„Това е наше нещо“* Из „Безусловна вярност“ на Джеймс Коми

Тази седмица на родния пазар ще се появи българският превод на книгата на бившия директор на ФБР Джеймс Коми „Безусловна вярност„. Изданието се превърна в моментален бестселър и оглави почти всички класации за нехудожествна литература още с излизането си през април. Въпреки че всички очакват книгата заради разкритията за кампанията на американския президент Тръмп, който миналата година уволни Коми, ние бихме искали да обърнем вниманието върху друг акцент – един от важните периоди в кариерата на Джеймс Коми като прокурор. Вижте какво пише бившият ФБР шеф в този ексклузивен откъс, предоставен ни от издателство Locus.

*“Това е наше нещо“ е букв. превод на La Cosa Nostra – наименованието на италианската мафия, което Коми използва, за заглавие на втора глава – This thing of ours. Издателство Locus e преценило, че този подход е най-подходящ и се съобразяваме с избора им.

Най-могъща сред петте мафиотски фамилии беше Гамбино. Също като останалите фамилии, тя водеше корените си от сицилианските имигранти в Съединените щати, които бяха натрупали богатство и власт, тероризирайки първо своите сънародници имигранти, а после цели квартали и градове. При един от първите опити да се пребори с мафията през 1946 г. американското правителство депортира известния мафиот Чарлс „Лъки” Лучано, който е върнат обратно в Сицилия, където бързо съживил и реорганизирал местната мафия, укрепвайки трансатлантическата връзка между престъпните организации, което впоследствие улеснява процъфтяващата в продължение на десетилетия търговия с хероин. В основата на тази търговия с наркотици през 70-те и 80-те години на миналия век беше мъж на име Джон Гамбино, владеещ свободно сицилианския диалект, който играеше ролята на „канал” или връзка между фамилиите на сицилианската мафия и американската фамилия Гамбино, която оглавяваше.

Имах щастието да бъда част, като един от двамата прокурори по него, от дело срещу „канала” и фамилията Гамбино, получило името „Съединените щати срещу Джон Гамбино”. Делото беше заведено от двама други прокурори, на които се наложи да се оттеглят по лични причини. По онова време аз се бях издигнал достатъчно, за да заема поста началник, и възложих на друг прокурор, Патрик Фицджералд, близък приятел от студентските дни, да работи по делото. Възпитаник на юридическия факултет на Харвардския университет, Пат беше син на ирландски имигранти, израснал в малък апартамент в Бруклин. Баща му работел като портиер и понякога Пат го замествал, когато се върнел у дома от училище. Той беше съобразителен и непретенциозен, затова нямаше никакъв проблем понякога да преспива на кушетката ни – и да се черпи с бирата ни – в плажната къща в Ню Джърси, която аз и няколко приятели като студенти наемахме през лятната ваканция.

Фицджералд се присъедини към екипа на главния федерален прокурор през 1988 г., една година след мен, а на мен беше възложено да го наблюдавам по време на първия му федерален наказателен съдебен процес с жури от съдебни заседатели. Той беше легендарен със своята немарливост и удивителна памет. В количката му за процеса – пазарска количка, приспособена за пренасяне на документи и веществени доказателства до съда и обратно – видях купчина безразборно нахвърляни важни документи по делото.

– Трябва да ги поставиш в папки – започнах да го наставлявам аз.

Той кимна. Когато по-късно се върнах, установих, че беше сложил всеки документ в папка без етикет и ги беше върнал в купчината. Въпреки това по някакъв неведом начин знаеше къде се намира всеки документ.

По време на делото срещу Гамбино и двамата вече бяхме ветерани във федералната прокуратура и по телефона обсъждахме възможни партньори, с които да работи, защото по това дело бяха необходими двама прокурори. Аз не бях сред кандидатите, тъй като семейството ми имаше планове да напусне района на Ню Йорк. Патрис, моята съпруга, беше свикнала повече с царевичните ниви на родната й Айова и потъналите в зеленина предградия на Северна Вирджиния, а й се беше наложило в продължение на години да се примирява с живота в Ню Йорк. В началото на брака ни, когато се беше открила възможност да работя за Руди Джулиани, аз се бях отметнал от уговорката, че ще отгледаме децата си във Вирджиния. Поради тази причина двамата с Патрис бяхме прекарали в предградията на Ню Джърси цели шест години, първо в малък апартамент над магазин за велосипеди, а после под наем в скромна къща за две семейства. С две подрастващи дъщери половин къща вече ни беше твърде тясна.

Докато стоях в кухнята и разговарях с Фицджералд, Патрис слушаше какво му казвам. Внезапно тя се намеси и ме помоли да затворя, защото искала да говори с мен. Казах на Пат, че ще му позвъня по-късно.

– Доколкото разбирам, това дело е жизненоважно за теб – заяви тя.
– Така е – отвърнах.
– Ще остана, докато приключи. Ще остана, докато работиш по това дело с един от най-добрите си приятели. Обади му се и му кажи, че си му намерил партньор.

Така отложихме преместването си с една година.

Двамата с Пат прекарахме месеци в проучване на материалите по делото и мафията. Започнахме, като се обърнахме към човека в Съединените щати, който познаваше най-добре Коза ностра. За наше щастие офисът му се намираше малко по-надолу по коридора. Кенет Макейб беше бивш детектив от Нюйоркското полицейско управление, постъпил във федералната прокуратура в Манхатън като следовател в самото начало на войната срещу мафията. Добродушен сто и тринайсет килограмов гигант, висок метър и деветдесет и три, с басов глас и силен нюйоркски акцент, Кени познаваше всеки член на мафията по физиономия, име и прозвище. А знаеше всичко това, защото повече от двайсет години в Нюйоркското полицейско управление и после във федералната прокуратура беше наблюдавал безброй сватби, помени и погребения и беше провел стотици разпити на членове на мафията и изменници.

По неясни за мен причини екипите на ФБР в Ню Йорк, които отговаряха за борбата с мафията, отдавна проявяваха неохота да „отразяват” погребения и сватби на мафиоти. Предполагам, че агентите не желаеха да изминават пътя от предградията, за да наблюдават събития от неособена важност, които винаги бяха в почивни дни или късно вечер. Макейб беше на по-различно мнение и смяташе, че именно тогава човек може да научи най-много, като просто наблюдава. Затова от години наблюдаваше и правеше снимки в хубаво и лошо време, през почивните дни и нощем.

Мафиотите също познаваха Кени Макейб и по някакъв странен начин го уважаваха като достоен противник. Кени разбираше особената им нужда да вярват, че са хора на честта, и се отнасяше към тях по начин, който те възприемаха като уважителен. Той никога не им връчваше призовки в домовете и никога не ги арестуваше пред съпругите или децата им, за да не ги злепоставя. В резултат на това членовете на Коза ностра, които се канеха да предадат организацията, често се свързваха първо с Макейб.

Кени Макейб ни запозна с основните неща за Коза ностра, а после пътуваше с нас и агентите на ФБР по делото на срещите ни с изменници на мафията, които се укриваха из цялата страна и които трябваше да послужат като основа при подготовката на нашето дело. Един от тях беше Сами Гравано „Бика”, бивш подгласник на боса – вторият в йерархията – на престъпната фамилия Гамбино.

Запознах се с Гравано през 1992 г., когато тримата с Пат и Кени посетихме един специален федерален затвор за свидетели, който се намираше в отдалечена част на Съединените щати. Спомням си, че бях леко притеснен, докато очаквах подгласника на боса на фамилията Гамбино да влезе в стаята. Как щеше да се развие срещата? Как щеше да реагира той при вида на тези двама млади прокурори? Какво щях да изпитам при срещата с човек, който беше извършил, по собственото му признание, деветнайсет убийства?

