(внимание, долният текст е дълъг и съдържа страшно много снимки!)

Признавам, че НБУ ми стана едно от любимите места в София, въпреки че се намира на другия край на града и съм ходил общо 3-4 пъти там.

Обстановката е пристрастяваща. Оформлението не е луксозно, няма я комбинацията от лукс, грандомания и мрамор, която обичайно мори българските обществени сгради, въпреки историята на комплекса. Всичко е приятелско, с човешки размери, нелуксозно, но добре поддържано, чисто и светло. Всичко изглежда както трябва да се направи, или поне на пръв поглед. Надявам се да прекарам повече време там, за да имам материал за повече впечатления.

Пристрастен съм и към TED, защото всяка лекция открива пред мен цял нов свят. Освен вдъхновени идеи, там се представят вдъхновени хора със страхотни умения за презентиране. И всичко е колкото изкуство, толкова и наука, и забавление, и образование. Хич не е трудно да паднеш в капана.

Писах ви за първия и за втория TEDxBG, на TED за младежи не присъствах, поради възрастовите ограничения (а то било полупразно, казаха ;-)) и сега като разбрах за TEDxNBU, още повече организиран от неуморната Десислава Бошнакова, се забавих само с времето за попълване на формуляра, за да потвърдя присъствието си.

Времето се изтърколи неусетно, и ето го 25-ти.

Тръгнах, времето беше невероятно топло и слънчево и аз пътувах, имам чувството – безкрайно, с автобус 73 до комплекса на университета. Улицата е тясна, макар че се именува булевард, кварталът не е особено приветлив и автобусът пътува претъпкан поне до там.

Лекциите бяха в залата на студентския театър, много уютна заличка, макар и малка (120 места).

Деси изказа благодарности на спонсорите, разказа за идеята и пусна задължителното за формата приветствено клипче на Крис Андерсън.

Първи започна Георги Петков, който разказа за търсенията си за мястото на българския музикален фолклор в световната култура и опитите му да преработва така наследството, че да звучи едновременно автентично и не-архаично. Завърши с изпълнение на студентския хор „Фолк-джаз формация“, който ръководи. Обича жанровия коктейл, или както той се изрази „Бах в 11/8 да се превърне накрая в джаз“. Звучи ми като нещо добре забравено старо?

Антоний Гълъбов продължи. Изненада ме, тъй като вместо да задъвче някоя обичайна политическа тема, ни каза какво мисли за „Времето и възрастта“. Потвърди някои неща, които си ги мисля – че възрастта днес е по-скоро състояние на духа, а младостта е качество. Каза, че остаряването вече се мери не с календара, а с броя компромиси, които трябва да направиш и че най-важното е да намериш собствения си ритъм. „Понякога внучето е по-адекватно от дядо си.“ Препоръчвам за гледане, щом се появи на видео.

Събина мислех, че ще разкаже за активността си около кучетата, но тя започна за съвсем друго – за опита си от студентското списание „Ентелегентно“ (което днес съществува като блог) и за това как тя самата се е променила, докато се е занимавала с него. Разказът стана много емоционален, когато стигна до Иво Ташков – главен редактор, който вече не е между нас. „Има смисъл да реализираш идеите, които имат смисъл за нас.“


Победилата себе си Деси, устоя на съблазънта да ни пусне Кен Робинсън и вместо него ни прожектира Мелинда Гейтс (да, жена Му. Не жената на Кен.), която разказа как чрез копиране на гъвкави бизнес практики от световни корпорации, НПО секторът и правителствата могат да успеят. ПРЕВОДЪТ БЕШЕ АБСОЛЮТНО ОТВРАТИТЕЛЕН, това е най сериозният недостатък на ted.com – архаичната и неадекватна система за превод на лекции, така щото премахването или поправянето на грешни преводи е почти невъзможно – „изкам“ , „поущрявам“, и т.н. Но, вероятно идеята да бъде точно тази презентацията е свързана със спонсорите на събитието.

Мариана Мелнишка е известен български преводач, превела „Портокал с часовников механизъм“ в по-старо време и „Хари Потър“ в по-ново. Тя ни разказа за бягството си към широкия свят, когато в България да излезеш извън граница беше привилегия, посвещавайки се на изкуството на превода. Похвали се със снимки от Бангкок, Йордания, Сидни и Берлин, свърза четенето с бунта и превода с подстрекателството и ни напомни да пътуваме и да ценим свободата си, защото други хора по света само мечтаят за това, което имаме.

Дерек Сивърс на видео ни даде прост урок за това, как да се отнасяме с мечтите и целите си, ако искаме да ги постигнем. Идеята е, да не ги споделяме много-много защото ще ги урочасаме. Всъщност, урочасваме себе си.

Весела Герчева, пък, не се уплаши и сподели мечтата си – да преустрои общественото пространство така, че навсякъде да има място за деца, за да не бъдат пространствата само за възрастни, а децата да скучаят или да пречат, а да учат от всяка ситуация. За съжаление, май ще трябват много, много пари.


Ричард Сейнт Джоунс сподели осемте фактора, за които трябва да внимаваме, за да успеем - страст, работа, доброта, концентрация, натиск, служба на обществото, идеи и упоритост.

Евгени Тодоров и Павел Пенчев разказаха за това, как са пътували до Еритрея през 2010г, как са отишли при местните жители, които живеели в хармония с природата и се събирали около селския огън в страх от тъмнината, как подарили соларни лампи  на хората, за да им помогнат да преборят страха си. Чест им прави, че изпитват известни съмнения в себе си, дали това че въвели идеята за собствеността и технологиите при тези хора е нещо, което наистина ще им донесе щастие, защото те и сега са щастливи, макар и с много малко.



Ричард Джоунс този път показа колко лесно е да загубиш всичко, ако изпуснеш от поглед някой от осемте фактора по-горе.

През обедната почивка излязохме на припек и сладки приказки и тя много бързичко свърши.

След нея заварихме шумен барабанист в залата, така че май не беше много добра идея да се върнем 10-тина минути преди началото, защото ни се понадуха главите от репетицията.

Барабанистът е Венко Поромански, който разказа за мечтите си около барабаните още когато живял като малък в Западна Германия. Разказа колко упорито се учел да свири, как натрупал репертоар, но загубил желание и как постепенно открил отново желанието. Обясни, че правлният начин да свириш е да се изгубиш в музиката, а не да мислиш за други неща докато държиш палките.



„Когато идеите правят секс“ е изключително добре насоченото към аудиторията в НБУ заглавие на лекцията на Мат Ридли, който направи много интересни паралели между спестеното време, просперитета, търговията и размяната на идеи.

Йоан Василев е започнал с малко, но е постигнал завидна хармония на духа и тялото. Как? Всеки ден ходи по много. Вървенето му замества медитацията, а е и много полезно за здравето и работоспособността.  Тази лекция ми беше най-симпатична от българските лектори досега. Истинският TED.

Универсалният боец Марио Пешев разказа за баланса на четирите стихии - огън, вода, въздух и земя и как той балансира между четирите фактора на персоналния успех - интелект, прогрес, изкуство и движение. И че именно този баланс създава суперхормоните на личността, а човек никога не трябва да спира да развива личната си философия. Накрая ни посвири на пиано.



Георги Гочев използва за пример една картина на Моне - „Лилиите“ и обясни основната метрика на щастието. Припомни ни пристрастеността на модерния западен човек към часовника и отмерването на времето на порции. „Европейците имат часовници, ние имаме време.“ - местни жители от делтата на Амазонка. „Петнадесет години във войската са по-малко от една сутрин в Атина“ - М. Юрсенар. Ако ме беше питал мен, щях да дам много по-разбираемите примери с поделението в Нова Загора и София.



В паузата Деси се впусна в спомени как успяла като млада стюардеса да гледа Cats в Ню Йорк през 1991-ва година. „Cats“ беше нещо култово за нашето поколение и за нашата гимназия, спомних си и аз как се облизвах като гладен котарак над културната програма в Ню Йорк през 1993-та.

Румен Цонев направи блестяща демонстрация какво означава едновременно композиране и режисиране с участие на публиката. Толкова ненавиждам пиеси и спектакли с участието на публиката, така че бях истински облекчен, че не ми се наложи да участвам.

Ясен Захариев започна от Рене Магрит и неговата условна реалност, премина през антидепресантите и даде универсална рецепта за добър живот – виното, като го противопостави на твърдите алкохоли. Не ми хареса основната идея, беше твърде спекулативна и евтино провокативна. Вече и  гаргите не се плашат от Фейсбук и интернет зависимостите. Като презентатор не е лош, обаче. За да не звуча твърде критично, първата част на лекцията му имаше качества.

Тони Робинс е моят видео-шампион от този TED. Не случайно в САЩ е легенда. Той изнесе изключително вдъхновяваща реч за емоциите, които мотивират човешкото поведение. Тази лекция смятам да я изгледам няколко пъти, докато не вникна във всичко докрай.

Ана Пампулова говори за езика на тялото и танца, за необходимостта децата и хората повече да разбират от жестове и от култура на движението,  и разказа какво си говорят балерините на сцената. Изказа съжаление, че някои хубави наглед жени не могат да се движат и накрая пусна студентите си да демонстрират какво са научили при нея. И трите етюда бяха много приятни.



Въпреки че беше мъничко в сравнение с големите ТЕД-ове, събитието беше страхотно организирано. Горещи благодарности на Деси и доброволците, които успяха да скрият от публиката цялата драма по организацията. Всичко работеше по ноти. Е, може би само без дистанционното за смяна на слайдовете.


Усещаше се известно даскалско отношение у лекторите към публиката. Съвсем очаквано, при положение, че публиката беше съставена главно от студенти от същия университет.

Някои четяха от листче, други ни подканяха да внимаваме и да търсим разни неща за себе си в случващото се на сцената (а какво друго бихме могли да правим там?), а  по-институционализираните от тях като че ли боледуват от известно многословие и влечение към сложни формулировки. Някои изглеждат докоснати и от седмия и най-сериозен смъртен грях.

То и няма как иначе – не могат като блогъри да пращат публиката по дяволите или просто да не ѝ обръщат внимание, когато троли. Необходими са прецизни формулировки и известно презастраховане.

Деси беше великолепна в ролята на водещ, правеше страхотни преходи между отделните говорители, така че всичко да бъде единен и хармоничен спектакъл. Разчувства ме със спомените си за „Флашданс“, Ню Йорк, дори новият любимец на манекенките – Хорхе Букай, звучеше приемливо от устата ѝ. Честит рожден ден, Деси!

Малко съм изненадан, че този път почти не можах да открия интернет присъствие на повечето лектори, така че наслагах линкове главно към техни профили и интервюта в различни медии. НБУ уж има най-добрата система за комуникиране със студентите през интернет, но очевидно интернет не е първи приоритет на комуникациите на лекторите. Дори усетих една лека резигнация и противопоставяне на „форумната култура“ на високата  „академична култура“, по страниците на списание „Следва“, което беше в персоналната торбичка с подаръци.  Вероятно Десислава Бошнакова като заместник-ректор, а и Жустин като преподавател, често влизат в спорове (спекулирам, нищо не знам от кухнята!) с колегите си по тия въпроси.