Разказ за един от най-интересните периоди в историята българското изкуство – така нареченото Възраждане, предлага новата изложба в Националната галерия „Вместо Ренесанс. Българското възраждане в изкуството – от иконата до светския портрет“. Ренесанс означава Възраждане – и обратното. И най-хубавото е, че са показани творби, които не всеки е очаквал от най-известните български иконописци.

В Италия през XIV век започва да се възражда интересът към ценности и форми на гръцката и римската античност в литературата, науката, архитектурата – и най-вече изкуството. У нас по това време са направени стенописите в Боянската църква, а в Италия през XIV век творят Данте, Петрарка и Бокачо, рисува Чимабуе – последният велик художник, работещ във византийски стил. След него идва Джото. А у нас най-значителният реформатор – Захари Зограф, се ражда през 1810 г. – 543 години по-късно. Умира млад, само на 42 (в годината, в която се ражда Ван Гог).

В средата на XIV век пак има известни разлики в изкуството между България и света – но те не са големи. Боянският майстор предшества Чимабуе с не повече от 2-3 десетилетия, двамата са съизмерими – не са художници, разделени от няколко епохи. После идва тежък исторически период, който откъсва българската култура за столетия от европейската.

Прието е да смятаме за начало на Българското възраждане средата на XVIII век. Тогава започва да се възражда стремежът към независимост в държавността, духовността и културата – от османската империя и от елинското влияние. Но какъв стремеж се възражда в изкуството? Имаме праисторически рисунки в Магурата, както и антично изкуство, разбира се – но то е гръцко (или тракийско – имитация на елинското) или римско. Имаме и Мадарския конник, но той е открит чак в края на Възраждането. Що се отнася до изкуството и светската живопис, тя не се възражда, а се ражда по време на Възраждането. Така че тази изложба по-точно би било да се озаглави „Българското Възраждане в изкуството“, а обратното: „Изкуството в българското Възраждане“.

Блясъкът на това раждане сега оживява в тази много интересна изложба, подготвена от екипа на Националната галерия и изкуствоведа Доротея Соколова. Една от най-ярките и същевременно най-малко изследвани епохи в културата ни е представена през произведенията на изключителни зографи и първите ни светски художници. Това е епоха на икономически, социален и културен подем на българската народност в Османската империя. Началото на този процес се отнася към средата на XVIII в., ознаменува се с „История славянобългарска“ на Паисий Хилендарски през 1762 г.

В средата на XVIII век в Атонските манастири започват да се подготвят новите поколения живописци. Тяхната дейност процъфтява заедно с икономическия напредък, особено на подбалканските градчета, с интензивния строеж на нови и възстановяването на стари църкви и манастири. Появява се един нов феномен – семейните иконописни школи, практикуващи традиционна живопис – в Трявна, Банско и Самоков.

В изложбата са събрани на едно място икони и портрети на най-значимите възрожденски художници – от Старозаветната Св. Троица на Зограф Недялко от Ловеч, рисувана през 1598 г., през икони на големите тревненци Йоаникий, папа Витан и Симеон Цонюв, представителите на Самоковската школа, сред които се извисява творчеството на най-съществения реформатор – Захари Зограф, на Тома Вишанов и забележителните зографи от Елена, до творбите на академичните художници Николай Павлович, Станислав Доспевски, Христо Цокев, Димитър Добрович, на художника-революционер и съратник на Васил Левски – Георги Данчов.

"Площад Славейков"