Хари Потър и „Изумруденият атлас”

Само който не ме познава, не знае, че съм фен на цялата поредица за Хари Потър и че дори на солидната възраст от 23 години продължавам всяка Коледа по стар семеен обичай да препрочитам седемте книги, които белязаха зимните ми ученически ваканции. Ето защо, когато за първи попаднах на красивата зелена корица на „Изумруденият атлас”, обещаващ „невероятни приключения за феновете на Хари Потър”, най-закономерното нещо на света беше да я присвоя нахално за себе си и да се опитам да задоволя жаждата си за Хари-Потър-тип-фентъзи... И, както вероятно се досещате, надеждите ми останаха напразни.

В действителност „Изумруденият атлас” не е лоша книга. Напротив. Като всяко уважаващо себе си фентъзи, и тук има един куп магически същества, неочаквани обрати, подли злодеи и благородни герои. Историята е интересна, макар и на места непоследователна и накъсана. Това, която мен като читател обаче ме дразнеше през цялото време, беше паралелът, който, неволно или не, постоянно правих с книгата на Дж. К. Роулинг – паралел, който при други обстоятелства вероятно би бил плюс, но който в конкретния случай показа единствено, че заявката за също толкова завладяващо четиво е просто издателски трик. Но за да бъда по-конкретна, ще разгледам няколко конкретни примера, в които сравнението между двата романа изиграва лоша шега на иначе добрата книга на Джон Стивънс.

Мотивът за сирака. Както Хари Потър, така и тримата главни герои на „Изумруденият атлас” са останали без родители, с тази разлика, че в книгата на Джон Стивънс има лек намек, че семейството на Кейт, Майкъл и Ема вероятно е живо и е изоставило децата си, за да ги защити. Паралелът със сирачеството обаче продължава и на друго ниво. Както момчето-магьосник на Роулинг има нужда да се доказва, да се бори и да защитава онеправданите, така и трите герои на Стивънс проявяват поотделно всяко от тези качества. Кейт се грижи за по-малките си брат и сестра, макар че по сърце не е от най-смелите. Майкъл пък е очилатият особняк, който чувства необходимост да покаже на останалите своите способности. Ема е безразсъдно смела и би направила всичко за хората, които обича. Идеалното 3 в 1 за пълния образ на Хари Потър, с уговорката, че героят на Роулинг е много по-дълбок и правдоподобен като образ.

Идеята за магическото място, скрито от очите на обикновените хора. В поредицата за „Хари Потър” това е училището за вълшебства „Хогуортс”, а в книгите на Стивънс – мистериозното градче Кеймбридж Фолс. Но докато „Хогуортс” е богато описан и допълван смислово във всяка една от книгите за малкия магьосник, то описанията на Кеймбридж Фолс се ограничават предимно до констатации от типа „Някога имаше... Сега нямаше...”, които трудно успяват да създадат трайни впечатления за мястото.

Образът на мъдреца. Любимият ми Дъмбълдор от поредицата за Хари Потър среща своя двойник в ролята на д-р Станислас Пим – възрастен магьосник, който говори загадъчно и притежава неимоверна сила. За съжаление обаче образът на д-р Пим е на светлинни години от този на Албус – неговите опити да звучи мистериозно го карат да изглежда несериозен и незаинтересован, а коментарите му често не се вписват в идеята за мъдрия, добър старец. Представете си например Дъмбълдор да нарече някого „вонящ алкохолик” или „глупаво джудже” – невъзможно!

Идеята за пророчеството и предопределеността. Както Хари Потър е роден за велики дела, така и трите деца на семейство Пи са обвързани с древно пророчество, според което от тях зависи бъдещето на света. Докато обаче Хари Потър разбира цялата истина за своята предопределеност бавно и постепенно, то в „Изумруденият атлас” децата осъзнват прекалено бързо ролята си в пророчеството и я приемат почти като ежедневно задължение.

Образът на добрия гигант. Милият Хагрид, познат от поредицата за „момчето, което оживя”, има свой прототип в образа на огромния Габриел. И двамата са смели, добри и силни и съм склонна почти да ги изравня в представите си, ако не беше малката „подробност”, че 14-годишната Кейт си пада по него. Възможно е да съм старомодна, но идеята за невръстна главна героиня, хлътнала по възрастен мъж, ми е малко смущаваща. Всъщност, не много малко :)

Разбира се, ако се поразровя още, бих могла да намеря и други прилики между двата романа, но ще спра дотук, защото не смятам, че паралелите между книгите биха били в полза на читателите. Напротив, съветвам всеки, който реши да прочете „Изумруденият атлас” да се опита максимално да изчисти от главата си идеята за връзка с „Хари Потър”, за да може да се наслади истински на първата част от една трилогия, която обещава да бъде интригуваща!

Прочети цялата новина

Свързани новини: