Из града на пълна контра

Обичам автомобилите. Сядам зад волана с удоволствие винаги, когато ми предстои дълго и приятно пътуване. Но с още по-голямо удоволствие излизам от входа на апартамента с велосипед на рамо. Дотолкова свикнах със свободата, която ми дават двете колела, че не бих я разменил нито за нехайното удобство на градския транспорт, нито за забавните разговори с таксиметровите шофьори, нито дори за плавното изкачване с колата по запълнените по най-нова технология булевардни дупки.

В дигиталния живот, който водя близо 60 часа на седмица, копнея за прегръдката и целувката на любимия човек. И всеки миг, който изпращам далеч от движещите се забързано в корпуса на компютри и смартфони електронни импулси, ми напомня колко много крехки, но съществени детайли има аналоговият свят.

Велосипед карам от много малък. Преди малко повече от две години обаче той се превърна в нещо повече от оръжие за борба с напрежението и за изразходване на излишната енергия. Той стана част от мен. Излизах от общежитието заедно с него и се прибирах заедно с него. Ходех на университета с него в големите снежни преспи. Пазарувах с него. Оставях го на гарата, когато пътувах към Копенхаген. С него можех да отида и на завършването си в Швеция и никой нямаше да ме изгледа учуден.

Но днес усещам погледите на шофьорите, забити в тила ми, докато ускорявам плътно в най-дясната лента. Много от тях ме зачитат като пълноправен участник в движението и не недоволстват, когато се възползвам от предимството си. Аз пък им благодаря учтиво с приятелско помахване. Случвало се е и търпеливо да ме изчакат, докато стъпя по-силно върху педалите и се отлепя от застинало в очакване положение под светофара.

Не рядко обаче се сблъсквам с последните отчаяни опити на загубили идентичността си в изтърбушените седалки на потънали в безлична ръжда четириколесни полумоторни превозни средства да докажат правото си на съществуване върху свещените очертания на неравното пътно платно. Прикривам с една ръка заслепените си от мощните дълги фарове очи, докато скритият зад цветни ламарини кръстоносец прескача двойната непресечена линия и изпреварва някой си друг нарушител на пътния правилник в лентата за насрещно движение, в която спокойно си карам аз.

Други пъти пък безжалостният звук на търкащи се на място в асфалта гуми ми напомня, че не разполагам с демонстриращ превъзходство мощен двигател, а само с издръжливост и пъргавина, които също са загубили значение в забързания и безсмислен живот, който водим. За да застигна след това същите тези обиграни състезатели и пренебрежително да ги изпреваря малко преди следващия светофар.

Такъв е животът. Едни си мислят, че имат много, а други знаят как да му се наслаждават. Не им пречете. За да не се чувствате и вие така следващия път, когато затворите вратата на автомобила от външната страна. Приятни почивни дни и до другата седмица. Тогава ще си довърша историята за Ирландия и новата си мания – велосипедите с пълна контра (fixie) ;-)

Walking on the edge... - Един УеБлог на Иван Ралчев

Прочети цялата новина

Свързани новини: