03/28/11 07:21
(http://patepis.com/)

Ето как попаднах в Лондон (1)

Днешният пътепис ще ни отведе до Лондон. Авторът не ми е пратил снимки, но не мисля, че са необходими – сигурен съм че разказът ще предизвика много коментари, типично за Лондон ;-) Приятно четене:

Ето как попаднах в Лондон

част първа Ето как попаднах в Лондон. Имам един приятел, много добър (толкова добър, че реших да му се доверя на поканата да му гостувам в Лондон), че не можах да устоя на изкушението да го направя. С него се запознах преди 14 години. А от 7 години не го бях виждал, защото от толкова време той живее в Лондон. И след огромната работа и натовареност по Великденските празници в хлебната индустрия, аз реших да се проветря малко и да си взема отпуска. Първата вечер, когато ми хрумна тая идея, му писнах еС–еМ–еС, че искам да му ида на гости. Той се съгласи. На следващият ден говорих с моята началничка за малко отпуска; същият следобед минах през Туристическа агенция да видя цената на билетите за автобуса до Лондон и разписанието им;до края на работният ден си купих двупосочен билет с фиксирани дати за отиване и връщане;на следващият ден подписах документа за отпуска;после изкарах 2 – 3 нощни смени и след последната от портала, през вкъщи да си взема багажа, през автогарата и айде на път. Автобусната линия беше на “Балканхорн“ по линията Варна – Лондон – Варна. Качвам се от В. Търново. Нямах дори време за покупки. Пазарувах в последният момент – половината покупки направих в следобеда, преди последната нощна смяна, а другата половина от нещата за из път си накупувах от В. Търново през двата часа от пристигането ми там, до времето на тръгване на автобуса. Тръгнах във вторник на 29. 04. Имахме около час престой в София. И от там си купих последните неща, за които не ми остана време в Търново – храна, сок, часовник, бельо. Пътуването беше много дълго и изморително. От 12:30 часа на обед във вторник като тръгнахме от Търново, в София бяхме към 15:40ч, от там тръгнахме в 16:30ч и в Лондон бяхме чак в четвъртък на 01. 05 към 08:10 часа местно време. Трудно се спи на седалка, през 3 часа път огладняваш, почивките са малки – по 15 минути на всеки три часа път. Чак на Евротунела под Ламанша почивахме цял час, докато чакахме да дойде влака.

Пристигаме в Лондон на автогара “Виктория“, Green line, сектор 3.

Днес е четвъртък – 01. 05. 2008 година.

Слизам от автобуса и ето ме в Лондон.

А сега накъде? Имах си разговорник, моят познат ми обясни преди да тръгна по Скайпа как да стигна до него, от коя метростанция, какво метро да хвана, какво трябва да пише на него, къде да сляза, после кой автобус да хвана, в коя посока, какво трябва да пише на него, на коя спирка да сляза, коя му е улицата, номера, квартала…всичко. Каза ми да имам лири(паунди) и монети за телефон. Каза ми например да си купя храна с 5 лири и рестото в монети да използвам за телефон, да му се обадя… На него или на жена му. Каза ми къде да ида в метростанцията и какво да кажа, за да ми дадат седмична карта за цялата градска мрежа в Лондон (от коя до коя зона. Всичко). Аз пък от интернет бях намерил карта на метрото, бях му пуснал линка и заедно с него през Скайпа проследихме целият маршрут, който трябва да следвам. Също от интернет бях намерил картата на Лондон и с търсачката намерих точно номера на неговата улица и къде се намира. Следвах всичко това и след като стигнах до неговата спирка – “St. Margaret” , започнах да показвам адреса на всеки минувач, който любезно ме ориентираше – до първата пресечка. После там пак се спирах, пак питах и пак ме ориентираха до следващата пресечка – със жестове, с показване…И така намерих и неговата улица, после номера и накрая стигнах до неговата къща. И позвъних – на вратата…. Жена му се обади по уредбата и остана шашната, като чу моят глас. Отвори ми, покани ме, посрещна ме. Аз не бях уморен въпреки всичко, оставих си багажа, чух се с моя приятел, който беше на работа и споделих плановете си за деня и помолих жена му да ме ориентира, за да не губя време. Като за начало исках да започна с

Лондонското око – символа на Лондон.

После исках да видя Уестминсърското абатство и след това , ако ми остане време да се мотая свободно на воля из големият град. Онова Виенско колело, най – високото в света, от което от 135 метра можеш да се насладиш на целият Лондон беше първата ми спирка. Тя извади една много подробна карта на града и ми показа и написа как да стигна до близката станция на влака (защото в търсене на нейната улица, бях забравил откъде бях тръгнал). Вземах си камерата, малко пари, фотоапарата, малко храна и тръгнах. Имах напредвид, че на Лондонското око може да се наложи да чакам по – вече от два часа за билети и затова реших да започна с него. Стигнах до гарата “ Waterloo“. Колелото се намира там. Ориентирах се по опашката накъде да вървя, за да си купя билет. Чаках наистина по – вече от час и половина (половината от това време на открито). Стигнах до касата, купих си билет. После чаках още около 30 минути, докато ми дойде реда да се кача на колелото. Имаше подробна проверка на всичко, което носех – първо ръчен преглед, а после и със скенер. И така вече съм в кабинката. Тя се затваря автоматично . Колелото се движи без прекъсване. Спира за много малко, ако няма достатъчно хора, за да се напълни поредната кабинка. Една обиколка по цялото колело продължава около 30 – 35 минути. В кабинката бях с група деца – ученици, които говореха или на чешки или на полски. Снимаха ме с моя фотоапарат. Аз също снимах с видеокамерата. Гледката е невероятна. Панорамата от 135 метра е зашеметяваща. Аз бих препоръчал да се купят два билета за две обиколки – едната да е дневна, а другата – нощна (вечерна), за да се види и нощният град. И така минах от тук. Слязох. Дълго след това не можех да откъсна поглед от това огромно колело. Продължих обиколката си – пресякох моста над Темза и ето ме при

абатството (парламента).

Огледах го отвсякъде, снимах го , наслаждавах се на трафика и на интересните возила. Струваше ми се много странно обратното движение. После се лутах на воля из големият град. Беше станало вече към 15 часа. Видях небостъргача “Сентрал пойнт“. Лутах се из навалицата. Спуснах се с метрото до съседната станция “ Leicester Square“, забавлявах се да гледам уличното оживление, минах покрай супер готини заведения с цветя отпред, забавлявах се да гледам обратното движение и към 17 часа се ориентирах към прибиране, но преди това минах през още някои спирки на метрото и се показах над земята, за да видя какво има горе. Около станциите: “Barbican“ i “ Farringdon“ също кипи невероятно оживление по вечерно време – тук има доста пъбове и места, на които десетки младежи пият вечерната си бира буквално застанали прави на тротоара, а от съседните заведения блестят палави реклами за бурни нощни купони в дискотеките. Притеснявах се да не би на улицата на моите познати да няма достатъчно лампи и да не мога да се оправя в тъмното. Прибрах се към 19ч, разказах им за всичко, което видях, вечерях и после гледах телевизия – Българска телевизия…Те ми предложиха програма за следващият ден, като отново ми начертаха и написаха какво мога да видя. За следващият ден останаха – магазина “Харолд“, уличните музиканти и мимове, музея на Алберт, природо – научният музей, историческият музей. – Петък – 02. 05. На сутринта се събудих, обаче друга мисъл ми мина през главата. Беше топло. И аз реших да се разходя до съседен град. Попитах моите домакини кой град наоколо си заслужава да се види и те ми

предложиха да ида до Уинзор…

Първото нещо, което ми мина през главата, като чух за Уинзор, беше замъка на Уинзор…Накарах ги да ми напишат как се пише “Уинзор“ и веднага го наместих в : www.google.com , кликнах на “Изображения“ и започнах да разглеждам Уинзор. Наистина имало замък там и наистина ми се видя доста близо. Речено – сторено – Уинзор. Обясниха ми как да стигна до там. Станцията на влака (най – близо до нас) е :“ Twickenham“. Казаха ми къде се намира тази станция на влака;какво да кажа на касата, за да си купя билет за отиване и връщане, за да ми излезе по – евтино. И аз тръгнах. Влаковете за Уинзор били през половин час. Купих си билет и тръгнах.

Половин час по–късно бях на Уинзор – крайна гара за влака.

Излязох от гарата и тъкмо да започна да снимам с камерата крепостта и града и то заваля…. Прибрах камерата и отворих чадъра. Минах покрай един навес над един магазин и реших, че от тук мога да снимам крепостта, без да се намокря. Направих го. И понеже дъжда се засили, реших да влезя в крепостта и да разгледам замъка. Следвах опашката и тя ме отведе до касата. Купих си билет – около 15 лири. И тръгнах подир тълпата туристи. И тук имаше контрол на багажа – ръчен контрол и скенер. Крепостта отвън напомня тази на Царевец край Велико Търново, а отвътре напомня на Лувъра в Париж. По – голямата част от обиколката е отвън. Гледах и се наслаждавах на спокойствието, зеленината, каменните зидове и панорамата, която се открива от тук. Дъжда престана и аз отново извадих камерата. Не след дълго вече бях вътре – в самият замък. преди това обаче отново ми се наложи да чакам на една доста голяма опашка, докато влезя вътре в самият замък, защото пускаха на групи от по 30 – 40 души. Като се освободи място (когато тези първите влязат по – навътре), пускат нови 30 – 40 души. Целият туристически маршрут вътре в замъка е ограден с лентички, така, че да не можеш да се връщаш два пъти на едно и също място. А вътре беше невероятно – огромни зали, кралски апартаменти, метални ризници, копия, пушки, съдове от преди 200 – 300 години, дрехи, костюми, картини, пана, кревати… Леле , като гледам тези супер луксозни за времето си кревати с балдахин и огромни възглавници и като гледам колко готини са били на времето рицарите и децата им и жените им (от картините и снимките, портретите по стените), и си представях какъв ли бурен секс се е правел преди 300 години в тези кревати из залите и апартаментите…какви ли танци са се танцували…из балните зали;какви ли битки са се водили с всичкото изложено по стените оръжие…какви ли гозби са се яли с позлатените лъжици, как ли са се тупали тези огромни килими, как ли са се бърсали тези огромни прозорци, как се е обзавеждало всичко това…. Направо останах без дъх. И така мина времето до към 14 часа. Разгледах целият замък, излязох и се заразхождах из малкото градче. Минах по главните улици, обикалях магазинчетата за сувенири. От едно магазинче си купих бяла тениска с надпис отпред с големи черни букви: “ I …. London“. (тук на мястото на многоточието имаше едно голямо червено сърце. : “Аз обичам Лондон“. Купих си също и една писалка отгоре с глава и шапка на войник от английската гвардия, а отстрани с цвета на Британският флаг. После минах покрай един уличен музикант, който свиреше на акордеон. Наслаждавах се на неговата мелодия, снимах го с камерата. После минах и през бутика на SWAROVSKI, разглеждах фигурките от скъпоценни камъни, гледах архитектурата на сградите наоколо, радвах се на спокойствието в този малък град. И така, докато не огладнях и реших да седна някъде да ям нещо. Намерих едно място,

на което имаше много заведения за хранене,

събрани на едно място и влязох в едно от тях. Беше супер готино. Настаних се на една маса и поисках менюто. Ама като не му разбирам на английският…Отказах се да го чета. Реших да се огледам наоколо, за да видя на съседните маси какво има сервирано и после направо да посоча на сервитьора какво точно искам. И така. Оглеждах се, оглеждах се и накрая видях на съседната маса донесоха нещо като кюфте с пържени картовки и зелена салата. Посочих го с пръст. Сервитьора отиде до човека и го посочи , за да се убеди, че точно него имах предвид…. И така храната беше поръчана. Избрах си една бира и всичко беше готово. Та поръчах си нещо, което не го знаех нито какво е , нито колко струва…Зачаках. Първо дойде бирата – студена и готина – хареса ми. не след дълго дойде и яденето. Започнах да ям. И чак накрая, когато се наядох, изпих си бирата и поисках сметката, разбрах какво точно съм ял – Стек с пържени картофи+бирата= някъде около 20 – лири…. Ми какво пък – наядох се – почувствах се като англичанин в родната си страна…. После се ориентирах към гарата, за да ми остане време и за Лондон. Само че този път се върнах не до гарата в Лондон, от която се бях качил, а направо слязох на

“Ватерлоо“ – в центъра на Лондон.

Ами просто предположих, че обратният ми билет важи до гарата в Лондон, от която се бях качил, а седмичната ми карта, която си имах, важи за останалото разстояние до Ватерлоо. Правилно съм се ориентирал. Слязох на “Ватерлоо“ и тръгнах покрай реката, покрай колелото надолу, за да стигна до “Тауър бридж“. По пътя натам, минах покрай уличните музиканти и мимовете, забавлявах се с техните изпълнения, снимах ги с камерата, минах покрай един музей, малък, под земята, (Армс музей). Много малък – за 15 минути го минах. В него бяха представени начините за измъчване и инквизиция през вековете, начина, по който са секли главите на затворниците, начина, по който ги били връзвали(със едни дебели синжири, с едни тежки метални боруши, за да е могат да бягат…И там снимах…После стигнах до един мост (последният преди Тауър бридж). Беше станало 18 ч. – времето, през което бизнесмените и чиновниците си тръгват от работа. Седях на тоя мост поне половин час и през всичкото това време по моста не спря тълпата от костюмирани дами и господа – с вратовръзки и официално облекло – банкери, чиновници, политици и т. н. Много красиво и луксозно беше. И после същите тези господа пълнеха пъбовете отвътре и отвън на по чаша бира в ръка. И така почти стигнах до

прочутият мост на Тауър бридж,

когато видях колко близо съм бил до един лъскав небостъргач. Реших да ида точно под него. Свих по уличките и го намерих. Наричат го “Шишарката“, защото има формата на шишарка – отдолу е по – широк овал, а отгоре става почти конус – също като шишарка. Черно стъкло и мрамор. Супер готин – невероятно е да седиш точно под него и да се наслаждаваш и на другите небостъргачи около него. Минах и покрай един индийски ресторант, ама нямах време и там да ходя. Отправих се отново към Тауър бридж. Точно до него имаше пак някакъв замък. А преди да дойда до тук, минах и през катедралата до реката, малко преди да стигна до този последен мост за деня. Само че вътре в катедралата не може да се снима и се задоволих само да разгледам на бързо. Ето ме на моста. На Тауър бридж – същият този мост, който се вдига по средата , когато минават по реката по – големи корабчета. Невероятно красиво е. Спрях се точно по средата, за да видя как изглежда там – ей така – около 3 – 4 милиметра се вижда прореза от край до край – и водата отдолу – на мястото, където се вдига. По моста минаха двама полицай на коне – от конната гвардия. Супер яко беше. Продължих надолу по реката, седнах на една пейка до реката малко да си почина и да прегледам по картата докъде съм стигнал. Започна да се сдрачава, минаваше 20ч и аз се ориентирах към прибиране. Домакините се бяха притеснили, да не би да ми се е случило нещо, а когато аз им казах, че на другият ден – събота смятам да направя нощен Лондон, като излезя към 21ч, а се прибера сутринта в неделя към 7ч, и те пощуряха – “Да не се чува, казаха те…опасно било…. “ – Мен не ме е страх – казвам аз. – А не… – дошъл си ни на гости, а не можем да те видим. Ако толкова искаш да ходиш по нощите в тоя огромен и престъпен град – вземай си чантата и заминавай – за да не те мислим и да не отговаряме за теб…. Замислих се, че наистина може да ми се случи нещо или да ме арестуват за скитничество, ако ме хванат полицаите и видят, че нямам регистрация в хотел и съм чужденец…ставали много убийства, обири, страшно било. Отказах се от тази идея, но реших, че следващият път след 5 – 6 години като ида пак, да си взема стая в хотел за една нощ на най – оживеното място, за да мога да обикалям на воля и после през две преки да се прибера в хотела , а през другите дни да им гостувам пак. Наядох се за вечеря, през това време домакините ми съставиха програмата за следващият ден и си легнахме. Така завърши и поредният петъчен ден от престоя ми в Лондон. Оставаше ми само една събота, неделя и един понеделничен ден. – Събота – 03. 05. Събуждам се към 9 часа. Ставам и бързо се обличам, защото виждам, че е станало почти обед. И тръгвам. Обаче не можах да си отворя вратата и се наложи да събудя жената да ми отвори. В този съботен ден първото нещо, което смятам да видя, е

най – скъпият магазин в Европа – Харолд.

Той се намира на метро станция :“ Knightsbridge“. Аз вече научих схемите на метрото и бързо се ориентирах натам. Към 10:20ч вече бях там. Супер голям магазин . Първо го обиколих целият отвън – минах по всички улици, които го ограждат и какво ми беше учудването, когато на задната улица пред една къща видях една бабка клошарка да спи върху кашони, а на съседният ъгъл паркирана една супер готина червена кола като от Холивудските филми. През стъклата на входовете на магазина се виждаха силуетите на охраната на магазина. Известно време стоях отвън като стъписан и наблюдавах как изглеждат хората, които влизат в тоя магазин, защото се притесних да не би да не ме пуснат с тая раница дето носих и с бедният вид, който имах… Гледах , гледах, снимах с камерата съседните улици и модерните коли и накрая събрах сили и влязох….

В Харолд… Почувствах се като “Бай Ганьо във влака“

– къде съм тръгнал с тези дисаги в тоя разкошен магазин, като знам, че няма да си купя нищо – питах се аз, докато плахо минавах покрай охраната…Леле, мале, влизал ли си някога в такъв огромен магазин…. Аз – НЕ. Козметика, парфюми, очила, кожени изделия – ама маркови…. Щанд на Армани, ;щанд на Гучи…и на там всичко марково , за което се сетиш. Ама марково, та дрънка – лъснато светнало, блестящо, изумително красиво…. [geo_mashup_map] [geo_mashup_location_info] Та по едно време стигнах до хранителното хале…. Огромно – салами, поне 15 вида маслини…. Пекат пилета на грил…. да – на живо пред теб във Харолд – можеш да ядеш печено пиле на грил, току що извадено…. А, като се загледах в саламите и като видях един салам, ама в диаметър сигурно имаше диагонала на монитора ти да кажем (или диаметъра на стенният ти часовник) – ама огормен…цени световни – от вратовръзка за 80 лири (1 лира=2, 53 лева), до пиано или роял за 50 000 лири. Всичко има човече – от солници и ръкавици за горещо, до печки, перални ТВ, компютри, пътеки, килими, бельо, кревати, възглавници, дрехи, чанти, екип за голф, за риболов, за ръгби, за колоездене – Всичко. Гледах, гледах, обикалях без да спирам по – вече от 2, 30ч. – До обед. Огладнях, но не спрях. След като свърших да гледам този магазин, тръгнах надолу по главната улица. Следващата ми спирка беше музея на Алберт, който се намира на около 500м, от магазина. Входът е свободен. По принцип входа на повечето музеи в Лондон е свободен.

А музея на Алберт

се обикаля някъде за около два часа. Не беше голяма опашката, в сравнение с другите музеи. Има какво да се види, определено си заслужава неговото посещение. Във вътрешният двор (който е ограден отвсякъде със стените на музея и трябва да се влезе в музея, за да се иде в този двор) има една зелена полянка – чиста, свежа и слънчева. А в средата има едно езеро – правоъгълно и супер плитко – до над глезените. Там имаше много хора, които изморени от обиколките из музеите, бяха насядали по тревата, някои се бяха излегнали и блажено се препичаха на следобедното слънце, а децата шляпаха из водата в езерото и се забавляваха. В единият ъгъл на двора имаше място, където се продаваше храна, тортички – ядене и пиене. Наоколо маси и зеленина. Супер готино е да си почива човек в такава обстановка. Аз обаче не спирах там – минах само да го видя и да се потопя за малко сред зеленината, защото бързах да видя и другият музей – Природонаучният, който е точно до него – следващият. Излязох на пътя и продължих.

И Природонаучният музей също трябва да се посети,

обаче там се чакаше малко по – вече, заради контрола на личните вещи, които всеки носеше. Вече съм вътре. Посреща ме един скелет на огромен динозавър…Ми в музея са представени изчезналите преди милиони години и после намерени скелети на динозаври, имаше дори и макети на истински динозаври, които си клатят главите, реват и си отварят устата…децата много им се радваха. Общо взето в музея беше голяма блъсканица, чахах почти два часа от момента в който влязох във входа, до момента, в който започнах да разглеждам…по един коридор, после по една стълба, след стълбата имаше пак пътека, после пак стълба и чак тогава – експонатите. И цялата тази пътека от входа до първите експонати беше пълна с народ, който едва пъплеше… След този музей се разхождах из града, чак тогава седнах да ям – беше към 16 часа, а после ходих на

“Covent Garden“

– с метрото. Там също зареше голямо оживление. Там бяха и мимовете и уличните музиканти, които събираха тълпите народ със своите изпълнения – живите статуи с бронзовите тела, клоуни, смешници, които супер много ми харесаха. Имаше и едни триколки, теглени от велосипед. В тях се качваха туристи, а един младеж се качваше отпред на велосипеда и започваше да ги вози, като се включваше в уличното движение. Каретата беше с малко покривче – половината открито, половината закрито. После ходих на сауна. Да , намерих си една сауна съвсем близо и отидох там. Нямате си на представа колко готино ми беше след целодневното обикаляне да се потопиш в топлината и влагата на сауната и после да си полегниш в прохладното джакузи и да шляпаш из водата. Краката ми просто се преродиха. И след сауната минах да пия по една бира и тръгнах да се прибирам. Обаче как съм се прибирал, не е за разказване. Тази събота имало промени в градският транспорт – една част от метрото, по която трябваше да мина, беше затворена (през почивните дни правели ремонти по линията). Обаче за тези ремнти домакините забравили да ми кажат. И когато стигнах до станцията “Виктория“ (защото от нея най – добре се ориентирвам) и трябваше да хвана метрото в посока “Richmond“, се оказа, че такова метро няма… Имаше само по другите линии – за “ Wimbledon“ . Ама това не ми върши работа – седях, чаках и след като се убедих, че моето метро няма да дойде, започнах да се оглеждам за помощ. Качих се горе, отидох при човека, който пази горе и казах, че искам да стигна до Ричмонд стейшън. Той започна да ми говори, ама аз като не му разбирам. И му показах, че искам да ми напише. Той взема една карта на метрото и ми я даде. Обясни ми – (с ръкомахане, с показване, с прости думи), че трябва да взема метро до “ Hammersmith“, после да излезя отвън и там да хвана бус номер 33 или 391 за Ричмонд…и аз тръгнах. Стигнах до “ Hammersmith“, излязох на улицата и тъкмо покрай мен минава бус 391. Ха сега да те питам Влади, викам си аз – къде му е спирката на тоя бус и в коя посока трябва да го хвана… – като не знам английски. Изгледах го тоя бус, да видя къде му е спирката – 200 – 300 метра по – надолу; отидох на тая спирка и зачаках следващият. През това време огледах разписанието и кои други бусове минават от тук. И видях, че има един друг бус – 267, който отива точно към моята спирка – “Twickenham“. Зачаках него. Дойде. Качих се – попитах дали е за тая спирка и дали това е и спирката , където минава метрото. – Да – каза ми шофьора и аз се качих. В автобусите се качва само от предната врата, тази дето е до шофьора, прекарва се картата за пътуване през едно устройство, то изписуква и тогава пътника влиза. Аз си показвам картата на шофьора и влизам. Не може никой да пътува гратис. Който няма карта, си купува билет – дава монети на шофьора, той му чуква билет на касовият апарат, пуска му го, билета излиза през една дупка откъм пътника и пътника сам си го откъсва…Опитах се да обясня на шофьора да ми каже, когато ми дойде моята спирка, а той се опита да ми обясни да седна, защото било много далеч. Седнах. Возих се, возих се…много дълго ми се видя разстоянието. станах и започнах да с еоглеждам – да гледам табелите по пътя …. Питах лелките в буса дали наближаваме… не разбирам какво ми говорят…Седя, гледам табелите и си мисля защо толкова дълго пътуваме…И по едно време видях , че минаваме през разклона за Ричмонд. Успокоих се. И не след дълго вече видях кръстовището , близо до моята улица. И викам “ОК, ОК – това е моята спирка…И той ми спря. Е, прибрах се с час и половина закъснение – в 22:30ч, при положение, че домакините ми бяха препоръчали 21ч да съм се прибрал – няма да ме чакат хората цяла нощ ами – и те си имат работа и грижи. И като тичах към къщата им, забравих, че имаше едно малко стъпало пред вратата. И като беше тъмно (лампата на къщата им светва, когато човек се приближи към нея), се спънах в стъпалото и полетях напред. Раницата ми мина през главата ми и падна на земята преди мен…Аз се прибрах, обясних им как съм се прибирал и те чак тогава се сетиха, че в почивните дни имало ремонти по метрото, ама забравили да ми кажат. И в неделният ден пак трябвало да стигна до центъра и да се прибера по същият начин, а и в понеделник също (защото и той бил почивен ден). И така мина и съботният ден. Остава ми още един неделен ден и един понеделник до към 17ч вечерта. Неделя – 04. 05. – To be continue. Очаквайте продължението Автор: Владимир Георгиев Други разкази свързани с [geo_mashup_category_name map_cat="426"] – на картата: [geo_mashup_map height="450" width="570" zoom="auto" map_content="global" map_cat="426" auto_info_open="false" marker_select_highlight="true" marker_select_center="true"] [geo_mashup_category_name map_cat="426"] Още пътеписи от близки места: