Мили деца,
Това е разказ за втория ден от приключението с Ford Focus.

Пиша ви това от хотел „Клио“ на беломорското крайбрежие, близо до село Макри (търсете на запад от Александруполис по брега и ще го откриете). Мястото е страхотно, плажът е широк, водата е супер, единствено няма хубав интернет. Уж има някакъв, но е толкова отвратителен, че не може да поддържа връзка повече от няколко секунди.

В Свиленград ме глождеше предчувствие, че това ме чака, затова до късно свалях разни неща от интернет, писах, гласих - Гърция не се слави като страната на хубавия интернет, или тия места в нея, по които аз ходя. И за съжаление, очакванията ми се потвърдиха - интернет каръщината ме преследва цял ден. Първо, през нощта Xperia-та не се беше заредила цялата, а само на 50%, второ - оказа се че USB зареждачката която купих от Свиленград е пълен боклук и вместо да зарежда май разрежда телефона (спадна до 5%). И най-накрая, никъде по пътя, не хванах хубав интернет, нито пък в прекрасния ни хотел - където уж има, ама колкото да се покаже името на мрежата и то не винаги.

Станах, времето беше прекрасно и слязохме на закуска със семейство К., които са всъщност другата половина от групата. Пожелаха ми честит имен ден, за което аз бях абсолютно изключил, и не бях готов с ответния жест ;-)



Тъкмо се бях зарадвал на Фокуса, че успях да го опазя чист досега и че ще влезе с целия си блясък в родината на св. св. Кирил и Методий, а и че вчерашният дъжд отми всякакъв прахоляк от него, когато една водоноска се появи от ремонтиращата се улица, излизаща на площада, и вдигна прах колкото цяло стадо говеда, покривайки с равномерен фин слой всички коли на площада! А ние тъкмо кротко закусвахме наблизо, хвалейки чистотата на града.

Оказва се, че няма къде да заредя. Представяте ли си? В Свиленград няма нито „Шел“, нито ОМВ. Просто не могат да виреят в такъв патриотичен град, където всичко е в ръцете на местни бизнесмени. Трябва да ходя или на турската граница, или на 30 км от тук по магистралата.

Избирам магистралата, тъкмо ще я разгледам на светло. Бива.

Разбираме се с Г. да се чакаме на гръцката граница. Голям късмет извадих с него, защото половината му рода е от тия места и добре познава района.

Излизаме през граничния пункт „Капитан Петко войвода“ и забелязвам един от малкото симптоми на тежката икономическа криза в Гърция - гръцкият пункт изглежда по-зле от българския. Има и други сравнения в полза на България - на фона на българските междуградски и международни шосета, по които минах предния ден, пътят на юг от границата е по-зле - избелял, с изтрита маркировка, на кръпки и дори понякога на дупки! От друга страна, продължава да  е широк и удобен с достатъчно място за изпреварване.

Маршрутът, който ще изминем днес е точно по пътя на Македоно-одринското опълчение от Балканската война през 1912 година.

По принцип мислехме да спрем в Черномен (Орменио), където се е провела голямата битка между османците и сдружените феодали с неизяснен етнически произход – Вълкашин и Углеша, но така и не забелязахме отбивката към селото, както какъвто и да е паметен знак за събитието. Докато, наблизо в Одрин, а и в България (също и в Сърбия и Македония), битката е част от националната идентичност и присъства в читанките и музеите.

Първата ни спирка е Димотика (Дидимотикон). Димотика е симпатичен град с много дълга история. Над града има хълм, където е била средновековната крепост, а от него се открива убийствена панорама.



Димотика е дала на света двама византийски императора и един османски султан и е място на много исторически събития. В центъра се намира много красива изоставена стара джамия. На хълма дори се хващат български мобилни оператори. Бих останал и повече, особено с някое фрапе в центъра, но нямаме време и трябва да продължим. Устоявам на изкушението да тествам форда как ще паркира сам успоредно, защото улицата е под наклон и леко крива.


След това продължаваме към Суфли (Софлу), което било копринарски център и имало хубав музей на коприната. Виждаме табелките, следваме ги, губим се, не виждаме никакъв музей, качваме се на високо, градчето не е нищо особено и продължаваме.

Решаваме да ядем във Фере. Фере обаче се оказва едно много заспало село, и след няколко кръгчета с колите в търсене на кръчма продължаваме към Александруполис.


По пътя се отбиваме в село Пеплос, което е изиграло забележителна роля в българската история. Тук е родното място на войводата Димитър Маджаров, който е тачен като светец от българите в Тракия, защото е помогнал на много бежанци от Междусъюзническата война да си спасят живота, докато са бягали към България. Тук е капитулирал османския корпус на Явер паша, който предава сабята си на командира на опълчението Никола Генев. Сега това е напълно заспало село, в което има една голяма нова църква и само една малка сграда, напомняща за миналото.

Тук колата леко ме стресна, защото докато търсех ключа в джоба си, докоснах дръжката на вратата и тя се отвори! Я стига, бе. Намирам ключа, заключвам и пробвам пак. Пак стана! Това не е кола, а трансформър. Сама си пали двигателя на кръстовища, сама си пуска чистачките, сама паркира, сега се оказва, че сама си отваря вратите. Какво ли ще е следващото поколение...

Виждаме някакви табелки за резерват в делтата на Марица и решаваме да се отбием да проверим какво може да разгледаме като туристи. Миналата година, когато обикаляхме в Северна Добруджа, беше страшно интересно в делтата на Дунав, жалко само че нямахме повече време.

Човекът от туристическия център е много любезен, обяснява ни, че има организирани туристически обиколки с лодки за по 10 евро на човек, но всичко ставало с предварителна уговорка.

Точно срещу туристическия център са известните исторически минералните бани Лутра. Сега там май има музей, а водата до ден днешен се бутилира и се развозва по курортите.

Следвайки указанията на гида, стигаме с коли до центъра на резервата. Има някакви птички, на които не им знам имената, водата е чиста и прозрачна. Най-добрият сезон за гледане на птици била зимата, когато тук се струпвали ята от цяла Европа. А сега тук били само местните.




Красиво е, но трябва да тръгваме. Има 1-2 километра път без асфалт, но по-добър от доста асфалтови улици в София. Достатъчно е, колкото да ми се напраши колата. Тъкмо си мисля, че един хубав дъжд няма да е зле за да я поизплакне, започва леко да прекапва и веднага спира, колкото да фиксира елегантна леопардова шарка.

Александруполис е сравнително голям град с голямо пристанище. Заслужава си да се седне на заведенията на брега, в близост до фара, а  в работен ден вероятно си заслужава да се разгледат и магазините по близките улички, които са сега затворени.

Адвокат К., който е законопослушен човек, установява, че сме в нещо като синя зона и започва да търси дали не сме в нарушение. Събота следобед е и аз не бих си дал такъв зор, но той също така има и мисия – непрестанно да си подобрява гръцкия. Откриваме автомат за билети за паркиране. Разучаваме интерфейса, уж изпълняваме всички инструкции, пускам едно евро и оп - няма билетче. Хм. Объркахме ли нещо. Тоя път четем инструкциите на английски, пускам тоя път половин евро, чуваме принтерчето - ура, победа, и хоп- пак не излиза билетче. Антикризисна програма, очевидно.

Хапваме калмари и салаткти сигурно на най-добрата маса, с изглед към фара, пристанището и морето. Не успявам да се възползвам от интернета, който от оня глупав вид, който ти отваря уеб страница, за да го ползваш.



Потегляме бавно в светлината на ниското слънце към Макри, където някъде е хотелът. Макри се оказва много красиво селце, което много ни се искаше да разгледаме, но хотелът ни е доста извън него, а нямаме и резервация.

Пристигаме в комплекса на хотел „Клио“. Райско местенце. Толкова сме изморени, че никъде не ни се ходи.