Помните ли как през 1983 г. Металика пееха „Motorbreath is how I live my life, I can’t take it any other way”? Моторчета, ластични дънки, шумен рокенрол, тежки рифове, дълги коси и яко хедбенгинг бяха запазена марка на групата. И не само на нея – цялото онова съзвездие от младежи със сърдити погледи, които се стремят да свирят възможно по-бърза и тежка музика и събират пари от закуски, за да си купят китара или усилвател – минали са 30 години от тогава. За тези 30 години се случиха страшно много неща. Утихнаха яростта и бунтарския дух, прашните мотори бяха заменени с луксозни лимузини, подстригаха се косите, а Клиф Бъртън, този виртуозен басист с магически пръсти беше затиснат от автобус.

Заедно с тези външни промени се промени и музиката. Изчезна „моторният дъх”, който властваше в сърцата на цяло едно поколение, израстващо в началото на 80-те. На негово място дойдоха по-рафинираните звуци, по-гладкият саунд, с повече мелодия, но и с липса на онази оригиналност и онзи протест, който събра над един милион души на Червения площад в Москва например през 1991 г. Трашът беше заключен в гардероба, а Джеймс предпочиташе да обръща бутилки „Джак” и да свири кънтри с приятелчетата си. Светът видя песни като „Mama said”и “Hero Of The Day”, които, макар и хитови, не бяха… Металика! И феновете бяха тези, които казха: „WTF, пичове, що за лайна правите?”. Само че пичовете вече бяха променени и в стремежа си все пак да са оригинални записваха кавъри, преиздаваха стари песни, свириха със симфоничен оркестър, но пропастта все повече зейваше между вече обособените групи фенове – онези, за които Металика е “Master Of Puppets” и другите, огромната маса младежи, които си представят бандата като „ония с баладата”. Нещо не беше наред и всички го виждаха, нещо трябваше да се предприеме. Какво правим, след като Slayer блъскат едни и същи жици толкова години, Sodom не са мръднали и на милиметър от твърдия си звук, а дори старите пушки АC/DC и Motorhead продължават да свирят същия задушлив и нагорещен рокенрол вече десетилетия? Явно трябва нов завой, са си казали и пичовете от Металика. И след един откровено неуспешен опит за завой и връщане на гнева, т. нар. „St.Anger”, който показа, че тежка музика не е да блъскаш върху тенекия от сирене, на някой все пак му хрумна добра идея. Спомниха си за 80-те и за наричаната от фенове и музикални журналисти „Голяма четворка на траша”. Стана ясно, че хората обичат легендите, имат нужда от тях, имат нужда от нещо голямо. Обичат реюниъни, обичат Ози Озбърн да издава нови албуми, обичат дори Ричи Блекмор да се прави на трубадур с жена си. Разбраха го и Металика. Едва ли има друга група, която в актуалните си сетлисти да прескача цяло десетилетие и четири-пет албума, свирейки почти изцяло стари песни и тук там една-две от последния албум. Но Металика го правят! Видяха, че хората изригват на „Creeping death” много повече, отколкото на “The memory remains”. И напишаха верния тон.

Така се реанимира и легендата на траша – „Голямата четворка”. Пичовете си казаха: „Кво се правим на деца, тука става въпрос за пари!” и в името на това (най-вероятно) Джеймс Хетфийлд вече няма нищо против да се снима с Дейв Мъстейн, който пък вече не е толкова обиден на бившите си другарчета както преди 30 години. Е, Клиф Бъртън няма да се върне, нито Дейв ще поеме китарата в Металика, но поне едно е ясно – шоуто ще е пълно.

Та това е в общи линии идеята зад целия този спектакъл Sonisphere”. Аз лично чакам утрешния ден, когато ще видя за втори път Рамщайн, а нещо немислимо досега – да видя Alice in Chains, е на път да се случи.