Поправителен по демокрация

Когато гледам по телевизията протестите по морето, в съзнанието ми изникват едновременно няколко картини. Първо се сещам за потресаващите снимки от един блог на пътешественик на централния плаж в Монровия, столицата на Либерия. По плажа клечат хора. Това не са рибари, просто плажът се използва за... тоалетна.

След това се присещам за чистите плажове с кристална вода на Хърватско и Гърция. Градовете там напомнят Несебър по историческа съдба, но не и по днешната си участ - за разлика от побратимите си, Несебър изглежда като превзет от варвари, като оклепана с нечистотии и забравена антична руина в центъра на ориенталски пазар.

Защо ли наблюдаваме и други прилики с Африка? Един приятел разказва, че Лагос в Нигерия е също на брега, но до най-близкия поносим плаж имало около 4 часа път с кола. Следователно, като плажен стрес Несебър е по-близо до Лагос, отколкото до Дубровник и Кавала. Спомних си, как тази година сестра ми си спести последния плаж и нервите около него, защото ходенето на плаж в доста наши места на Черноморието не е почивка, а напрегнат труд.

На екрана се редуват морски сюжети. Като отломка от корабокрушение, от морето стърчи Несебър, върху който като плъхове са се скупчили оцелелите през кризи и катастрофи хазяи, кръчмари и амбулантни търговци. Бунтовниците не искат да повярват, че е дошъл и техния ред да понасят тежестта на живота в България и да видят как изглежда дебелия край. Провлакът е блокиран от народна барикада, а отбраната е пробита от полицията чрез обходен затворнически щурм по море. Несебърската свобода, попфолк героиня с изрусени къдри и почти голи гърди символизира съпротивата. Горящите автомобилни гуми до хилядолетните крепостни стени и свалените знамена допълват умопомрачителния постмодерен декор.

Това поведение не напомня на стопани, а на окупатори.

Животът наистина е най-добрият белетрист.

Историята не е от вчера. Предшестваха я гротеската на местните избори в Несебър, дебеловратите момчета, които набучиха чадъри на всеки квадратен метър по пясъка, постепенното прорасване на бетонната джунгла в мегаполиса Равда – Св. Влас и ликвидирането на бившия слънчевбрягски „император“ Димитър Янков, председател на общинския съвет.

Разбирам местните. Жегнати са от това, че мечът на справедливостта посегна към тях, а не сече първо най-големите и най-наглите, както правителството обеща. Отвързаното куче на властта, вместо да погне крадците, захапа първо техния апетитно заголен на плажа задник. Доган уж проговори в Кочан, а вместо барбекюта във вилни зони, чак на другия край на България започнаха да къртят пристройки. Затова демосът е единен и изпълнен с праведен гняв, а „Андрешко“ наистина е архетипът на отношенията между българина и държавата му.

Взорът от нийде надежда не види. Несебърлии едва ли ще усетят съчувствие и подкрепа от тези, които сърбаха попарата на гостоприемството им дълги години – бившите им клиенти. Този път ще трябва да свият знамената и да изчакат търпеливо нашествията на багерите, на инспекторите на Юнеско, на следващия сезон и дори на следващите избори.

Защо обаче не виждам в списъка на защитниците на културното наследство президента Първанов, който безпардонно, с цената на международни скандали (като този в Мексико), лобира за назначаването на Ирина Бокова като генерален директор на Юнеско. В момента е застрашен най-големият обект на Юнеско в България. а големият приятел на организацията мълчи като риба. Може би, защото разбира културата така, както Иван Славков разбира спорта, т.е. като касичка, в която разни балъци са длъжни да му пускат монетки. Или просто специализира в ядрено-газов патриотизъм.

Междувременно, пясъкът от Слънчев бряг ще продължи да изчезва, вероятно докато богът на туризма и морето окончателно погълне богохулното поселище. Може да се присъедините към Фейсбук групата, ако желаете.

Протестират жителите на вероятно най-богатата българска община и очевидно, отговорът на този проблем не е пари.

Но каква е посоката? Какво трябва да правим?

Преди всичко трябва да си подредим приоритетите и да изберем между култура, сергии и мешана скара, между стотинки и милиони. Между утре и вчера. Да разделим илюзиите от реалността. Мутрите от бизнеса. Да дадем окончателна оценка на сатрапията на Тодор Живков и да го сложим в архива, а тези, които се възхищават от него, да изпратим в политическа пенсия.

И отново да се явим на поправителен по демокрация

Много се надявам, че в момента наблюдавам признаци на събуждане на здравия разум в България.

Трагичните развръзки в българския политически живот ни научиха поне на един урок - политиката не е китайска играчка за еднократна употреба. Да гласуваш за някой клоун, не означава само да смениш канала на телевизията, а да промениш вектора на собствения си живот.

Точно малките и слабите не трябва да обръщат гръб на закона, а най-ревностно да бдят над него. Защото законът е тяхната най-добра закрила. Колкото повече сила имаш, толкова по-малко ти трябва закон. Хората с бързи и х хубави коли се дразнят на ограниченията на скоростта.

Едно от големите цивилизационни завоевания е умението да се мисли в три перспективи - крактосрочна, средносрочна и дългосрочна. Ако поне за няколко дни човек преценява всичко, което прави по следния начин – какво ми носи това действие сега, след 6 месеца и след 20 години, то той може да събуди сили, които да променят живота му завинаги.

Едни хора без дългосрочна перспектива (славяните), се заселили на Балканския полуостров преди 13-14 века, но нямали навика да си строят къщи, нито пък да използват заварените антични сгради. Те си копаели землянките направо в мозайките на пода.

„България на 1329 години, Несебър на 3000“ написали те на транспарант от протестите в Несебър. И били прави.

А за какво им е притрябвало да излиза града от списъците на Юнеско? Ами, за да си... клечат в него.

Публикувано във в-к „Седем“

Прочети цялата новина

Свързани новини: