спокойна интерпретация, а не сензации.

* Идея на Миглена Николчина: да разказваме за своите съприкосновения с ДС.

Б. ред. - Статията на проф. Ивайло Дичев е препечатваме от сайта на Дойче Веле.

Прочети цялата новина https://offnews.bg//dw/iulia-krasteva-i-petnoto-ds-678357.html

Свързани новини: