Роджър Скрутън: Всичко в политиката е временно освен дълбоката чувствителност на народа

05/29/18 05:54
(http://www.klassa.bg/)

Роджър Скрутън: Всичко в политиката е временно освен дълбоката чувствителност на народа

Консерватизмът напомня на хората дълга им да защитават това, което са получили, с риск да го загубят. Социализмът или либерализмът са много по-щедри: единият преразпределя парите на богатите, докато вторият предлага на хората свободата да правят това, което искат; консерватизмът задължава и принуждава, така както благородството… Когато бях малък, имах рижава коса и съучениците ми ме нарекоха Ginger Knob (Рижава кратуна), бях маргинализиран впрочем, сякаш съм чумав. А после прочетох прекрасния роман на Жюл Ренар “Червенокоското” и косите ми станаха източник на гордост! Така че ако определението за консерватор, реакционер или дори десен човек е обидно, с нетърпение чакам деня, в който ще можем да се гордеем с него, както днес се гордеят либералите, след като дълго време бяха опозорявани.

Какво означава да бъдеш консервативен днес? Може ли да бъдеш едновременно либерал и консерватор? Големият британски философ Роджър Скрутън отговаря на тези въпроси пред Figaro Magazine, по повод излизането на новата му книга, и защитава една съживяваща се интелектуална традиция, която винаги е била зле разбрана и окарикатурявана.

- В последната ви книга, “Консерватизмът”, се връщате до неговите корени. Появата на консерватизма върви редом с тази на Просвещението. Защо?

- Просвещението лиши европейските общества от религиозната им убеденост и им вдъхна вкус към свободата. Идеята за социалния договор събори предразсъдъците, на които се основаваше легитимността на политическия ред: социалният живот вече не беше наследство от миналото, а избор на настоящето и един избор може във всеки миг да бъде отменен или заменен.

Именно в този момент се роди желанието да се запазят обичаите, структурите и традициите, смятани за необходими за мирното и цивилизовано поведение на един народ. Свободата е достъпна само за членовете на общество, в което се спазва редът. Ето защо подчиняването на един традиционен ред е пораждащият принцип на конституциите: поне такова е мнението на Жозеф дьо Местр, който впрочем беше по-скоро реакционер, отколкото консерватор.

- Враждебен ли е консерватизмът към прогреса?

- Прогресът е двусмислено понятие: лъкът и стрелите са един прогрес, докато атомната бомба е друг прогрес. Консерватизмът не мисли в термините на прогрес, а осъзнава, че винаги е по-лесно да се разруши, отколкото да се създаде. Той твърди, че една традиция не е непременно лоша, тъй като е стара и наследена, и че понякога е по-добре да се запази, адаптирайки я систематично, отколкото да се разруши в името на прогреса. Прогресът измисли например гилотината: цял един символ! Това е инструментът, който ни освобождава от неудобните глави, но заедно с тях и от цялата мъдрост и знание, които те носят.

- Къде се роди консерватизмът? Има ли типично британски консерватизъм?

- Консерватизмът се роди в човешкото сърце; той черпи своя извор в мисълта на Аристотел и на Цицерон, както и в произведенията на Монтен и Монтескьо. Но като истинско политическо движение, предполагам, че започва с Френската революция и великото есе на Едмънд Бърк “Размисли за Революцията във Франция”. Очевидно онези, които са били повлияни от Бърк, са създали типично британски консерватизъм, наследник на англосаксонските традиции и особено на традицията на “обичайното право” (common law), т.е. на право, основано на социална традиция, а не на силата на държавата. Тази традиция позволява впрочем да се разбере противопоставянето на британците на Европейския съюз в днешната му форма, което се изрази във вота за Брекзит.

- Във Франция терминът “консервативен” е пейоративен…

- Жалко е, че тази дума има подобна конотация! Но за щастие, истината не следва модата и винаги трябва да помним историята на пейоративните термини: смисълът на някои от тях се е променил в хода на историята. Така думите “патриот” или “гражданин” най-напред са били използвани в отрицателен смисъл, достатъчно е например да препрочетем “Възпитание на чувствата”, за да си спомним това.

Когато бях малък, имах рижава коса и съучениците ми ме нарекоха Ginger Knob, (Рижава кратуна), бях маргинализиран впрочем, сякаш съм чумав. А после прочетох прекрасния роман на Жюл Ренар “Червенокоското” и косите ми станаха източник на гордост! Така че ако определението за консерватор, реакционер или дори десен човек е обидно, с нетърпение чакам деня, в който ще можем да се гордеем с него, както днес се гордеят либералите, след като дълго време бяха опозорявани.

- Има ли френска консервативна традиция?

- Има, разбира се, истинска френска консервативна традиция: тя свързва Шатобриан, Ренан, Токвил и след тях Маритен, Тибон, Жионо, Вейл, Пуленк, Валери или Дьо Гол. В крайна сметка, има толкова френски консервативни мислители, колкото фигури има в пантеона на левицата: нашите просто не са толкова модерни, това е всичко. Франция е страна с консервативна традиция и тя е такава благодарение на своето католическо наследство.

- Отвъд френския случай, защо консерватизмът е толкова атакуван и зле разбран?

- Мисля, че чрез консерватизма се бунтуват всъщност срещу властта и принудата, така както атакуват родителите, учителите в училище, свещениците и полицаите. Тези атаки свидетелстват за един човешки инстинкт на отхвърляне, за бягство от отговорност. Консерватизмът има нещастието да напомня на хората дълга им да защитават това, което са получили, с риск да го загубят. Социализмът или либерализмът са много по-щедри: единият преразпределя парите на богатите, докато вторият предлага на хората свободата да правят това, което искат; консерватизмът задължава и принуждава, така както впрочем благородството.

- Пишете, че “в общество, което обожава приобщаването, единствената позволена фобия е тази, чиято мишена са консерваторите”.

- Струва ми се, че нещата се променят. Много ме нападаха в началото на кариерата ми, когато изрично подкрепях една консервативна философия в моите трудове. В този период - годините непосредствено след 1968-а - беше интелектуално престъпление да защитаваш европейската цивилизация или да осмиваш социалистическите или егалитаристки предразсъдъци на епохата. Но фактът, че ми позволяват толкова дълго интервю във “Фигаро Магазин”, е знак, че консерваторите най-накрая са получили позволение да излизат от време на време от скривалището си и да опитат живота на нормалните хора.

Разбира се, трябва да вземем предпазни мерки и да не объркваме много социалния мир. При условие, че избягваме университетите и оставаме относително дискретни в медиите, ни оставят на спокойствие. Фобията от консерватизма е преди всичко медийна прищявка, но за щастие, повечето наши съграждани са защитени от нея и дори им се случва да гласуват за партия, наречена “консервативна”…

- Така наречените “консервативни” партии често са либерални в икономически план. Можем ли наистина да защитаваме пазара и свободната търговия като главния фундамент на обществото и същевременно да се определяме като консервативни?

- Още в началото на консервативното движение избухва конфликт между свободния пазар и консерватизма. Важното е, че във всяко общество има блага, които се изплъзват на меркантилната логика, защото се смятат за свещени: не може да се продава например любовта, човешкото тяло, или някои елементи на наследството, като исторически град или красив пейзаж.

- Беше ли консервативна Маргарет Тачър, когато ликвидира британската индустрия?

- Не мисля, че Маргарет Тачър е ликвидирала британската индустрия: тя я освободи от силното влияние на профсъюзите, за да я направи отново конкурентноспособна на световно ниво. Но е вярно, че търсенето на конкурентност на всяка цена, без да те е грижа за социалните искания на хората, може да заплаши трайно социалния мир: не ми изглежда справедливо да се подобрява конкурентноспособността на едно предприятие и да се уволняват всички работници, за да се наеме евтина имигрантска работна ръка.

Несъмнено, за да избягат от тази почти безизходна ситуация, мнозинството британци гласуваха за Брекзит: те отхвърлиха абсолютната свобода на движение на капитали и стоки, издигната от Европейския съюз в ранга на религия, чието верую е свободната търговия.

На този модел на плавно общество консерваторът противопоставя постоянството на историческото вкореняване, това, което ни свързва с нашата история, включително личната, тъй като вкореняването ни връща към нашето детство. В крайна сметка, свободният пазар е като сексуалното желание: струва ми се необходим, но при условие, че е постоянно контролиран и понякога дори обуздаван.

Тук виждаме появата на известен парадокс. Индивидуалната свобода изисква индивидът да бъде свободен да се движи и да търгува; но индивидът не съществува независимо от социалното тяло и икономическите свободи, възхвалявани като нова форма на религия, все повече застрашават социалните връзки, а оттам и съществуването на индивида. В крайна сметка, това е историята на първородния грях: тъй като е получил свободата да се самоопредели и да прави избор, човекът е познал падението.

- Има ли еволюция в доктрината на Консервативната партия във Великобритания след Брекзит?

- След Брекзит определено имаше еволюция на доктрината на Консервативната партия, която отново се възприема като партия на нацията и защитник на работническата класа, както искаше преди сто и петдесет години нейният основател, Дизраели. Торите осъзнават спешната необходимост да се възроди идеята за национална принадлежност и привързаност към кралството и короната, защото ние сме четири нации, обединени в едно цяло от монархията и езика, който споделяме.

Трябва да изтъкнем силните си страни, за да си върнем мястото в света и, в частност, да развием отношенията си с англоговорящите страни, започвайки със САЩ, Канада, Австралия, Индия или африканските страни от Британската общност. И накрая, правителството трябва да се погрижи за имиграцията, сега, когато напълно поехме контрола над границите си.

- Във Франция, преди президентските избори, консерватизмът преживя истински ренесанс. Как си обяснявате този съживен интерес, но също и този неуспех?

- Всичко в политиката е временно, с изключение на дълбоката чувствителност на народа. Струва ми се, че французите са също толкова недоволни от политическата си класа, както и англичаните от своята. Те чувстват, че Франция, към която всички (с изключение на някои леви интелектуалци) изпитват дълбока преданост, е заплашена от имиграцията, тероризма и профсъюзите, които вземат страната за заложник, и не знаят накъде да се обърнат, за да намерят спасение. Тогава гласуването става главно експериментално и балансира непрекъснато между протестния вот и вота на надеждата.

- Пишете, че “западната култура е заплашена от двама врагове: политическата коректност и ислямизма”…

- “Политическата коректност” е вид цензура, която налага еднообразие на мнението и на поведението около теми и идеологически истини, установени от левицата; по този начин тя забранява на консерваторите да участват в обществения дебат. Днес е почти невъзможно да дискутираш спокойно и напълно откровено въпроса за имиграцията, без да поемеш риска да те обявят за расист. Думата е изпразнена впрочем от всяко точно съдържание, но не спират да я използват през цялото време.

Ислямизмът ни заплашва по друг начин естествено, но той също процъфтява върху политическата коректност, която използва като оръжие, за да ни накара да замълчим. Критиката на ислямизма ни излага на наказателно преследване за ислямофобия и някои френски писатели или журналисти трябваше да понесат заплахи. Би било справедливо да можем да дискутираме връзките между исляма и ислямизма, а не да ни осъждат на мълчание.

- На фона на сблъсъка на цивилизациите, обявен от Хънтингтън, консерватизмът философия на бъдещето ли е?

- Не съм убеден в тезата на Хънтингтън. Сблъсък на цивилизациите може да съществува, само ако има поне две цивилизации в конфликт. Но ислямистите не са цивилизация; напротив, те въплъщават разрушаването на една цивилизация, забравата на ислямското наследство и невъзможността за всякаква алтернатива. Изправени срещу тях, ние трябва да защитим цивилизацията и най-вече нашето наследство: като начало, светското правителство и индивидуалната свобода.

Да бъдеш консерватвен, означава най-напред да приемеш едно наследство и да смяташ за свой неотложен дълг да го предадеш. Това не е нито шовинизъм, нито ксенофобия, дори е точно обратното! Това, което ме поразява при ислямистите, е много често тяхната пълна липса на интерес към ислямската култура. Писанията на Хафез, Руми, Хаям, философията на Ал Газали, Авероес и Авицена, Посланията на Ихуан ас Сафа и стотина други източници на мъдрост и изтънченост изглежда не им липсват с нищо, именно защото им липсва консервативната добродетел, желанието да търсят онова, което им принадлежи, и да го обичат, така както ми е на сърцето английската култура и онова, което успях да науча за френската култура.

Според мен консерваторът е преди всичко този, който определено живее в своята епоха, умеейки същевременно да се отдалечи, за да обхване всичко с поглед - като антрополог, който вижда нещата отвън. Има привързаност към миналото, но и нежност към настоящето.