Защо е тъпо да си русофил?

От два дни гледам пред входа си поне десет плаката, на които с големи букви пише "Честит празник, Българийо!". Плакатите са от някакво движение "Русофили". Интересно е, че най-голямата част от плаката заема едно зелено знаме, което хич да не е, е било ползвано не от руската армия, не от българското опълчение, а от османците.

Което е още едно потвърждение, че русофилите са тъпаци. Кои обаче са по-важните причини?

Неща като "русофилство" и "русофобство" предполагат към вечни непроменими симпатии/антипатии към един изменчив обект като руската държава. Всеки може да има каквито си иска симпатии, но не и да мисли, че те може да са определящи в междудържавните отношения. Международната политика се ръководи и се е ръководела не от някакви топли любовни чувства между държавите, не от висши морални ценности, а от обикновени моментни интереси и баланс на силите. За това международните отношения са постоянно изменчиви - пример със сегашния революционен Египет, който доскоро беше американски галеник. Още по-изменчиво е било положението в края на 19 век, времето на Realpolitik, когато се случва българското освобождение.

Нека само погледнем политиката на нашата освободителка Русия, на която русофилите искат да сме вечно признателни.В периода непосредствено преди босненското въстание, Русия не тръпне да освободи България, а напротив - е замразила амбициите си на Изток. Водеща е политиката на външния министър княз Александър Горчаков, който смята, че Русия трябва да се занимава повече с вътрешна, отколкото с външна политика. За това той се стреми да тушира всякакви напрежения на Изток, които биха принудили Русия да се включи във война, за която тя в момента не е подготвена заради своята икономическа и военна слабост. „Русия, изтъква Горчаков, няма никакво намерение да предизвиква бунтове в Турция. Но този нов курс на руската политика спрямо Турция е много трудно да се осъществи, защото е в разрез с нашата вековна, традиционна политика. Нашето кръвно родство и обща религия със славяните в Турция ни задължава да ги подкрепяме. За това ние въпреки всичко и в бъдеще ще им помагаме, но само за облекчаване на тяхното положение, за реформи и автономия в рамките на Турция.”¹

Горчаков се страхува, че евентуална нова война би развалила отношенията на Русия с Австро-Унгария, също заинтересована от разпада на Османската империя и би могла да предизвика нова кримска коалиция, нещо което би било фатално за амбициите на Русия да възстанови престижа си след Парижкия договор.

Събитията на Балканите изпреварват желанията на Горчаков. Босненското въстание кара Русия да се намеси по някакъв начин, за да не изгуби престижа си на покровител на балканските народи и за да не отстъпи изцяло инициативата по балканските въпроси на Австро-Унгария. Желанието на руснаците е да се намесят дипломатически, за да спрат напрежението и да гарантират мира.

Дипломатически действия като Берлинският меморандум от 1876 г., обаче не дават нужния резултат, тъй като са блокирани от Англия и Турция, а индиректно и от Бисмарк. Положението се усложнява от включването на Сърбия във война срещу Турция, станало против руското желание. В подготовка за новата ситуация, Русия договаря с Австро-Унгария Райхщадското споразумение от 1876 г. В случай на турска победа, двете държави се съгласяват да настояват за връщане на довоенното статукво в Сърбия. В случай на сръбски успех, е договорено да не се допуска създаването на голяма славянска държава на Балканите - условие, което впоследствие ще се окаже фатално за размерите на българската държава.

Априлското въстание и неговото кърваво потушаване, прави обстановката още по-тежка за Русия. Славянофилите се активизират, но Горчаков продължава да възпира войната на всяка цена. Той смята, че след кървавите изстъпления в България, Османската империя ще е още по-склонна на дипломатически компромис. Очакванията му не се оправдават, особено след като Сърбия губи катастрофално войната.

Все пак усилията на Горчаков водят до свикването на Цариградската конференция през 1876 г., която да обсъди бъдещото на Балканите и главно на Босна, Сърбия и България.Там съотношението на силите е такова, че се постига благоприятен резултат за Русия, а оттам и за България. В последния момент обаче османците се се дистанцират от нейните решения и по съвет на Англия обявяват приемането на нова конституция, която би трябвало да даде еднакви права на всички народи в империята. Така конференцията се проваля.

Въпреки унижението, руснаците пробват още една дипломатическа инициатива, с която да избегнат война – Лондонският протокол от 1877 г. Турция отново отказва да го приеме и Русия вече няма избор. Но преди да започнат войната, руснаците искат да се споразумеят с другата сила, пряко заинтересована от Изтока – Австро-Унгария. На 15 януари 1877 г. те подписват Будапещенската тайна конвенция. Виена обещава неутралитет при руско-турска война, а Русия се съгласява на австро-унгарска окупация на Босна. Втора конвенция, подписана на 18 март утвържава съгласието Русия да си върне Бесарабия, а член 3-ти се отнася към бъдещата българска държава - според него на Балканите не може да има „голяма славянска или друга голяма държава”.

С тези предварителни уговорки и главно, за да запази влиянието си и престижа си на Изток, Русия обявява война на Турция, която както е известно е успешна и завършва със Сан Стефанския мирен договор.Той обаче не отговаря на предварителните договорености, които Русия е сключила в Райхщад и Будапеща. Toва вероятно е можело да бъде избегнато, ако не са били претенциите на славянофилите и граф Игнатиев за „голяма война”, която отвежда руските войски почти до Цариград.

Останалите Велики сили не приемат разпределението след Сан Стефано и се договорят да организират Берлински конгрес, на който да решат статуквото след войната. На предварителни срещи бъдещето на конгреса, а оттам и на България е решено. През март 1878 г. се срещат представители на Австро-Унгария и Русия, за да обсъдят австрийските изисквания за корекция на Сан Стефано.

От българска гледна точка тези изисквания не изглеждат зле, защото предлагат неделима българска държава с излаз на Бяло море и владееща част от Македония. В същото време се дава автономия на другата част от Македония, вкл. Солун, която с други думи няма повече да се управлява от Османската империя и макар под австрийско влияние би могла сама да решава бъдещето си в даден момент. Русия и граф Игнатиев обаче не приемат австро-унгарското предложение, подкрепено и от Бисмарк, защото то включва също така преотстъпване на влияние в западните Балкани. Там Австро-Унгария иска анексия на Босна и Херцеговина, както и оставане в настоящите им граници на Сърбия и Черна гора, която освен това да загуби излаза си на Адриатика.²

В крайна сметка Русия отказва да постигне съгласие с Андраши и се насочва към преговори с Великобритания. Тя гарантира териториалните придобивки на Сърбия и Черна гора, както и на Русия в Бесарабия. Големият губещ според английското предложение е България, която трябва да се раздели на северна и южна – приблизително в границите, познати след Берлинския конгрес. Русия не се възпротивява на това и приема английското предложение. Така взетите решение отговарят на политиката на княз Горчаков, който цели подобряване на отношенията с Великобритания и Франция и няма никакво желание да бъде въвлечен в нова война заради България.

На 30 май Русия и Англия сключват тайно споразумение за ревизия на Сан Стефанския договор, което предрешава Берлинския конгрес и оставя за уточняване единствено второстепенните въпроси.

С други думи Русия през цялото време следва своите интереси, които само в рамките на година се променят с оглед на обстоятелствата. В това няма нищо осъдително или ненормално. Не може също да се отрече, че Русия, воюва, физически освобождава българските територии, но и впоследствие съзнателно се договаря за тяхното разпокъсване.
Според мен това подлежи на трезва историческа оценка, но не и на ежегодна любов и неспирна признателност и то цели 133 години след събитието. Най-малко пък следва България да има пристрастно отношение към днешна Русия, която поне за момента, далеч не е надежден партньор (макар за разлика от "русофобите" да не отричам възможността някога да стане). България, както всяка нормална държава, би следвало да води трезва външна политика и да не се влияе от пристрастни лоялности, базиращи се на историческа романтика. Кръгове като движение "Русофили" искат точно последното без да се интересуват от всякаква икономическа и политическа конкретика.

На всички, освен на тях, честит празник!

¹ Константин Косев, Бисмарк, Източният въпрос и българското освобождение, АИ „Проф. Марин Дринов”, София, 2003, с. 85

² Пак там, с. 439

Прочети цялата новина

Свързани новини: