Толерантността на българина

"Толерантността на българина" е едно от най- устойчивите клишета, за които се сещам. То няма как да е продуктивно, защото залага толерантността като аксиома, която съответно няма нужда от повече доказателства. С други думи - "ние вече сме си толерантни, няма значение сегашното ни отношение към гейове/турци/цигани/емигранти".

Всъщност значение има. Дори да приемем съмнителното твърдение, че някога българите са били преобладаващо толерантни, то това по никакъв начин не може да се прехвърли върху сегашните българи. Поколенията се сменят не само биологично, всеки живее в своето време, в различна политическа обстановка, подложен на различни влияния.

Тези влияния понякога се сменят изключително бързо - мой познат е подкрепял "възродителния процес", но после, след съответния достъп до нова информация, е започнал да се срамува от предишните си действия. Това е хубав пример, че толерантността не е наследяема генетично. Тя е променлива величина, която се доказва всеки ден и не може да бъде лепната като вечен етикет. Освен това тя е лична характеристика и не може да се постави върху свръхобобщение като "българина". Аз съм българин и се опитвам да съм толерантен, но Боян Расате също е българин. Какво правим?

Етикетът за "толерантния българин" разбира се е много удобен за политическа пропаганда и за националистическо самодоволство. Но по-внимателно вглеждане в "толерантността на българина" показва не само нейната променливост през годините, но и други не особено величави изводи.

През 1785 г., когато френския граф Д'Отрив посещава Османската империя, той се възхищава на "религиозния скептицизъм" у българите, "толкова тих и добронамерен", и който той намира за "напълно извиним". Той мисли, че странната симбиоза между християнство и ислям, е за предпочитане пред религиозните войни в Унгария и Трансилвания, които оставят след себе си повече от милион мъртви хусити, якобити и католици, но все пак отдава това не на някакво вътрешно благородство на характера, а на "невежеството и простотата на един народ без образование и просвещение". Тази "слепота", както я определя той, се дължи на факта, че "тези нещастници са толкова далече от цивилизацията, защото не притежават нито една от страстите, които предразсъдъкът предоставя толкова често и неизлечимо другаде". (Мария Тодорова, Балкани-балканизъм, УИ "Св. Климент Охридски", София, 2004, с. 120)

След Освобождението, българското общество бързо повишава своята грамотност и споменатите от граф Д'Отрив предразсъдъци скоро се появяват. Историкът Валери Колев показва как само за няколко години, след Съединението в България се появяват антиеврейски брошури, националистически вестници против чужденците,"научни" книги с потресаващо негативни описания и характеристики за практически всички малцинствени групи в страната, вестник със звучно заглавие "България без евреи", "Антисемитический клуб", много националистически сдружения с явни антигръцки и антисръбски позиции и т.н. и т.н. Не е за изпускане, че има антиеврейски погром в Кюстендил през април 1901 г., сходни прояви от по-малък мащаб в други градове в България и шумен антиеврейски съдебен процес в Лом през 1904 г. През лятото на 1901 г., от избирателни права са лишени циганите.

Изброените от Валери Колев неща се вместват в рамките само на пет години. После следват Балкански и Световни войни, които, както е лесно да се сетим, не са образец за любов между народите.

С други думи "толерантността на българина" не само не може да бъде директно препредавана от поколение на поколение, но и погледната под микроскоп в отделните периоди, отново излиза проблемна.

С казано дотук не искам да кажа, че "българинът е нетолерантен". Това е също толкова сбъркано клише като "българинът е толерантен". Различните българи в различните времена са се държали по различен начин. Искам обаче да кажа, че големи обобщения като това за толерантността, обикновено са тотално грешни. И когато утре отново чуем Гоце/Бойко/Слави/Волен да ги използват, би следвало да се замислим.

Прочети цялата новина

Свързани новини: