Тасмания (6): Короната

Продължаваме с пътешествието по време на потоп из Тасмания. Започнахме с градчето Лонсестън, преживяхме големите дъждове , гонихме духовете на умрелите в каторгата Порт Артър, бяхме в столицата Хобарт., а последно ходихме из Дивия Запад на Тасмания Днес ще видим Короната :) Приятно четене:

Тасмания

част шеста:

Короната

Дивата южна принцеса Тасмания си има разбира се и корона. Подобаваща. Нащърбена, непристъпна, дива, изгризана от ледници в гранита, деликатно и стилно посипана с бял снежец (вместо безвкусни рубини и диаманти). Най-известната местност в Тасмания, най-често публикуваната снимка, превърната в символ на целия щат е

Крейдъл маунтин

сърповидно назъбена древна вулканична скала, отразена в кристалното огледало на езерото Дав. На залез. С трогателна стогодишна дървена хижичка в предния план. Най-известният туристически маршрут в цяла Австралия е 85-километровият преход от Крейдъл маунтин до езерото Сейнт Клер - Овърландър. Няма австралиец, който да не си е обещал някой (за предпочитане летен)ден да го извърви от край до край. Е, аз не съм австралийка и това оправдава липсата му в моя списък с лични предизвикателства. Което, разбира се не пречи на хиляди чуждестранни туристи годишно да идват из тия забравени от Бога пущинаци специално, за да извървят прочутия Овърландър. По необясними за мен причини явно се предполага всеки надомъкнал се от близо и далеч турист още като зърне кротналото се езерце в скута на назъбения връх и неудържимо да му се прииска да тръгне да го обикаля. Надлъж, нашир, околовръст, нагоре и надолу, и по всички останали траектории и допирателни. Поради което има множество маркирани маршрути и даже дървени платформи и пътечки с толкова много варианти и разклонения, че указателните им табелки мязат на някои от умопомрачителните знаци привидно обясняващи пътно-транспортните възли в Бризбън. Температурата на въздуха е 6 градуса. Скоростта на вятъра - достойна за класиране в първата тройка на Формула 1. Ако съдя по болезнения ефект върху кожата ми, от сивото надвиснало небе вали не дъжд, а ситно натрошено стъкло. Последното, което ми се приисква на мен в момента е да се мотам на открито като безпомощна мишена за издевателствата на свирепия вятър. Много повече предпочитам да си се гушкам на седалката в микорбуса и да си общувам задушевно с плоската бутилка (онази с френския етикет). Обаче не може. Всички други слизат и отиват да се разхождат (разхождат!!!??) включително Грег, който е бил тук един милион пъти, но все така не може да устои на привлекателните гледки, свежия въздух и всичките други стандартни туристически лиготии, които ми пробутват също и от рекламните брошурки. [geo_mashup_map] [geo_mashup_location_info] И всички са абсолютно убедени, че и на мен много ще ми хареса, просто няма начин да не се влюбя в

езерото Дав

и туристическите му пътечки, просто е немислимо да не се поразтъпча с тях. Добре де, щом това ще ги ощастливи - поразтъпквам се. Знам че ще съжалявам.

