През последните години забелязвам на пръв поглед странна закономерност. За събитията от зимата на 1997 г. по-често се обаждат и припомнят от ъгъла на бившите комунисти.

Особено активен е президентът Първанов, който полага сериозни усилия да сакрализира датата 4 феврури. Дето де вика, така възторжено и за 9 септември не е говорил. То не бяха дискусии, то не беше национално помирение, Велислава Дърева и патетика на буци. И понеже героична дата без герои не върви, съчиниха си образа на Николай Добрев. Политик бил от не-знам-какъв-си мащаб и дълновиден спасител на нацията. Бивало дори улица да се кръсти на него. На министъра на вътрешните работи, с чието благосклонно бездействие се източи и фалира криминално банковата система в страната. Този детайл обаче се е сторил вероятно твърде незначителен за съчинителите на най-новата ни история.
Всъщност, фигурата на Николай Добрев се гледа положително и през другия основен наратив за "10 янураи - 4 февруари", тази на т.нар. демократична опозиция, начало с Иван Костов. Самият Костов обича да набляга на "полжителната роля" на Николай Добрев, с когото, според запознати, интензивно си общувал в онези смутна зима. Ако ключовите думи в разказа на комунистите са "консенсус", "помирение" и "гражданска война", то демократите наблягат на "промяна", "европейски път", "национално спасение" и "народно недоволство". Ако Николай Добрев е за едните Великият помирител, спасил България от гражданска война, то Иван Костов е за другите Великият реформатор, извел България по пътя на светлото европейско бъдеще.
Запазвам си правото да бъда еднакво скептичен към двата наратива, както и към техните сътворители. Защото ние, онези от площада, не знаем какво се случи тогава, как се случи и какво се договориха онези "горе". Знаем за хиперинфлацията, знаем за ненаказаните кредитни милионери, за глада и гнева. И толкова! Не знаме защо т. нар. демократична опозиция наблюдаваше кротко цяла година как държавата се тика към фалит. Не знаем защо лидерите на СДС дори в уж съдбовния 10 януари изглеждаха като играчи от миманса, това нека не се забравя, а Костов оглави протестите едва дни по-късно. Най-вече, не знаем защо последвалите "голямата промяна" реформи и приватизация, облагодетелстваха отново ония, които уж бяхме изгонили.
Вечни тайни обаче няма. Доказа го великолепният филм на Малина Петрова за палежа на Партийния дом. Мъглата около тази първа за прехода ни уйдурма (а може би втора, ако броим и фалшифицираните избори за ВНС) се разсея в значителна степен. Оказва се, че всичко е било плод на борба за надмощие в средите на комунистическата партия, а самата сценка изиграна със съдействието на службите, здравите момчета от спортните школи и афектираното гражданство. Хем крилото на перестройчиците в БСП взе надмощие, хем се появи алиби за "изчезването" на стотици томове компроментираща документация.
А дали 1997 г. не ни изработиха по същата схема? Една година източваха капитал от банките, след което с помощта на уличния натиск (отново с активното участие на "здравите момчета") по-несговорчивите другари бяха придумани да предадат властта в ръцета на т.нар "демократична опозиция, която сетне трябваше чрез приватизацията да превърне кредитните милионери в новите капиталисти на България. Ще поживеем – ще видим! Може би когато февруарското поколение участници в договорката, слезе от политическата сцена.

Свърши ли войната? Или не се състоя...