Дребничкият Гравано влезе в стаята, облечен в затворнически дрехи и обувки с каучукови подметки без връзки. Очите му бързо обходиха пространството и се спряха на огромния Макейб. Нямаше нужда да му го представят.

– За мен е чест – каза той на Кени и протегна ръка.

После се обърна към мен и Фицджералд и заговори. Щом сме с Макейб, значи сме били читави.

Гравано беше ключов свидетел. Американското правителство беше арестувало човек, изкачил се до върха на мафията с лъжи, и го беше принудило да каже истината, за да може да унищожи Коза ностра от двете страни на Атлантика. Животът му, изпълнен с лъжи и убийства, беше станал изключително важен за търсенето на истината и справедливостта. Когато изпълни обещанието си да сътрудничи, той беше освободен и включен в Програмата за защита на свидетели. (Никой не се изненада особено, когато отново се озова в затвора за престъпления, извършени под новата му самоличност.)
От Гравано научих доста неща за отношенията в мафията и че, както споменах по-рано, „Животът започва с лъжа”. Допълнителни сведения получих и от Франческо Марино Маноя, убиец на сицилианската мафия.

Подобно на Гравано, американската правосъдна система предизвикваше объркване у Франко Маноя. Той се чудеше например защо двамата с Фицджералд настояваме да узнаем всички случаи на насилие, в които беше участвал, преди да го изправим като свидетел в американския съд. Разбира се, американското законодателство ни задължаваше да предоставим информация, която би могла да постави под въпрос надеждността на нашите свидетели. Макар и объркан заради споразумението за имунитет, което беше сключил с италианското правителство, от него се искаше да сътрудничи и на американците, затова описа подробно всичките двайсет и пет убийства, в които лично беше участвал.

Много от убийствата на мафията в Сицилия през 80-те години на миналия век включвали примамване на обречения мъж на честта на някое отдалечено място, след което бил удушаван. Часове наред седяхме и слушахме как Маноя невъзмутимо разказва за сложните уловки и брутални последни минути на престъпленията, които беше вършил. Той смяташе, че удушаването, при което била нужна помощта на още четирима други яки мъже, е почтен начин за убийство за разлика от използването на оръжие от разстояние, което било присъщо на страхливци.

Маноя ни обясни сложното правило, според което на мафиотите било забранено да се разкриват направо като членове на Коза ностра. Както в американската мафия, истинската самоличност трябвало да се пази в тайна, а един мафиот можел да бъде представен на друг само от трети мафиот, познат и на двамата. Това правило срещу разкриване на самоличността веднъж изиграло странна роля в двойно убийство, извършено с участието на Маноя.

Той ни разказа как на него и няколко други члена на мафиотската му фамилия било възложено да разследват някакви несанкционирани престъпления, извършени на територията на фамилията. Те надлежно разпитали обичайните заподозрени и се спрели на двама мъже. Отвели двамата на някакво затънтено място и ги разпитали поотделно. Дори след като използвали класически техники, сред които и дилемата на затворника – уверявайки всеки от заподозрените, че другият щял да го „изпее”, – мафиотите не успели да изтръгнат признания. Двете групи, които извършвали разпитите, обсъдили положението и според разказа на Маноя заключили, че двамата заподозрени наистина не са извършили въпросните простъпки. Попитахме го какво са направили после.

– Удушихме ги – беше невъзмутимият отговор.
– Но защо го направихте?! – възкликна Пат Фицджералд. – В края на краищата те са били невинни.
– Защото, докато ги разпитвахме, им разкрихме, че сме от Коза ностра. Не можехме да ги оставим живи, след като знаеха това.
– Какъв е бил смисълът да ги разпитвате тогава? – намесих се аз.

Маноя сбръчка гладкото си чело, надвиснало над тъжните му очи, и отговори:
– Не разбирам. Бяхме длъжни да го направим.

Маноя беше първият убиец от мафията, когото изправихме на свидетелската скамейка срещу Джон Гамбино. След него представихме още един от сицилианската мафия, Гаспаре Мутоло, който също се беше съгласил да сътрудничи на прокуратурата. Италианските ни колеги го бяха скрили в запустял женски манастир в италианската провинция и преди да даде показания, двамата с Фицджералд летяхме до Рим, за да го разпитаме. Докато хапвахме домашна паста, приготвена от този професионален убиец, Мутоло ни разказа за живота си като мъж на честта от Коза ностра.

Ще ми се да можех да кажа, че изпитвах нещо различно, когато се намирах в присъствието на масов убиец, който ми поднасяше чаша кафе в запустял женски манастир. В такива моменти по филмите като фон звучи мрачна музика или осветлението е мъждиво. Но нищо подобно не се случи. Злото има съвсем обикновено лице. Тези убийци бяха хора, прекрачили една незаличима линия в човешкото битие, отнемайки съзнателно нечий живот. Разказите им бяха поднесени така, че да обяснят и оправдаят извършените от тях убийства. Никой не считаше себе си за лош човек. И до един повтаряха едно и също: Първият път беше много, наистина много, трудно. После вече не чак толкова.
Мутоло беше убил толкова много хора, че не можеше да си спомни всички. След като изреди имената на почти трийсет души, той добави, че по всяка вероятност е имало още седем или осем. В един момент си спомни как убил някакъв мъж на име Галатало. После си спомни, че бил ударил друг мъж, който се казвал Галатало, със сатър, но той не умрял. На свидетелската скамейка Мутоло си спомни, че в действителност бил убил още някакъв мъж на име Галатало. Това правеше двама убити Галатало и един, ударен в гърдите със сатър.

През деня бях в съда, докато Мутоло даваше показания, разкривайки тайните на мафията за нейната власт над смъртта и престъпния живот, а вечерите ми минаваха в срещи със Сами Бика Гравано в една тайна квартира под контрола на Маршалската служба на Съединените щати. Преди това Гравано беше свидетелствал в Бруклинския федерален съд срещу Джон Готи, глава на фамилия, където адвокатите на защитата умело се бяха възползвали от участието му в деветнайсет убийства.

Сами Бика не знаеше, но част от стратегията ни беше да представим убийците на мафията по такъв начин, че съдебните заседатели в действителност да бъдат отегчени от подробностите за мафиотските убийства, докато дойде време Гравано, нашият главен свидетел, да застане на скамейката. Надявахме се, че така той ще изглежда по-приемлив за съдебното жури.

Гравано обаче гледаше на това донякъде като професионален провал. Една вечер влязох в стаята за съвещания в поредната тайна квартира. Гравано хвърли пред мен на масата един нюйоркски таблоид с израз на отвращение. Прочел бе статия, описваща смразяващия брой жертви на нашите свидетели, убийците от Сицилия, който беше много по-внушителен от неговите. Сочейки към вестника, Гравано възкликна:
– За Бога, Джими, ти ме правиш да изглеждам като шибана ученичка!

Благодарение на усилията на десетки следователи и прокурори контролът на Коза ностра върху профсъюзите беше отслабен, главатарите й бяха тикнати в затвора и господството й от двете страни на Атлантика подкопано. Имаше нещо съмнително във факта, че журито от съдебни заседатели на процеса на Джон Гамбино не успя да постигне пълно единодушие и резултатът беше 11:1 по всички сериозни обвинения, но той се призна за виновен преди повторното разглеждане на делото, беше осъден да излежи петнайсет години във федерален затвор и по-късно почина. В Ню Йорк все още има хора, които наричат себе си италианска мафия, но това е пъстра сбирщина от дребни престъпници, които биха накарали Лъки Лучано да се срамува. Те приличат повече на „Семейство Сопрано”, но без Дженифър Мелфи.

Прочети цялата новина http://terminal3.bg/tova-e-nashe-neshho-iz-bezuslovna-vjarnost-na-dzhejms-komi/

Свързани новини: