Почти "Перфектно", почти "1"

"Всеки престъпник си мисли, че всичко е изпипал, но истината е, че само Бог е перфектен."

Румен Алексов

С началото на новата учебна година „Перфектно I” потръгва удивително добре. Не съм убедена дали причината се крие в това, че изчетох 127-те страници, прегърнати от две оранжеви корици, докато чаках „по студентски” или защото книгата е написана някак „по студентски”. И ако чакането е ясно – висенето по административни опашки е познато всекиму, не съм убедена, че знаете какво искам да кажа за стила на Румен Алексов.

Писането на детектив, предполага към един „по-светъл” ум, защото ако умът е нормален, нито един буден читател няма да се чувства заинтригуван да чете докрай. А какво е детективът или „криминале”, каквото щастливо определени има нашата книга, ако не интрига и непрекъснато загадка, която се разнищва в последните страници.

Именно тук ме разочарова тази приятна книга, като от втората глава ми посочи евентуалния убиец, в чиято виновност се кълне Гацо, а.к.а Свинята на романа. Не че той (убиецът) се оказа грешен, именно това е проблемът – точно той се оказа.

Това което винаги ме е грабвало при Агата Кристи е заплетеността на историята и абсолютно неочакваният виновник, за който през цялата книга ти просто забравяш да мислиш. Добрият Пуаро изчаква мислено да обвиним всеки един, намиращ се в стаята, и след това посочва убиеца и ТРЯС! Осъзнаваш, че това е просто гениално. И убийството, и способността на Пуаро да го разгадае под носа на всички, и твоята тотално несъобразителност.

Но да оставим френския ни приятел и да се върнем в кантората на Филип Генералски Младши, не се плашете, той, разбира се, не се казва така, но за фасона е важно. Пък и звучи почти готино. Същият този Филип успява да разгадае убийството, което, трябва да признаем, е много хитро и изпипано, но хипотетично разгадано на доста ранен етап. След това идва частта с малко екшън, хапчета и фрази тип „Фраснах му една левачка и той напусна този свят. Надявам се временно...”, малко коли, кинти и две каси „Хайникен”, които ярко присъстват в предпоследната сцена... Само че аз реално знаех кой е убиецът на двайсет и някоя страница и нататък ми беше леко скучновато.

Казвам леко, защото езикът на Румен е наистина цветен. Силната страна на книгата са веселите фрази и майтапчийските изрази, които сериозно оправят и непонятната химична обстановка, и ненужните бандитски ситуации. Жалко, че към края авторът намалява хумора и набляга на екшъна, бих искала да бъда обратно.

P.S. Питате се къде е „студентското” в цялата тази работа? Аз не ви ли казах, че убиват професор Ева Кишева? И не ви казах, че половината от действието се развива в Химическия факултет? Нито че убиецът е също ... опа, това ще научите сами. При това по-скоро, отколкото би ви се искало.

 

Прочети цялата новина

Свързани новини: