денят ще е слънчев. ще започне спокойно, усмихнато, с босоноги сладури и много гушкане и целувки ще продължи с голяма чаша кафе и нещо дребно и сладко ще стигна до офиса без грам задръствания, а там ще ме очакват усмихнати всичките ми готини колеги, с които ще завихрим супер нови идеи и ...

[видео]

[край на видеото]

Kh'vel dir zogn, dir glaykh tzu hern
Az du zolst mir libe derklern
Ven du redst mit di oygn
Volt ikh mit dir gefloygn vu du vilst
S'art mikh nit on
Ven du host a bisele seykhl
Un ven du vaytzt dayn kindershn shmeykhl
Vendu bist vild vi indianer
Bist afile a galitsianer
Zog ikh: dos art mikh nit.

Bay mir bistu sheyn,
Bay mir hos tu heyn,
Bay mir bistu eyner oyf der velt.
Bay mir bistu git,
Bay mir hostu "it",
Bay mir bistu tayerer fun gelt.

Fil sheyne meydlekh hobn gevolt nemen mikh,
Un fun zay ale oys-geklibn hob ikh nor dikh.

След демонстративното изтегляне на американски бойни части от Ирак на 19 август, операция „Иракска свобода“ приключи, а на нейно място дойде операция  “Нова зора“. Макар, че след толкова операции пациентът вече не приличаше на нищо, ходът имаше съвсем друг замисъл – да вдигне рейтинга на Барак Обама точно преди междинните избори на 2 ноември и да смекчи очакваната загуба за демократите. Съвсем по план, рейтингът на американския президент скочи с няколко процента. Какво толкова обаче се случи на 19 август и заслужава ли то да бъде наричано „край на военната мисия в Ирак“?

Макар и неясна, мисията в Ирак беше обявена за изпълнена вече няколко пъти (ако забравим за оръжията за масово поразяване). Това стана през 2003 г. със знаменитата фотосесия на Джордж У. Буш пред огромен плакат „Мисията завършена“. Стана и през 2005 г., когато Пол Волфовиц, архитект на войната и автор на култовата фраза „войната сама ще се изплати“, смело обяви изтеглянето на хиляди военни от Ирак. Стана и преди парламентарните избори, които после преминаха в гражданска война. С какво е по-различно сегашното изтегляне?  На първо място в Ирак остават „само“ 50 000 американски военни, без да се броят наемниците. Предполага се, че в Ирак и Афганистан има между 100 000 и 200 000 наемници, но дори Пентагонът няма надеждна статистика. Тъй като войната се захранва от доброволци, а те никога не са достатъчно, армията или наема, или „рециклира“ пехотинци. Затова завръщането на хиляди военни от Ирак не е толкова празнично – за много от тях това означава експресен билет до Афганистан. Но въпросните 50 000-те „официални“ войници, които остават в Ирак, ще изпълняват предимно „съветнически функции“, т.е. обучаване на иракските войски. В Ирак остават и най-малко 8 постоянни американски военни бази, както и най-голямото посолство в света – комплекс с размерите на Ватикана, носещ изящното име „Крепост Америка“.

Може да се каже, че американските военни вече официално приемат ролята на бодигард за марионетната власт в Багдад (намираща се за собствена безопасност, в „Зелената зона“), както и за американските компании, получили дългогодишни договори в Ирак. От една страна политическата атмосфера не позволява единно правителство, за което писахме преди няколко дни. От друга – подписаните договори с американски петролни, строителни и други фирми, са твърде дългосрочни и амбициозни за избухливата обстановка в страната. Припомням, че през 2006 г. иракските законодатели приеха 40 страници текст, осигуряващи 30 години експлоатация на иракските петролни ресурси от Exxon, BP, Shell, Chevron и др. Но едва ли някой вярва, че в следващите 30 години на власт в Ирак няма да дойдат хора, готови да изгонят чуждите компании. И дали краят на войната не е свързан именно с края на неканеното икономическо присъствие в Ирак?

Тъй като парите за „възстановяването на Ирак“ се осигуряват от Америка, или поне от кредитната й сметка, компаниите възнаградени с това възстановяване не са длъжни полагат особени усилия. С гарантиран приход фирмите предпочитат да претупват, а понякога и направо да зарязват работата. Преди дни Асошиейтед Прес направи репортаж за няколко подобни проекта – затвор в пустинята за $40 милиона, който стои празен; болница за $165 милиона, която стои необорудвана; пречиствателна станция във Фалуджа, която е утроила цената си и въпреки това по улиците на града се стичат отходни води. За сметка на това успешно се строят стотици полицейски участъци. Саддам, тикво тикритска! Защо не си строил повече участъци?! Нека САЩ ти покаже как се прави полицейска държава.

Излиза, че се губят 10 от всеки 100 долара, дадени за възстановяване. Но когато военният бюджет на една страна е от порядъка на 700 милиарда долара годишно, цифрите започват да губят значение и прахосването на милиарди се преглъща все по-лесно. За американския данъкоплатец е трудно да усети тези разходи, тъй като парите се вземат назаем – бюджетният дефицит на САЩ е 1,4 трилиона долара. Дългът пък е $14 трилиона, а само изплащането на лихвите струва около $400 милиарда годишно.

Но най-големият страдалец в крайна сметка се оказа Пентагонът, който все по-трудно оправдава огромния си бюджет, който през последните десет години скочи от 300 до 700 милиарда долара. Дори финансовата криза и предполагаемото изтегляне от Ирак не хвърлиха сянка върху този ценен отрасъл от икономиката. След продължителен натиск от страна на Белия дом, министърът на отбраната Робърт Гейтс предложи военният бюджет за 2011…  да се увеличи с 1%. Все пак мирът се нуждае от компромиси.

Максим Проданов

Министърът на икономиката, енергетикатa и туризма Трайчо Трайков и шейхът на Абу Даби Мохамед Абдул Жалил ал Блюки подписаха днес, 30 август, в София, Споразумение за икономическо сътрудничество. Негово превъзходителство е президент на държавната компания ЕАBG (Emirates Associate Business Group).

Първият проект по двустранното сътрудничество, чиито детайли ще бъдат разгледани в най-близко време, е възможността за изграждане на писта за Формула 1 край София с прилежащите й инфраструктура и съпътстващи дейности. За целта ще бъде създадена съвместна компания, в която страната ни ще участва с апорт на земя.

По-рано днес шейх Мохамед Абдул Жалил ал Блюки се срещна и с министър-председателя Бойко Борисов, с когото обсъди подписаното споразумение, както и възможностите за участие на арабската страна в инфраструктурни проекти у нас като пристанища, магистрали и други. На срещата присъстваха заместник-министърът на икономиката, енергетиката и туризма Евгени Ангелов, главният архитект на Столична община арх. Петър Диков, президентът на Българската федерация по мотоциклетизъм Богдан Николов и председателят на Организационния комитет за изграждане на трасето Румен Петков.

По разпореждане на премиера Бойко Борисов МИЕТ и Българската агенция за инвестиции  ще предоставят на ЕАBG информация за партньорство в различни сфери на икономиката като инфраструктура, земеделие, високи технологии, недвижими имоти и др.

Източник: Government Bulgaria

Вдъхновен от Иван Бедров, който ми показа новината. Прилагам и коментара му:

Йес!!! Предишното правителство не се върза на Румен Петков за Формула 1, но Баце му се притече на помощ

Авторът на „Свако Кости“ пита доста основателно- защо в София, а не в район, където е нужна голяма инвестиция? Добре пита, човекът.

Ама много хубаво, но защо пак край София. Толкова много пустееща земя има в тази държава, безработни хора;  красиви местности, планини, реки, море – природа.  Магистралите се строели все по-усилено и пак наблъскваме всичко в столицата.  Явно политиката е следната: да оправим поне София, там икономиката да цъфти, а останалите части то България ще ги издържаме на социални помощи и пенсии от данъците на софийските капитали.

Вече повече от четири дни съм подготвил и се опитвам да изпратя писмо до организацията WikiLeaks.org, но безуспешно. Електронните адреси посочени от тях не приемат писмата ми, вероятно са блокирани. Другата възможност, чрез криптирана вр...

Научавам, че охраната на паметника на връх „Шипка“ е осигурена само до Нова година. А след това – вероятно ще направят магия за охрана, защото няма пари за полицаи.

И това при положение, че паметникът на Шипка е уникално съоръжение, не само като маркиращо реално историческо събитие, с голямо значение за изхода на Руско-турската война от 1877-1878г и Освобождението, но и е построен от ветерани-опълченци с доброволни дарения. Освен това е и един от най-разпознаваемите символи на България.

В България има пари за мощи и църкви (420 000 лева от министъра на финансите), за „българския Лувър“, за спортни зали и т.н., но пари за охраната на паметника на връх „Шипка“ няма.

Има пари дори за „паметника“ пред НДК.

България има най-много полицаи на глава от населението в ЕС.

И тази година помирисах морето за няколко дни, запознахме се със странджанския офъд или каквото там е местното човекоядно животно. Оказа се, че мога да плувам. Не знаех, но успях да мина ахтополския плаж сумарно 4 пъти в някакъв нов и особено бавен стил на плуване.

Едно от хубавите неща на отпуската и по-важното, на настъпилата в следствие на това интернет-абстиненция е, че в края ѝ пощенската ни кутия е пълна с ваши нови разкази. Днес нашата пътешественичка Меглена ще ни води към Бурунди в Източна Африка. Освен прекрасните снимки тя ни е дала и някои съвети и идеи как да си организираме подобно пътуване. Приятно четене:

С мерцедес из Африка

Бурунди -> Уганда-> ДР Конго -> Руанда

Част 1: Бурунди & before

По една или друга причина сядам да пиша около 8 месеца след пътуването, което може би е само в полза на пътеписа. Както по-късно ще се разбере се прибрах доста фрустрирана оттам и евентуално нямаше да е най-приятното четиво, ако беше написано към онази дата. Предполагам само имената на държавите предизвикват особен интерес у някои, но дефакто доста се чудех да пиша ли изобщо за пътуването. Който ме е чел до сега знае, че не пиша просто ей така, защото съм била някъде, а обикновено разказвам някоя по-интересна случка. От друга страна реших, че ще е добро попълнение за patepis.com да има и нещичко за тия 4 страни. Та с уговорката да не очаквате нещо в стил Индиана Джоунс и изядената в джунглата Меглена, ще поразкажа малко за 3-те си седмици в Източна Африка. Всички знаят нескритите ми симпатии към черния континет, имам книга за почти всяка една страна от субсахарска Африка, имам обобщена история на Африка, изгледала съм и задължителните „The last king of Scotland”, „Hotel Rwanda” и „Blood diamond”. Имам желанието да посетя възможно по-голяма част от Африка, та логично избирайки място за годишната си обиколка беше да погледна нейната карта. Ама Намибия ли да е, Мозамбик ли ( Кения и Танзания не са ми напред в списъка). В крайна сметка прочетох за един от много малкото останали към днешна дата вулкани със живо лава езеро: Нирагонго. Речено-сторено, ама в Конго ... където все още има активни военни сблъсъци и граничи с Руанда и то точно областта, където са се изтеглили хуту след събитията от 1994... нещо не ми стискаше да тръгна сама. Много са малко местата, на които не бих го направила, но това е едно от тях. Но пък и желание да ида дал Господ, та се примирих с факта, че ще се пробвам да ползвам местен водач и шофьор или агенция. Иначе мразя да пътувам организирано и с група. Търсенето не ми отне много ... то общо взето има две агенции за Конго: http://www.gocongo.com/ и http://www.hakunamatatatours.com/. Понеже първата фирма я държи французин, а втората местен конгоанец, аз се спрях на втората. Подкрепям местния бизнес един вид ;-) Проучих ги из нета, писахме си с въпросния Кенеди, харесах си примерен план, какво искам да видя и евентуални дати. Всичко се подреждаше точно както го исках – местен водач, малка или никаква група, вулкана ( и то доста дебело подчертано исках вулкана и само вулкана едва ли не) и горила трекинг. Пратихме известна сума по една фирма за международни преводи – няма да им казвам името на изедниците, ама логото им е решено в жълто и черно. Резервирах доста евтини полети през Лондон и Етиопия. (за пътуващите от България – никога не си взимайте полети директно от Бг ... винаги са мноооого по-скъпи) М/у временно към мен се включи и приятел, който живее в Лондон и щяхме да сме само двамата по време на пътуването. Последваха уговорки, че не сме гаджета или съпрузи и искаме отделни стаи. Не много добрия английски на Кенеди правеше преговорите трудни, но като че ли постигнахме успех и сякаш всичко беше както трябва и остана да чакам. [caption id="" align="aligncenter" width="576" caption="Бурунди"][/caption]

Бях си избрала януари месец за целта и полета ми беше на 4 януари. След най-прекрасната Нова Година (по лични причини) дойде и новината, че вулкан в Конго е изригнал. Шок! Дали не е „моят” вулкан. Кратка проверка на чуждестранните новинарски сайтове показа, че е вулкана-близнак на Нирагонго – Намурагира. Нямаше опасност за Нирагонго, нямаше обявена опасност и за населението в близкия град Гома ... с две думи поуспокоих се ;-) На 4 януари полет рано сутринта през Виена до Лондон, цял ден на летището в Лондон, надвечер на полета до Буджумбура (столицата на Бурунди) през Адис Абеба. След над 30 часа по летища и самолети, смачкани, сдъвкани и изплюти кацнахме на нещо по-скоро приличащо на селската автогара, но не и на летище. [geo_mashup_map] Е, официалното международно летище на Бурунди беше и кацнахме „солидната” група от 10-тина бели туриста. Посрещна ни жега, влага и яко дънещ африканска музика минибус. То повече и не трябваше, за да ни извозят всички до сградата на самото летище, където трябваше да си закупим визите. Климатиците като, че не бяха познати в тази държава, а по-вероятно просто бяха скъпи. На мен не ми пречи, но за болшинството бели си беше проблем. Както и да е влизаме в сградата и виждаме малко заградено местенце и едно старо, очукано бюро, на което седи една леля, гледа в нищото, силно НЕзаинтригуванa да ни издаде визи с/у съответните долари. По моя информация визите трябваше да са 30$. Пред нас обаче се наредиха 3-ма индийци, явно идвали и друг път ( един бог знае защо) и подбутвайки на лелката един отворен и полуизяден пакет бисквити тя им даде визи за 20$?! Оказа се, че има и такъв вариант, ако пребиваваш до 3 дни в страната. Чудесно ние сме точно за 2 дни тук, та минахме и ние покрай индийците в тази графа. Честно казано, ако бяхме за повече дни аз лично едва ли щях да искам да си спестя 10$ и евентуално след това да изпадна в африканска бюрократична одисея ... Да се върнем на лелята и визите – подчертано флегматично лелята ни даде лист хартия, квитанция и печат в паспорта. Имайки печат в паспорта, смотахме хартийките в раниците и тръгнахме към паспортния контрол, който беше друго бюро на 20 метра от визоиздателката ни. Приближаваме ние горди легално влизащи в Бурунди с паспорти, визи и усмивки ... да, да, ама не ;) А квитанцийката къде е ? - пита намръщено чичкото. Оттук вече си знаехме, каквито и хартийки да ни дават се пазят и прибират старателно, че не се знае, знае ли се къде ще ти ги поискат. Слава богу за 20 метра и 2 секунди не бях успяла да изгубя документацията, дадохме им хартийката и квитанцията – удариха там някакви печати и welcome to Burundi! По-скоро Bienvenue au Burundi – говорят предимно и само френски. Взехме си багажа, намерихме си водача и шофьора отвън – прегръдки, целувки, пот, жега, миризма и МЕРЦЕДЕС в Африка :-) ... всичко както си трябва и както по сценарии на нискобюджетен филм ;) Потеглихме към хотела. По план график трябваше да е Novotel Budjumbura :О Много, ама много ми беше интересно какво щеше да е то новотела в Бурунди. [caption id="" align="aligncenter" width="576" caption="Улични танци"][/caption]

Трафика от летището до града не би изненадало никой бил в Индия, Египет или подобна страна със стари коли и без правилник за движение по пътищата ;) Дори бих казала в Буджумбура е една идея по-поносим, защото няма чак толкова много коли. Страната тъкмо е излязла от гражданска война, инвестиции няма, каквито пари идват минават през кръвопийците от ООН или подобни NGO-та == развитие все още нула. Пътищата ... срам и позор, но по-добри от тези в някой райони на България! Страна в Източна Африка, бедна, доскоро воюваща и въпреки това с по-малки дупки от нашите ... нямам коментар по въпроса. Прекосихме градеца къде полуразрушен, къде мръсно и неподържано, народ покрай пътя – ядат, седят, превозват някакви невъзможни чували и вързопи с колела – Африка itself. Започнахме дори да излизаме от града посока Конго и аз взех да се чудя къде ли ще е този ми ти Новотел. Изненада номер 1, бяхме настанени в друг хотел, по-евтин, но на брега на Танганайка, което смекчи нещата. Изненада номер 2 – обща стая за мен и моя „годеник” ! След кратко разяснение с Кенеди, той си „спомни” как сме говорили нещо подобно, че не сме двойка и щял да гледа оттук нататък да са отделни стаите. Изненада номер 3 ... имаше съществена промяна в маршрута (разбирай само датите, нищо страшно) като м/у другото измрънка, че и вулкана бил затворен за изкачвания. Е тук вече започнах лекинко да се изнервям, но си казах Африка е това – no sweat, ще се наредят нещата. За следобед имахме предвидено улично шоу на някакви местни танцьори. Улично си значи баш улично ;) Закараха ни в гетото на Буджумбура, някакви момци се пооблякоха в националните цветове на страната, качиха едни огромни тупани на главите си и се започна е**ти якото думкане и танцуване!! Бая време в жегата и прахоляка играха сякаш имаха дяволи и духове в себе си. Това в комбинация с нас - 2 белчовци, автоматично привлече цялата ма’ала. Честно казано това беше едно от най-истинските неща за това пътуване. После момчетата дойдоха при нас, поговорихме, че и България има същите цветове – бяло, зелено, червено. Че те са много горди с традициите и танците си. Но все пак бяхме уморени доста и искахме да се приберем, да хапнем и да лягаме, че на другия ден се предполагаше да пътуваме навътре в страната. [caption id="" align="aligncenter" width="576" caption="Деца"][/caption]

Вечерта ядохме най-вкусната риба на брега на Танганайка, уловена наскоро в Танганайка и най-вкусните домати и картофи. Изобщо, ако нещо беше на ниво 100% тези 3 седмици това беше храната. Абсолютно истинска и вкусна навсякъде. Явно все още са им по-скъпи хормоните и химикалите, отколкото да си гледат всичко естествено. Дано още дълго да е така. На другия ден обиколката започна с рано като първата спирка беше камъка където някога си се срещнали Стенли и Ливингстън. Колко е истина, колко не – не знам. Имаше си един голям камИк там с техните имена и войник с калашник да го пази. И не знам колко трябваше това да е атракция за нас, но ние се превърнахме в атракция за местните дечурлига ;) Обикаляха ни, снимаха се, пипаха Мерцедеса, като че е от чисто злато. Отбелязахме и първи сблъсъци с някои особености на следващите 3 седмици – много калашници и мноооого деца. Ама адски много деца има в тази бедната Африка ... много млад континент, жалко, че и много млади умират :-( [caption id="" align="aligncenter" width="576" caption="С Мерцедес из Африка"][/caption]

Продължихме по планински път с много и остри завои към вътрешността на страната посока старата им столица Гитега, националния музей и след това някакъв национален парк с красиви водопади – Kalera Falls. По пътя основното превозно средство бяха колелото или двата крака. Возеха или носеха на главите си каквото се сетите, в непоносима жега, влага и сериозен баир нагоре. Имаше колоездачи с по-малко товар и свободна ръка, които се хващаха на буксир (така ли се пише? ) за минаващи камиони. Подминавахме села и махали с къщи от кал. Без електричество и без вода. Имаше хора по чиито физиономии си личеше, че бял човек едва ли са виждали, а и за капак в мерцедес ... изобщо интересно и за двете страни (т.е. за нас и за тях) беше по този път. Другото, което ми направи впечатление е, че явно не познаваха терасирането в Бурунди. Бурунди, както и Руанда е с хълмиста територия. Почти няма равно място и имаше ниви и нивички на всякакви нанагорнища и нанадолнища, обаче ей така директно?!? А да кажеш, че не вали на екватора ... вали си и то как (личен опит след като предната вчер ни изпра един „дъждец”). Как задържаха почвата и засятото тия хора не разбрах. Стигнахме музея - НАЦИОНАЛНИЯТ!, който се оказа една тъмна стаичка с предимно фотоси на последните крале на Бурунди в колониалната вече епоха, няколко маски и глинени съда. Историята до гореспомената колониалната епоха беше предимно малко легенди и фолклор. Та набързичко приключихме там и се отправихме към водопадите. На тръгване обаче качихме с нас и някакъв местен, без който нямало да ни пуснат?!! Е как така няма в националния парк ... ами той бил контролиран от някакви там специални хора и трябвало да има местен с нас, че и по-малко пари щяло да ни струва. Ахаааа започна да се изяснява - шофьора и гида бяха започнали да припечелват от работодателя си и нас. Където можеше се пазаряха ожесточена за намаления за входове и т.н. Обаче дискомфорта 5 човека в една кола за над 2 часа си остана за нас, на африканците не им пука особено за жега, мръсотия, миризма и теснотия. Няма лошо де, по-лесно се живее там, ако не държиш на тия неща. [caption id="" align="aligncenter" width="576" caption="Бурунди"][/caption]

Пристигнахме до парка, прекарахме мерцедеса през буквално планински пътеки и поточета (Ауди фен съм, ама не мога да не и призная на машината добре се държа и много отнесе тия дни с нас) и ето ни на входа на парка. 3-4 шляещи се войници с калашници (отново) поспориха с наш’те 3-ма придружители и накрая ни пуснаха, но все пак платиха колкото си трябваше. Това изнерви шофьора и каза, че на връщане „техния” човек, дето трябваше да ни уреди евтино, да се прибира както си знае. Поразходихме там ... нищо особено, но красиво. Хората пак ни казаха, колко са горди със страната си и как се радват, че идват туристи дори и в такова забутано място, да разкажем и на други да идват ... дет се казва: дай боже на всяка държава такива граждани! На връщане качихме „вътрешния” само докато излезем на главен път и после го свалиха да се оправя ... над 100 км, в държава, в която практически няма транспорт. Но то това е много характерно за африканците – оправят се във всякакви ситуации както могат, но в крайна сметка оцеляват и се справят. И така обратно по интересния път за 2-ра последна нощувка на брега на Танганайка и после ни чакаше път до Уганда през Руанда. Но за това в продължението. Ако може все пак да е полезен с нещо този пътепис може би е редно да кажа нещо и за подготовката си: Аз пътувам често и не ме е страх или да се „втелясвам” на дребите неща. Та общо взето подготовката беше: Визите - проучих, че освен в Руанда на другите места визи се издават на границата. За Руанда има онлайн визи, но са само single entry и са 60$. Ако възнамерявате както нас да влизате 2 пъти далеч по-евтино е да си извадите multiple entry от някое посолство в Европа. Става и по пощата – бързо и лесно. Те искат само парите ви, ясно е че не искате нелегално да емигирирате точно в Руанда :) За маларията - имах сериозно мислене. Мен комари по принцип не ме хапят, ама знам ли ги тези източно-африканските комари колко са кръвожадни ?!? И все пак четох за страничните ефекти и продължителноста на приемане на профилатичните химии реших да заложа само на репеленти. Спътника ми пи Малароне ... 20-тина дни по 2.5 паунда ... всеки сам си решава все пак ;) Задължителна ваксина за жълта треска и то направена минимум 10 дена преди пътуването. Не, че някой ми провери жълтата книжка, ама друго си е да си имаш жълта книжка :D За билетите казах, дрехи не съм купувала специално, обувки и раница си имам ... Та така, ако някой все пак иска още подробности, преди да съм събрала сили за продължението – да пише. http://picasaweb.google.com/meglena/Burundi# Очаквайте продължението Автор: Меглена Атанасова Снимки: авторът Още снимки от Африка: [nggallery id=62]

Продукти за тесто:
3 яйца
350г захар
150мл олио
200г кисело мляко
30г какао
400г бяло брашно
щипка канела
1 пакет бакпулвер
30г краве масло

Продукти за крема:
100г краве масло
3 жълтъка
100г шоколад
3с.л. вишнев ликьор
80г пудра захар

Приготвяне:
Яйцата се измиват с гореща вода. Отделят се белтъци от жълтъци. Към жълтъците се прибавя 100г захар. Разбиват се до побеляване. Към тях се добавят киселото мляко, олиото, 30г какао и щипката канела. Бърка се непрекъснато с дървена шпатула. Брашното се пресява и обърква с бакпулвера. Белтъците се разбиват на сняг. Добавят се към кафявата смес. Накарая лъжица по лъжица се слага брашното. Бъркането продължава докато се получи гладко тесто. Пече се в намазана с краве масло тавичка.
Кравето масло се разбива с 80г пудра захар. Добавят се жълтъците, ликьора и 50г разтопен шоколад. Кремът се бърка бавно на водна бяня 10 минути.
Тортения блат се срязва през средата на 2. Маже се едната половина с крем. Похлупва се с другата. След това блатовете се мажат от всички страни с крем. Наръсва се щедро с шоклад. Оставя се на хладно да стегне. Консумира се на следващият ден.

Във връзка с божия дар в Созопол министърът без портфейл Божидар Димитров смени тактиката. Вече не ни нарича „шибан народ“ (в случай, че си позволяваме да се усъмним в автентичността на божия дар). Напротив – хвали народа. Но не точно българския: “Фокус: Защо за руснаците мощите са толкова важни? Преди няколко месеца в Рим, когато [...]

Попитали Талес:
-Кое е онова нещо, общо за всички хора през всички времена?
-Надеждата, - отговорил той - имат я даже тези, които нямат нищо.

При копиране на материали от блога, посочвайте източник!

Колкото и да беше дълъг летният ни конкурс, той е вече е към своя край. Остава още един ден за получаване/изпращане на снимки ( до 31 август включително). Независимо, че децата бяха във ваканция, пътуваха или бяха на гости при бабите си,  ние получихме много, много снимки. Благодарим Ви  за това!

Наградата ще изберем и ще публикуваме името на победителя на 6 септември. (Мисля, че и този път изборът ще бъде труден.)

Разгледайте всички наши участници:

албум 1, албум 2, албум 3, албум 4

http://asenov2007.wordpress.com/  /виж в дясно – 1. Подкрепа за блога/    

• Попитали един човек коя женска черта харесва най-много, а той тутакси отговорил – онази, дето разделя дупето на две половини 

Пламен Асенов 

1. За няколко дупета повече

Както съобщават някои медии напоследък, властта се готви за финален щурм срещу дупетата. Хванах последния влак, викам си – след като не съм разбрал кога е бил началният щурм, поне за финалния да се вредя.

Честно, първоначално помислих, че става дума за някакъв естетически изблик от страна на властите, насочен към окончателното уеднаквяване на световните стандарти спрямо българските женски дупета, за които е известно, че като цяло са най-добрите дупета в света. Или поне за радикална промяна в обема задни части на отделни другарки в Парламента с цел да се превърнат те от големи в малки. Така де – всичките ни жени в България с красиви, естетически издържани дупета, само насред люлката на българската демокрация сме настанили…..е, сещате се.

И тъкмо реших, че в подобно начинание мога да подпомогна реално властта, а не само да я критикувам отстрани, оказа се, че работата е по-дебела и пак говорим не за естетика, а за пари. Защото според възприетата полупазарна терминология “дупета” се наричали онези пакети с изрезки от европейски салами и разни мръвки, които находчиви търговци внасят, пакетират и ни продават. Или един находчив търговец, както се изясни.

Съжалявам, но за този вид дупета не мога да помогна на властта в нейния последен щурм. От цялата история, изнесена пред медиите от Йордан Войнов, шеф на Националната ветеринарно-медицинска служба, изобщо не става ясно дали въпросният търговец сам се е накиснал с неспазването на правилата, както се твърди; дали е накиснат от пряката конкуренция; дали е накиснат, за да не бъде занапред конкуренция на новите български продукти от чисто месце “Стара планина”, които скоро ще се появят на пазара; дали други някакви интереси не са забъркани. При всички случаи обаче мога да кажа едно – какъвто и да е случаят, дупе да му е яко на въпросния търговец.

2. За още няколко дупета

Те се съдържат в клиповете, с които България ще се рекламира като уникална туристическа дестинация по четири световни телевизии – Eurosport, Euronews, National Geographic Channel и Discovery Channel. Идеята е тези четири клипа да доведат до ръст на чуждестранните туристи в страната от порядъка на 4-5 процента. Общо те струват 7.5 милиона лева, като половината милион е за изработката им, а останалите – за излъчването.

Някои вече побързаха да критикуват качеството на клиповете, други са втрещени от цената, аз пък се захласнах по някои дупета и техните красиви приносителки, които се мяркат вътре. И с право – както вече писах по-горе, в това отношение България има много неизучени хубости, които плачат да се покажат пред света.

Що се отнася до качеството на клиповете като цяло, със скромния си опит от снимането на 26 документални филма намирам, че то съвсем не е лошо. Те са си професионално направени, с добра камера и монтаж, който до голяма степен успява да внуши преливането на наличните български красоти и туристически съблазни от кръг в кръг, каквато е и идеята на авторите.

Лошото идва когато тези клипове се изгледат заедно с клиповете на Хърватска, Кипър, Македония, Турция и други страни, които също като нас се рекламират по същите световни телевизии. Тогава се вижда, че и нашите клипове са същите като техните -  добре направени, но със същият подход, същата идея, същият начин на снимане…..В този смисъл клиповете са стандартни. А не е ясно как със стандартен клип рекламираш уникална туристическа дестинация.

Мнозина може и да не забелязват подобни детайли, но те са важни. Изгледайте например нашите или другите балкански клипове паралелно с онзи, в който се рекламира Индия. И там снимането на красотите е на почти същия професионален стандарт. Но клипът има сюжет, простичка история, която зрителят запомня. Има и персонаж, с който се идентифицира – невинен турист, минал и с очите си видял всичко индийско, за да напише накрая на пощенската картичка до дома само две думи – “Incredible India”. Дяволът, както се знае, се крие в детайлите.

И няколко думи за цената на изработка на клиповете, въпрос, в който също се крие дявол, даже няколко дявола. Първият е, че надали някой ще повярва на режисьора Драгомир Шолев, който явно в престъп на умопомрачение каза – “аз не съм ги правил, за да спечеля пари, а за да покажа България като модерна туристическа дестинация”. В този бизнес, както във всеки друг, отдавна се знае, че ако не спечелиш пари, няма да свършиш работата както трябва. `Щото като отидеш в магазина, те не ти дават от онези пакетирани “дупета” срещу част от получената вместо хонорар “България като модерна туристическа дестинация”, а искат кинти.

Вторият дявол е в това, че истинският ефект от клиповете ще се разбере догодина, когато туристическият поток към България се увеличи или не се увеличи с въпросните очаквани 4-5 процента. Дотогава обаче всички ще забравят въпроса дали си е струвало да плащаме и ще възникнат нови идеи за плащане на нещо, чиито ефект не е ясен.

Третият дявол е във факта, че парите за изработката, към половин милион лева за четирите клипа, всъщност не са много. Толкова струва тази работа реално. В България поне толкова струва. Това е нормалната цена. Другаде е по-скъпо, пробвайте дори в Македония, да не говорим за Турция или Полша. Друг е въпросът, че мнозина бизнесмени тук се стряскат като чуят цифрата – може би поради чисто незнание, а може би защото са свикнали екипи от разни местни кабеларки, пък и от големите телевизии, да им правят клиповете едва ли не безплатно, само срещу сумите за излъчване. То затова и цялата ни телевизионна реклама в страната е на такова ниво, де.

Преди време от една пловдивска общинска служба ме попитаха можем ли с моя екип да им направим десет минутен филм за цена около сто лева на минута. Казах им, че по принцип е възможно, но ще ми струва прекалено много усилия да докарам качеството на филма толкова ниско, че да съответства на цената…..

Тук идва и четвъртият дявол – дяволът, който постоянно ни кара да надхитряме другарчето до себе си. Или поне да се опитваме. Защото същата тази служба имаше спечелен дългосрочен европейски проект за няколко милиона евро. А хората уж най-невинно и чистосърдечно искаха целият филм за проекта да им излезе хиляда лева. Че то само дупето на шефката да се държи през цялото време в кадър, пак ще отидат повече пари за снимката бе, граждани. 

3. За двете половини на едно и също дупе

Попитали един човек коя женска черта харесва най-много, а той тутакси отговорил – онази, дето разделя дупето на две половини.

Имам чувството, че българското обществено мнение тези дни отново ще се раздели на две половини по повод руското искане да бъде увеличена повече от два пъти цената за изграждане на АЕЦ “Белене”. Както обясни министър Трайков, тези четири милиарда евро, които досега руснаците и българските им подгласници ни пъхаха под носа като крайна цена, били само основната цена на реакторите. Сега руснаците искат между 2.5 и 3.5 милиарда евро оскъпяване за тях. Плюс разходите за изграждане на съоръженията и инфраструктурата, пак според министъра, общата цена на централата ще достигне между 8.5 и 9.5 милиарда. И тъй като всеки от нас е наясно, че през дългия период на строителство посочените суми ще се актуализират нагоре, можем да сложим още поне 20-25 процента оскъпяване.

Така като в туристическите рекламни клипове ще изминем пълен кръг и ще се върнем към онези над 10 милиарда евро, за които премиерът Бойко Борисов преди време предупреди, че ще струва централата. Но това беше отначало, когато все още самият той беше по-скоро на отрицателна спрямо проекта вълна. Сега е вече на обратната, положителна вълна и ми е интересно как самият Борисов ще обоснове, че е нормално голяма тази сума, за която преди време тръбеше, че е ненормално голяма.

Но това е едната половина от проблема с АЕЦ “Белене”, която се оформя, като се тегли чертата. Другата половина беше неколкократно изтъквана от лидера на СДС Мартин Димитров, според когото ако трябва да избираме между лошо и по-лошо, добре е да изберем лошото. В смисъл – той твърди, че по-логично е да платим близо един милиард евро неустойки на руснаците и да спрем изобщо проекта, отколкото да платим над десет милиарда и да се сдобием с нещо, които ще ни носи само допълнителни загуби и след построяването си.

Аз лично дълго време бях раздвоен между тези две опции, но после измислих изход, който, струва ми се, решава проблема с тегленето на чертата между двете обществени половини на България по твърде красив начин. Имам предвид възможното развитие, при което от една страна спираме участието си в проекта изобщо, с което минимизираме бъдещите загуби, а от друга – не плащаме нищо на руснаците.

Ако договорът или протоколът, или каквото там е подписвано от Тройната коалиция, наистина е направен така, че в него цената на “Белене” не е ясна, но за сметка на това неустойките са съвсем точно определени, такъв договор не изглежда читав и вероятно ще може да се оспори. Ако все пак международният съд ни задължи да платим неустойки, българският съд пък от своя страна да осъди всички, които са подготвяли, участвали в обсъждането и одобрението на неизгодния договор, плюс онези, които са го подписали. Като се запорират някои от банковите им сметки и се конфискува част от имуществото им, все се надявам, че ще се съберат пари за неустойките. В края на краищата, знае се, че енергийното лоби добре припечелва.

А ако малко нещо не достигне, трябва да накараме солидарно да се бръкне и президентът. Той със сигурност нищо не е подписвал, обаче целият български народ знае, че е бащица на този и другите руски енергийни проекти в страната. Пък и всички помним колко здраво дупе демонстрира, когато се хвалеше пред самия Путин, че под неговото мъдро ръководство България е постигнала истински “голям шлем” срещу руснаците. Да го демонстрира и сега, когато въпросният голям шлем целокупно ни е подпрял отзад и работата е ни напред, ни назад.

Забележка:

Всички читатели, които, освен от политика, се интересуват и от литература, всеки ден могат да намерят нови и интересни текстове на другия ми блог – Оксиморонният свят /написано в Гугъл/ или на адрес www.passenov.wordpress.com