Любимци в новините: постоянни и променливи величини

Миро a.k.a The Puzzle a.k.a 54EW@ a.k.a Mad Bear има много лица, както личи и от многобройните му псевдоними. Той прекрачва прага на студиото просто като Миро, за да сподели своята гледна точка за музиката и за живота ни, неразривно свързан с нея. Слушаме селекция от парчета, подбрани от него специално за случая; за пръв път ставаме свидетели и на две негови авторски композиции, както и на един 40-минутен фънк микс, излязъл изпод ръцете му преди известно време. Миро заминава за Португалия, но обеща да се върне.


45 оборота в минута #95 - плейлист:

Q-Tip – Move / Universal Motown
Chi-Lites – Bottom’s Up Groove / LARC
United 8 – Getting Uptown / Atlantic
Locksmith – Unlock The Funk / Arista
Eddy Grant – My Turn To Love / Epic
Al Matthews – Fool / CBS
Jorge Ben – Take It Easy My Brother Charlie / Philips
Osibisa – The Coffee Song / Island
Doris Troy – Stretchin’ Out / People
Joe Torres – Get Out Of My Way / Westside
Mad Bear – Bearfunk
Mad Bear – Flower

Mad Bear – Funk Mix


1 час:

Kaladan, който има странни хобита и прави яки портрети

Днес либийската общност излезе на протест срещу режима на Кадафи в Либия. Видях хора и от други арабски общности – ливанци, тунизийци, египтяни. По мои виждания бяха до 70 души, но според медиите, протестиращите са около 100.

В крайна сметка няма значение колко е бил броят им, важното е, че успяха да направят протест в София, за да изразят мнението си. Хората поднесоха цветя за убитите в Либия. Имаше представители на всички по-големи български медии – НОВА, bTV, LiveNews, СКАТ, TV7 и други.

Преброих около пет полицейски патрулки. Полицията не позволи на хората на бъдат пред посолството, а на другия тротоар. Също така не позволи да се сложи един лист A4 на оградата на посолството, защото е анти-Кадафи послание. LiveNews, в публикацията си “Над 100 души викаха пред либийското посолство “Долу Кадафи”, показва кадрите, в които протестиращите се конфронтираха с полицията заради забраната да се слагат постери по стената на посолството. Няколко души успяха да закачат знамето на монархията на входа на посолството. Знаме, което днес опозицията използва за знак.

bTV пуснаха добър коментар за протеста, най-вероятно защото го е правил Светослав Иванов, а той добре познава общността. НОВА също пусна новина за протеста.

Един от важните моменти в протеста бяха призивите към либийските дипломати да се откажат от службата си към Кадафи и да се присъединят към съпротивата.  Ако следите новините, знаете, че подаването на оставки от либийски дипломати бе първият начин за протест от страна на държавни служители. Веднага след започването на протестите в Бенгази, дипломати в Индия и Китай подадоха оставки, в Малта посолството затвори, в Женева посланика се оттегли, в Париж посолството бе превзето от демонстранти… В София либийската мисия не отговаря на телефони, като никой не се появява в сградата. Явно има защо.

Историята е твърде популярна и едва ли е непозната за някого. Но се оказа, че също е и доста експлоатирана тема в изобразителното изкуство. Ще кача албум с картини на страницата на Притчите във Фейсбук, а няма възможност за многословни описания към албумите. Затова качвам историята тук, а там ще използвам линка. Дано не съм била досадна! :)

Веднъж Александър отишъл при Диоген.
-Аз съм Александър, великият цар!
-А аз съм Диоген - кучето. Пред този, който ми подаде милостиня, махам с опашка, лая по тия, които ми откажат, останалите ги хапя.
-Не искаш ли да хапнеш с мен?
-Нещастен е този, който закусва, обядва и вечеря, когато се прище на Александър.
-А не се ли боиш от мен?
-А ти добро ли си или зло?
-Разбира се, че добро.
-Кой се бои от доброто?
-Аз съм владетел на Македония, а скоро ще бъда и на целия свят. Какво да направя за теб?
-Дръпни се встрани, защото ми закриваш слънцето!
Тогава Александър се върнал при приятелите и поданиците си и казал: "Ако не бях Александър, бих искал да съм Диоген!"

Един ветровит февруарски ден край бурното море.

Редактирай мемето>>

Редактирай мемето>>

Не е нужно непременно да си анонимен простак, който безнаказано пише лъжи по форумите, за да се включиш в компроматната война( взимам термина назаем от декларацията на Г.Първанов срещу моя милост от 8 октомври 2006 г. срещу моя милост) по адрес на един журналист, който си е загубил работата. Достатъчно е да си началник в [...]

Определено имам още време до 30. Но това не значи, че не се замислям често какво правя, какво постигам и какъв е Големият Ми План. Затова и взех присърце поканата на Луцифер да дам публичен отчет какво съм постигнала досега и какво искам да свърша преди да чукна приятно закръгленото число 30.

Мисля, че живея достатъчно бързо, така че хем да ми е комфортно и забавно, хем да мога да кажа, че съм направила нещо важно. Всъщност, няколко неща:

1. Да тръгна на театрални класове. Всъщност много малко хора подозират колко стеснително  и свито дете съм била като малка – особено тези, на които им писва да ме слушат колко много говоря. И всичко това се дължи на театрални класове. Те ме научиха не просто да не ме е страх да говоря пред хора, но и на много други неща: красотата на импровизацията, защитата на собствено мнение, вникването в персонажи, чувството на пълен комфорт, когато съм с големи групи хора. И не на последно място, самият интерес към театъра и изкуствата.
2. Да започна да чета. Нямам предвид да се науча, а наистина да започна да чета – жадно, компулсивно, от всичко. Прекарах едно лято на 9 с Граф Монте Кристо. Открих, че ми е адски интересно да пия от други реалности и да си създавам нови. И продължавам досега да чета редовно. По-интересният момент с четенето е, че те прави много по-любопитен към всичко: с еднакъв интерес чета научна литература и фантастика, прелиствам текстове за космически стопаджии или за редки животински видове. А надграждането на общата култура ти помага по всякакъв начин – намираш и вдъхновение за творчески идеи на работа, и “фураж” за някои адски странни сънища.
3. Да осъзная какво ми е интересно точно навреме. В седми клас осъзнах, че няма да стана биолог – основно защото за да си ветеринарен лекар, трябва да ти стиска да срежеш животно. А в 11-ти клас все още нямах представа какво искам да уча, което е странно непривично за мен. Тогава една приятелка (от театралното ми ателие) започна да учи PR – прегледах, хареса ми, записах. Напълно убедена съм, че искам да се занимавам с това.
4. Да започна работа. Още в първи курс си намерих работа по специалността (което преди кризата беше доста по-лесно) Вече в скромния си живот имам почти 4 години професионален опит, с което се гордея. Но тук по-важният урок беше самодисциплина и поемане на отговорност. Също така опияняващ работохолизъм и опияняваща радост от всяка постигната победа. Също така трудно свикване с мисълта, че допускаш грешки и просто трябва да продължиш напред с една идея повече мъдрост. От 19-годишна съм свикнала да не взимам пари от родителите си и да се оправям сама, което май също е доста добро постижение.
5. Да науча, че хората идват и си отиват. Много дълго време ме побъркваше идеята, че някакви хора влизат в живота ти, дълбоко променят и него, и теб, а след това си отиват. Най-освобождаващият урок е именно този – че тяхната първопричина не е да останат вечно до теб, а да те превърнат в това, което си. Сменила съм няколко приятелски кръга досега и предвиждам, че ще продължа да го правя. Има само един човек, който се е задържал на сериозна позиция в живота ми повече от 5 години, поради което бих дала живота си за нея. Като цяло обаче свикнах да приемам, че животът е поредица от срещи и разминавания. Връзката не изчезва, тя остава скрита в това, в което си се превърнал благодарение на нея.
6. Да приема, че да те боли всъщност е хубаво. Тук следвам горния принцип. Доволна съм от това, което съм. Тогава защо да не обичам моментите, в които ми е било тежко – именно те са оставили най-голям отпечатък върху характера ми. Колкото и трудно да е, истината е проста – човек е учудващо жилаво животно. This, too, shall pass.
7. Да приема себе си. Периодът на хронична неудовлетвореност от мен самата беше твърде дълъг и дори опасен. Но след него се обичам повече и се приемам с всичките си (адски много и ужасно сериозни!) недостатъци.
8. Да живея в чужбина. Горда съм от факта, че и преди, и сега, се издържам сама. Покрай първото си заминаване се научих да готвя, чистя и пера (не гладя). Научих и че с питане винаги намираш правилния път и че всичко в крайна сметка се подрежда. Както на туристическо, така и на мета-ниво.
9. Да обичам. Било важно, според много хора.
10. Да завърша и да продължа да уча. Първо, все пак съм доволна че завърших. На фона на ФЖМК обаче е още по-голям подвиг, че реших да запиша магистратура. До този момент ми допада и ми е наистина полезно – не заради академични знания, а заради хора, достъп до професионалисти и подкрепа на твърдението, че ученето никога не спира.
11. Да си намеря хоби. Дълго време бях без нещо, което да ме пали, след като “спрях театъра”. Оказа се, че такова нещо има, а страстта ми е още по-силна. Става дума за фотография. През обектива успявам да предам моето усещане за света. Именно усещане – не моята реалност, а това, което се просмуква през сетивата ми и минава мембраната на съзнанието. Може би е иронично, че специалист по боравене с думи предпочита да си играе с образи. А може би е повече от логично.

Още по темата:

1. Любов по време на Интернет
2. Една добра година
3. Време е

  Въпреки че отдавна следя темата в страницата им във ФБ и участниците там се вълнуват и отброяват всеки ден, останах шокирана, че до 1ви март има едва ... два дена и половина. Стига, бе! Покрай всички други задачи и занимания, съвсем не се сещам за това, дали и с вас е така?

  Затова особено ме умиляват отразяването на подготовката, обсъжданията, вълненията и очакването  сред българите в чужбина, решили тази година да отпразнуват празника там, където ги е отвял вятъра. Да обвият дръвче с бяла и червена прежда като тези, появили се в последните години в българските градове /снимката е от Варна/. Както и да покажат на съгражданите си що е то Баба Марта, българска мартеничка и всичко около тях.

  Идеята е дошла на (доколкото знам) новозеландско-австралийската линия в лицата на Деница Стоева и Изабела Шопова, от там са се запалили и други българи в много градове като двумилионния Бризбън в Австралия, Оукланд в Нова Зеландия и Макао в Китай. Сайтът им изглежда доста професионално. 

  За съжаление, въпреки че всичко е било готово, в Крайстчърч няма да успеят навреме заради ужасното земетресение, сполетяло ги съвсем скоро там:( Отлагат го за септември - началото на тамошната пролет. Успех, Деничка, всичко ще е наред, вярваме във вас и ви подкрепяме!

  В последните седмици всички свършват много работа:  да изберат подходящо дърво в града си, да получат разрешение от съответната община да го украсят в бяло и червено, да намерят човек със сертификат за използване на стълба /да, сертификат, wtf?/, да подготвят презентации на българската традиция пред съгражданите си, да организират народни танци, плетене на мартеници и закичване на минувачите с тях.  Ултра яко, нали?

  Аз им пожелавам грандиозен успех на благородното начинание, много положителни емоции и цялото здраве и щастие, което символизират мартеничките. Както и им благодаря за примера по ентусиазъм и патриотизъм. Амин:)

Навсякъде имало сняг. Минувачите го тъпчели с крака, автомобилите го разпръсквали, децата го мачкали с ръце.
-Ух, какъв си черен и грозен! - изгракала от покрива Враната.
-Самата ти си черна, аз съм бял и пребял! Хората ме смесиха с калта - разплакал се Снегът и си тръгнал от шосето. Останали само локвички от сълзи.
Отлетяла Враната в парка. А там на пейките важно се бил разположил същият този Сняг. Бил покрил всички тревни площи, всички пътечки и заслепявал очите. Видял Враната и започнал да се хвали: "Ето, виждаш ли какъв съм бял и чист!"
-Е, и какво? Затова пък си студен и нямаш сърце. И въобще, скоро няма да те има, а там, където лежиш сега, ще зеленее трева, дърветата ще се покрият с цветове и листа, ще хвърчат вкусни бръмбарчета и ще пълзят тлъсти гъсеници.
-Не, лъжеш, черна птицо! Скоро навсякъде ще бъде бяло, чисто и хладно. Ще покрия цялата земя, цялото небе и ще прегърна червеното Слънце!
При тези думи Слънцето се усмихнало от висините и подарило на Снега пламенен поглед. Той гордо заблестял, заискрил и възкликнал:
-Слънцето ме обича! И имам сърце. Ето, то бие!
И действително, в това време се чуло:
-Кап-кап, кап-кап!
Снегът ликувал, ликувал от радост ... и се стопил.

При копиране на материали от блога, посочвайте източник!

One day, in the year of the fox
Came a time remembered well,
When the strong young man of the rising sun
Heard the tolling of the great black bell.
One day in the year of the fox,
When the bell began to ring,
It meant the time had come for one to go
To the temple of the king.

There in the middle of the circle he stands,
Searching, seeking.
With just one touch of his trembling hand,
The answer will be found.
Daylight waits while the old man sings,
Heaven help me!
And then like the rush of a thousand wings,
It shines upon the one.
And the day has just begun.

One day in the year of the fox
Came a time remembered well,
When the strong young man of the rising sun
Heard the tolling of the great black bell.
One day in the year of the fox,
When the bell began to sing
It meant the time had come for the one to go
To the temple of the king.

There in the middle of the people he stands,
Seeing, feeling.
With just a wave of the strong right hand, he’s gone
To the temple of the king.

Far from the circle, at the edge of the world,
He’s hoping, wondering.
Thinking back on the stories he’s heard of
What he’s going to see.
There, in the middle of a circle it lies.
Heaven help me!
Then all could see by the shine in his eyes
The answer had been found.

Back with the people in the circle he stands,
Giving, feeling.
With just one touch of a strong right hand, they know
Of the temple and the king.