Езеро Dove, назъбеният връх се крие в облаците

Едва сме прекосили паркинга, още дори не сме почнали истинската езерна обиколка и аз вече съм загубила окончателно зрението си, всякаква чувствителност на допир, сдобила съм се с адски изгарящи болки вместо уши и ръце, и се задъхвам неистово, понеже дробовете ми отказват да преработват стъклени кристали вместо кислород. От там нататък нещата само се влошават. Опитвам всячески да се крия на завет зад кльощавия гръб на Грег, но със затворени очи не е никак лесно. Усещам вятъра да прониква през черепа ми и да създава локални въздушни течения в няколкото все още функциониращи гънки на мозъка. Те също скоро излизат от строя. Краката крачат сами, задвижвани от някакъв древен импулс, кодиран нейде дълбоко в гръбнака. Вече съм изгубила всякаква представа за време и реалност, когато спираме за кратка почивка под нависнала над водното огледало скала. На завет! Отварям несмело едно око, после невярващо и двете - слънчев лъч се е промъкнал през ръсещите стъклени игли облаци и рисува приказна картина по езерната повърхност. Сякаш някой горе в небето е открехнал завесата, за да хвърли любопитен поглед към земните ни неволи. Явно не успяваме да го заинтригуваме (не че сме се опитвали, де) и завесата се спуска скоро - все така плътна и непрогледна. После пътеката извива плавно и вече се движим в подножието на върха. Стръмната му извисена величесвеност ни пази от бурята. Дъждът е все така смразяващо мокър и студен, но загубва диамантените си режещи свойства. Голите скали се сменят с прогизнали, нападнати от мъх гори. На повечето места по планетата човек очаква мъхът по дървесната кора да му подскаже къде е север (или юг евентуално), но според тукашната растителност трябва да сме на полюса - дебел зелен килим покрива всяко дърво, скала и клонче от всички възможни страни. Север е във всички посоки. Добре че Бояна има приложение компас на ай-фона, иначе не знам как щяхме да се ориентираме в тасманийските умерени дъждовни гори. Щяхме да се лутаме вовеки вероятно, загубени из туристическия пътечков лабиринт и шантавите му табели. Ако някой ви каже, че болезнената безчувственост е оксиморон и следователно невъзможна, не му вярвайте. Цялото ми тяло е доказателство за съществуването й. Също и леден огън, в какъвто изгарят дробовете ми. Зрението е комай единственото ми все още функциониращо възприятие и то компенсира като се отдава на безсрамни излишества и разгул. Красотите край нас са толкова много, разнообразни, менливи, вдъхновяващи, екзалтиращи, умиротворяващи, предизвикателни, деликатни, величествени, девствени, приказни, райски, неповторими. На практика - неописуеми. Май започвам да разбирам защо Грег не пропуска случай да пообиколи около езерото дори в отвратителен ден като днешния. Тъкмо съм посвикнала с ритъма на ходенето и вече успявам да дишам почти нормално (в стил ковашки мях), и ето че съм поставена пред ново изпитание на интелекта и волята - разклонение в маршрута. Едната стрелка сочи към паркинга, предлагайки да позъзна като куче сред стройни редици заключени превозни средства, докато чакам останалите да се завърнат от покоряването на върха. М-м-м, колко изкусително! Другата табелка сочи нейде нагоре, килната под тревожно остър ъгъл спрямо вертикалната ос, който ме хвърля в известно недоумение - на върха, или на луната ще ни води стръмната пътечка. Целокупно посядваме да размислим над житейския си избор. Пушачите (забележително мнозинство - нали са чужденци) запалват цигари, за да гарантират мъдри решения в края на дискусията. (Завиждам им, че си топлят ръцете на огънчето.) Дискусия няма - лицевите ни мускули са твърде замръзнали и неподатливи за целите на вербалната комуникация. Изобщо нямам нужда от Ботокс - и без инжекции лицето ми ще си остане вовеки замръзнало в ледената маска на смъртник. Грег успява да пусне още малко демагогия в стил фантастични гледки от другата страна на хребета, приказни езерца там горе, великолепно усещане за свобода и могъщество на духа и други разни, които не дочувам поради тотално замръзване на слуховите мембрани, наковални и чукчета. Чета по устните му. Криво-ляво. Може всъщност да е говорил за прелестите на бумтящата камина, горещият шоколад и червеното вино в хижата, където ще ходим да се сгреем, ако се откажем от покоряване на върхове. Хм, едва ли, защото тогава все някой щеше да се изкуши и нямаше всички единодушно да решат да катерим канарата. Попъпляме по вертикалния склон. На четири крака. С подхлъзвания, посурвания, болезнени удряния, ожулвания и спъвания. Мигом ме връхлита основният философски въпрос на нашето време - доколко мъдро е да следвам решенията на хора, които ежедневно избират да дишат токсичен дим, с гарантиран животоскъсяващ ефект. На баснословна цена при това. Но не успявам да се задълбоча в анализи, поради все същия натрапващ се напоследък проблем с кислородната недостатъчност. Пухтя като локомотив на баир и се чувствам като Змей Горянин - вдишвам лед, издишвам огън. В редките моменти, когато осъществявам някакъв мисловен процес се чудя възможно ли е свръх-интензивните окислителните процеси в белите дробове (горене?) да причинят самозапалване. Или изгаряне втора степен да речем. Мисля си такива работи, защото пътеката е твърде тясна за разминаване - десетината души зад мен са отрязали пътя ми за връщане. Пък и не мога да давам лош пример на отцепничество, отказване и лузърство на младото поколение. Работата е малко:"Тасмания цяла сега нази гледа. Този връх висок е, тя ще ни съзре. Ако би бегали да мрем по-добре." Доброназорен героизъм, с други думи. В мирно време (ако библейските потопи и божи възмездия се броят за времена на мир разбира се) Излишно е да споменавам, че съм загубила всякаква представа за време и смисъл и се концентрирам основно върху това, да намеря сравнително хоризонтално местенце, където да стъпя, после да впия отново безчувствени издрани пръсти в цепнатина в гранита и да потърся друго миниатюрно стъпалце за върха на обувката на другия си крак. Правя само това с векове. Пораства ми брада. Зъбите ми изпадват. Разбирам че съм стигнала върха по изчезването на отвесната каменна стена пред лицето ми. И по свирепата резачка на вятъра нападнала отново уши, нос, ръце и каквито там други крайници са ми останали. Прав е бил Висоцки:"Здесь вам не равнина - здесь климат иной." Грег се провиква ухилено нещо, но никой не го чува. Кръвта бумти в огнените ни уши и вятърът надува фанфари край лицата ни.

Гледката е потресаваща. Ненагледна. Величествена.

Езерото Дав се сивее далече долу някъде под нас, Усуканото езеро се суче току пред краката ни, планински хребети и хълмове, и сколонове, и бърда, и връхчета, и върхове се надигат и раздиплят, и сбутват, и загърбват, и надничат, и синеят чак до хоризонта. До всеки хоризонт. До края на света. Не знам какво точно се вижда от Олимп, но се басирам, че не може да е по-божествено от това. Долу в ниското, сред неописуемите природни красоти се чувствахме малки, дребни и безсилни пред стихиите, могъществото и вечността на вселената. Тук горе сме титани. Богоравни. Свободни и непобедими. Декоративни камъчета в диадемата на Тасмания. Естествено покрещяваме и поскачваме известно време в първобитен първосигнален израз на радостта и повишения си адреналин. Ок. Признавам си, че преживяването е неповторимо и си заслужаваше зъзненето и синините. Грег печели. Обаче, това не значи, че сега пък ще тръгна да обикалям по цялата гранитна периферия на обезобразения неразпознаваем бивш вулкан ча-а-ак от другата страна на зерото по все същите брулени кози пътечки и чукари. Не. Аз съм жена на средна възраст, която си знае възможностите и ограниченията. Е, то бива личен пример за младите и безпримерен делничен героизъм, ама всичко си има граници. На мен ми стигат толкова славни преживявания за един ден. Аз се връщам. Грег повежда екзалтираната младеж нататък - по дъ-ъ-ългия обиколен преход по билото. Аз си изяждам сандвича под пилона на връх Хенсън(с малки загуби - вятърът успява да ми отмъкне две парченца шунка и една хартиена салфетка (добре че е биологично разграждаща се, инак щях да нося срам по челото до края на дните си за замърсяване на национални природни резервати) и поемам по обратния път. Сама. Не разбирам защо винаги всички се прехласват по покоряването на върховете и никой никога не споменава слизането. Това е то истинското изпитание на воля и мишци. Истинският героизъм. Съпротивата на неистовото изкушение да се сурнеш по стръмния каменен сипей като по пързалка, непоносимите болки в коленете, коварните спъващи устрема ти коренища, хлъзгавите мокри камънаци, вътрешната война с егото, което не иска да се раздели с придобивката си - новопокореният връх, душевната драма, истинският джихад. Агонията на всяка стъпка към низините, отдалечаваща те от владенията на Зевс, ограбваща божествената ти власт и свобода. Титаничното усилие на волята, за да слезеш. Да се върнеш съзнателно и доброволно при човешките си болки, страдания и нищожност. ¨И спускаемся вниз с покоренных вершин, Что же делать - и боги спускались на землю.¨ М-да. Е, трябва да призная - трудно е само началото. После набирам инерция и вече съм готова да се спусна чак до пъкъла. Огънят му не ме плаши. Както съм измръзнала всъщност си мечтая за пъклени приключения. Грег все пак ни завежда в хижата с бумтящата камина и горещия шоколад (може би наистина за това е говорел там под върха и просто на спътниците ми не им се удава четенето по устни, затова избраха катеренето и студа). Много по-трудно му е да ни отведе от там. Налага се да ни обещае уомбат-сафари. А после и да удържи на думата си.

Уомбат-сафари

За разлика от цялото ни тасманийско пътуване досега вомбат-сафарито се случва сред изобилие от слънце, птичи песни и блажена лятна топлина. Разбира се, че не! Природният резерват Крейдъл Маунтин не е място за любители на слънцето - за тях Австралия си има Голд Кост, Бондай Бийч, Сейнт Хелън и още много десетки хиляди километри приказни слънчеви плажове. Тасманийските свирепи планини са за туристите, които обичат да им е студено, мокро, неприятно, некомфортно; които обожават звука от тракането на зъби, еуфорията на неконтролираните спазми на бясно съкращаващи се от студа мускули, екзалтацията на изгарящите вледенени уши, тъпата постоянна болка в мръзнещите стави, режещата сила на вятъра, безчувствеността на пръстите. Както е обещал, Грег ни осигурява точно това - едночасова незабравима туристическа емоция сред вилнеещите природни стихии. Надхвърляща въображението. Отвъд най-страшните ми страхове.

Уомбатите

(или вомбати*, за всички, които са убедени, че съратникът на Шерлок Холмс/Голмз се казва Ватсон) са кротки тревопасни торбести, разпространени в почти цяла Австралия и основно известни още от първата си среща с белите хора като живеещи под земята и прекарващи по-голямата част от живота си в ровене. Дори в зоопарковете е трудно да се види вомбат наживо, защото той е все скрит в някой тъмен кух дънер. И спи. Тъй като дневното работно време на туристическите атракциони съвпада с дългата му сиеста - той е активен нощем. Тасманийските уомбати обаче са различни. Имат си пак подземни жилища и цели комплекси от тунели и дупки, изравяни и обитавани с поколения, много подобни на хобитско село, но прекарват много време навън и даже не се плашат от хората. Ама изобщо. Има много случаи на мъжки уомбати отправили предизвикателства и нападнали преминаващи по пътя автомобили. (предимно посред размножителния сезон - любовта и ревността както знаем са слепи) И като напада коли, че и често става причина за тежки автомобилни катастрофи да не си помислите сега, че уомбатът има дори бегли шансове да се класира в същата категория като четириколесните. Той е пухкав тромав хамстер с наднормено тегло - обичайните му размери са от 50-130 сантиметра и от 20 до 40 килограма. Компактен и закръглен, има силуета и моториката на добре тапицирана табуретка. С мила муцунка. Според Грег разликата в поведението на континенталните и тасманийските уомбати се дължала на дивото куче динго. Така-а-а, тука сега да обясним, че макар навсякъде да пише, че дингото е австралийски хищник, то не е чак толкова австралийско като кенгурото, коалата или уомбата, да речем. Кучето динго е пришълец от Азия. Дали е придружавало хора при тяхната миграция из южните морета или е прекосило само при ниско ниво на световния океан е малко неясно, но има доказателства, че кучета динго обитават Австралия от близо 4000 години. Тасмания по това време била отда-а-авна отплувала от австралийските брегове и съответно останала недостъпна за пешеходни мигриращи хищници. Не знам дали в днешно време е прието да се твърди, че някои видове са еволюционно по-висши от други (политическа коректност, движения за защита на животните, демократични и либерални ценности, анти-еволюционистични движения и прочие), но в стародавни времена, когато аз ходех още на училище, учебниците по биология твърдяха, че плацентните бозайници са по-адаптируеми и по-успешни в населването на планетата, следователно по-висши от двуутробните (торбестите). Кучетата динго са едно от доказателствата за превъзходството им(дори да не е идеологически уместно да го подчетаваме). С тяхното пристигане на Южния континент се свързват и обясняват множество аномалии в животинския му свят. Изчезването на двуутробните хищници - тасманийски дявол и тасманийски тигър (казват се така, защото белите хора ги заварили само в Тасмания, не и на континента), които явно не са могли да се конкурират дълго с интелигентния, светкавично бърз, ловък пришълец; изчезването на много тревопасни торбести от всякакви размери и дори промяната в поведението на уомбатите (а може би и на други видове). Континенталните уомбати са пословични с вечното си ровене, ритане и криене. Тасманийските не са. За да се убедим с очите си Грег ни е довел в един истински

приказен подводен свят.

Нещо като Големият бариерен риф, но не в океана, а на връх тасманийските чукари. На сушата. Което не значи, че е на сухо. Небето много се старае да превърне и тези надморски височини в океанско дъно. Засега неуспешно. Но пък не се отказва. И явно работи по въпроса отдавна, ако съдим по количествата мъх наоколо. И качеството им! Всеки японски градинар ще ви каже, че отглеждането на мъхове е много деликатна работа. Мъховете са чувствителни, капризни и взискателни. Искат много вода, разсеяна слънчева светлина, невисоки температури, постоянна влажност, органични вещества, шарена сянка и т.н и т.н. да не се правя и аз на голям експерт, ама едно се знае със сигурност - на слънце и без вода мъхове не стават. А откритата гола местност, на която сме се разтоварили в момента е застлана с хектари дебел, пухкав, просмукан с влага най-висококачествен мъх от световна класа, сред чиито туфи, каньони, хълмчета и рифове припкат беззвучно бистри дъждовни поточета. Всичко тук намеква за дългогодишни дъждове и влага. Вятърът, макар и без доказателства за продължително присъствие е антарктиден. Леден, свиреп и летален като масов убиец с моторна резачка от американски касов трилър. Теренът не предлага никакъв заслон. Отникъде взорът надежда не види. За да не нарушим уникалната екосреда с мъсните си туристически подметки(да не си помислите случайно, че някой се е загрижил да опази обувките ни сухи), за нас има издигната на пилони дървена пътечка. От нея като се обърна с гръб към вятъра (и заема подходящ остър ъгъл спрямо земната повърхност, за да не отлетя) и си открехна лекичко очите, колкото да виждам през мигли мога да се дивя бездиханно на красотата на мъховото царство. В послeдните перлени отблясъци на дневния светлик емералди, сапфири, рубини и диаманти се търкалят в краката ни сред дебел до глезени килим от коприна и фин памук. Приказна ювелирна джунгла. Невиждан свят на девствени гори-джуджета, реки, островчета, градини и гъсталаци. Цяла водна зелена планета. В миниатюра. Луксозен релефен персийски килим. Прогизнал. В неперсийска разцветка.

Вомбатска дупка

Небето бързо се смрачава. Вятърът (ако изобщо е възможно) става по-свиреп, дишането - по-трудно. Уомбати не се виждат никъде. Затова пък има много уомбатски дупки (неинтересни) и забележително количество уомбатски...м-м-м как е правилно да ги наречем - барабонки? Да кажем тухлички. И веднага ще обясня защо.

Голямата уомбатска загадка на природата

Богатите на целулоза изпражнения на тромавия тревопасен уомбат от години хвърлят в дълбоки професионални съмнения, спорове и дискусии де що има биолог на планетата с необичайната си форма. Грег прикляка край една спретната купчинка загадки на природата, за да ни демонстрира. Всичките са еднакви по размер, компактни, плътни и добре оформени...паралелепипеди. Малко по-големи от домино. Същински тухлички. Въпросът, който гони съня от клепките на биолозите е как (и защо!) кръглото дупе на уомбата произвежда тухлички с правоъгълно сечение. Еднозначен отговор все още не е намерен. Другият световно-известен уомбатски куриоз е, че от същите тези правоъгълни брикети се прозвежда изключително скъпа, но затова пък много търсена еко-хартия. Тъй де, тя нали и хартията също е преработена целулоза. А пък уомбатите даже дървета на секат. Значи производството им е много по-екологично. И съдейки по количествата прото-хартия край пътеката - вископродуктивно. Вятърът ме хапе, дави, лигави, ръмжи и ръфа по глезените и китките като глутница бесни кучета по целия безкраен обратен път до микробуса и тъкмо си казвам, че освен антибиотиците, които вече приключвам (те са ми сувенир от коледната ни екскурзия до тропическите плажове на северен Куинсланд насред декемврийските наводнения) ще трябва май да си направя и тетанус и ваксина против бяс, когато виждам уомбат. Истински. Не че е особено впечатляваща гледка - тъмно неподвижно петно в притъмняващия пейзаж, ама все пак е някаква награда за всичкия преживян студ. Фотоапаратът ме е изставил предателски още в ранните часове на деня - като чу че ще обикаляме езерото Дав и веднага загуби образ и картина, демек нямам ток, не ме закачай, освен ако не носиш резервни батерии (гадникът знае прекрасно, че не нося и няма откъде да купя из тия пущинаци), така че запечатвам кафявото петно и мъгливата дъждовна мрачевина край него нейде из неорганизираните дипли на дългосрочната си памет с вялата надежда, че един ден като ме налегне склероза и започна да си спомням в най-големи подробности само миналото уомбатската снимка ще изплува с всички детайли и цветове, които японското дигитално чудо в джоба ми отказва да съхрани. Очаквайте продължението Автор: Изабела Шопова Други разкази свързани с [geo_mashup_category_name map_cat="377"] – на картата: [geo_mashup_map height="450" width="570" zoom="4" map_content="global" map_cat="377" auto_info_open="false" marker_select_highlight="true" marker_select_center="true"] [geo_mashup_category_name map_cat="377"] *Вомбат е приетото име на добичето. А Уотсън си е Уотсън. Той никога не се е казвал Ватсон. Едно време Барцелона стана Барселона, но изглежда все пак си е Барцелона (чуйте как го произнасят местните. Или поне гледайте филма „Вики, Кристина, Барцелона". Добре, че поне Венецуела не стана Венесуела, както имаше стремежи – бел.Ст. Още пътеписи от близки места:

1. Тасмания (4): Хобарт – перла в короната
2. Тасмания (5): Дивият запад на Тасмания
3. Тасмания (1): По деликатните места на географията
4. Тасмания (2): Време за дъжд
5. Тасмания(3): В каторгата на Порт Артър

Прочети цялата новина

Свързани новини: