Мисля, че от 91-92. Първите 1-2 години не ми се занимаваше с политика. Още повече, че от рода на майка ми имам едно завещание – баща ми стана жертва на политиката, аз поне да не ставам. Но някой път някои работи идват отвътре. Напуснах вече по времето на Надежда Михайлова, тогава имаше някои брожения, които на мен не ми харесваха. Хора с еднакъв манталитет, с еднакво мислене не трябва да се занимават с глупости, а тогава стана точно това. От тогава не се занимавам повече. Но от този период знам за Шумен всичко, което се приватизира, от кого се приватизира и как се приватизира.

Какви са изводите?

Ония, които имаха възможности и стари връзки, бившите кадри и партийни величия, те приватизираха. Това нямаше да е толкова лошо, ако беше направено прозрачно. Ако не е имало никой по-кадърен добре, но когато една сделка не е прозрачна, ние няма как да знаем.

Бих искал и да ви насоча към някои конкретни неща. Примерно през 80-те години се случват доста събития, в СССР, в България. По това време вие не чувствахте ли, че нещо може да се случи като промяна?

Тогава все още смятах, че политиката е нещо, с което човек не бива да се занимава. Може би това е било и по-правилното. Бях, дето се казва, ням наблюдател на политическите събития.

С какво се занимавахте тогава?

Дълги години, включително до 90 г. работех на едно и също място – в селекционния център. Занимавах се с изкуствено осеменяване. След като напуснах казармата, по понятни причини не ми даваха да следвам висше образование или някаква по-отговорна работа. Най-накрая 61 г. по настояване на първия секретар на окръжния комитет на БКП бях помилван и започнах от най-ниското ниво – техник осеменител. 18 години бях такъв. Чак 70-та ми позволиха да следвам задочно зоотехника в Стара Загора, но останах в същото предприятие. Пак по решение на партията не можеше да уча нещо повече. И аз се върнах в старото си амплоа – земеделието.

То все пак е семейно амплоа и преди комунизма.

Да, баща ми е имал сравнително малко стопанство за времето си – 1200 дк. във Воден, Разградско. Родът на майка ми, от това село, където живея сега, село Извор, са имали чифлик от 5000 декара. 48 г. всичко това е взето, ние бяхме изгонени оттам. Последва едно мизерно съществувание, общ работник на гарата, товаро-разтоварна работа. Може би и за това краката ми сега са в това състояние (Багрянов е на инвалидна количка, б.р.) Като техник-осеменител поне можех да се пенсионирам по-рано.

През 80-те във вашия регион има и етническо напрежение по така нареченото преименуване. Как го виждахте тогава?

Имаше такова нещо. Аз съм израснал на село предимно с турци. Храня много добри чувства към обикновените турци, които са ми комшии, приятели, заедно работехме с тях. Имах късмета да имам добра директорка в предприятието, която ме изпрати в район, където бяха само турци. Така се случи, че бях вътре в нещата. От януари 89 г., та до голямото изселване, аз бях да не кажа потърпевш, но вътре. За мене това беше нещо антихуманно, противочовешко. Едно явление, което беше продиктувано от Русия. Въпреки че Сталин беше развенчан, тук се действаше по сталински. Сега като чета книги за годините на Сталин в Русия, виждам, че много хора са били разселени. Това е била целенасочена политика, за да се унищожат политическите групи – това се направи и в България. И това е една от най-големите грешки според мене. Лошото е, че тези, които навремето са давали идеите и са били на върха на това нещо, сега са в лидерството на ДПС. Имам впечатления от нашия окръг, а и сега се изкараха много досиета – тези хора са били кажи-речи цял живот в ДС. И те са участвали в преименуването, сегашните лидери на ДПС. Но само като ми се спомене за тогава, аз го изживявам и си представям как са го изживявали тези хора, които са били подложени на изселване. Бяха ги разделили на няколко категории. По-влиятелните за два-три дена ги експулсираха, за другите даваха някакъв кратък срок, а третите нямаше какво да правят и сами заминаваха. Цялото село като заминава, те ли да останат. „Абе недейте бе хора, тия работи ще се оправят“, казвах, ама те не искаха да остават. И наистина имаше репресии, помня как на 24 май 89 г. БТР-ите хвърчаха из града, от пазара до турската махала. Имаше инциденти, имаше и смъртни случаи, макар в града да нямаше чак такива неща. Но това са неща, които изплуват едно по едно, цяла седмица да си приказваме няма да можем да ги изговорим.

Тогава заминаха ли си и ваши познати?

Да, и до сега поддържаме връзка. Аз им ходя на гости като съм в Истанбул, те идват често. Те са големи родове, няколко рода и по Байрями и Рамазани, и по Коледа си честитим празници. Преди два дена даже сина на най-големия ми приятел беше тука да си сменя паспорта. Две седмици стоя при мене на гости.

Обикновените турци са просто някакси вън от голямата политика. Тук е ключа и масово каквото им се каже, това правят.Все пак аз не мога да им намеря махна, тъй като това е един етнос, който все пак е малцинство. Малцинството трябва да е обединено, за да съществува. Това е природен закон, не е измислено после. Може би под влияние на това се случи и тази масова емиграция тогава. Искаха да са си в Турция, сред турците. Но и там ги деляха, на турци от Турция и на турци от България.

Властта тогава как обясняваше смяната на имената?

Никой не я и обясняваше. Имената просто се сменяха и толкова. Но от турчина българин не може да стане.

Комунистите се оправдават, че са искали да направят единна нация.

Казваха, че в цял свят е тъй и трябвало и тука така да стане – всички да имат български имена. Аз мисля, че всеки трябва да си носи каквото име си иска, но да си е поданик на държавата, където си изкарва хляба.

Казахте, че 91-92 г. вече се включвате в политиката. Как се случи това?

Да. След като се познавам и видях хората, които влизат в СДС – дето никога са били демократи, реших, че съм длъжен да вляза. Все пак човек трябваше да отговори с нещо. 13 години нашата организация беше една от най-добрите. Нямаше противоречия, разправии. Туй показва, че е трябвало някой да влезе със здрава ръка и здрава мисъл да поведе работата. Жалкото е, че след като аз напуснах СДС организацията кажи-речи се разформирова. Тъй че още веднъж се показа, че личността не може да влияе на историята, но някои неща може да ускори или забави. Доволен съм от тия години, в които бях начело на СДС в Шумен, защото бяхме за пример на съседните окръзи. Нещата вървяха.

Доста от хората, които бяха на първа линия в СДС, после напуснаха. Това ме кара да мисля, че те не толкова са влезли от някакви идеологически подбуди, а по-скоро от материални. Много малко хора останаха верни на идеята, които не са се облагодетелствали от възможността, която са имали по време на управлението на СДС.

А какво ви изниква първо в съзнанието от моментите, на които пряко сте бил свидетел като политик?

Най-голямото ми разочарование беше избирането на Симеон за премиер. След като слушал всички негови лъжи, които надума на българския народ, какво по-голямо разочарование да разбера колко сме наивни българите, че да вярваме на празни приказки. До тоя момент аз смятах, че няма връщане назад. Но управлението на Симеон, ако не пълна реставрация, бе поне частична. То даде възможност на всички тъмни сили в страната да излязат отново. Поговорката, че в мътна вода се лови риба, стана и в неговото управление.

Вашият баща е бил доста близък с цар Борис, по тази линия нямахте ли сантимент към Симеон?

Това е истина, даже едно от обвиненията към баща ми е било, че е бил „близък царедворец“. Но изглежда съм мислел трезво. Аз първоначално бях дълбоко впечатлен, когато Симеон се върна за пръв път, имах и една кратка среща с него. Но минаха няколко години и видях, че думите не се покриват с дела. Станаха ми ясни намеренията му за връщане в България.

И макар че говорихте за реставрация, можем ли да направим пряко сравнение между времето преди или след 1989 г.?

Не, това са несравними величини. Преди беше един тоталитарен режим, докато днес сме, колкото и да е, сме една демократична държава, член на НАТО, член на ЕС. Сравнение не може да става, дума не може да става. Тези, които мечтаят за времето на Живков, мечтаят за събранията, за банкетите, за щафетите със салам. Хладилникът преди бил пълен, пък сега празен. Ами напълни го.