Днес беше десети ноември. И, въпреки че винаги съм твърдял, че десети ноември не е началото на промените, то на тази дата през 1989г. БКП изпусна юздите на властта от ръцете си и когато отново ги хвана някъде след изборите през 90-та, нищо не беше вече същото. Дори и самата БКП, която си беше направила пластична операция под името БСП, вече не е същата, като за степента на промяната ѝ всеки си има различно мнение.

Моето е – „Пременил се Илия ...“ ;-)

Когато се случи десети ноември, бях в казармата. (Със Стойчето бяхме заедно, ето той разказва за десети.) Тогава смятах, че казармата е най-отвратителното нещо, което ме беше сполитало и бях относително прав, защото преди това бях расъл в саксия, грижливо защитен от външния свят, в „елитна“ гимназия, в семейство с възможности за излизане „навън“, с отшелнически наклонности и склонност към книгите, класическата музика и класическия рок.

От друга страна, престоят ми в казармата ми даде изключително ценна гледна точка към режима отвън, и то откъм ниските етажи на пирамидата, както и ме принуди да се справям сам със ситуациите и ме научи да се грижа сам за себе си. До последно в казармата си останах обикновен редник (най-ниската възможна длъжност) , омешах се с хора от най-различни социални слоеве и краища на България и имах възможност да вкуся от попарата, която сърбат редовите граждани на народната република.

Днес ми се наложи да поразсъждавам на глас какво беше най-характерно за тогавашната епоха. Какво достигаше навсякъде, на всеки етаж в пирамидата, до всяко звено в хранителната верига? Какво характеризираше целия живот тогава?

Едно от тоталните правила на тоталитарната държава беше посредствеността. Тоталната, държавно и партийно стимулирана посредственост, която проникваше във всяка пора, във всяко кътче на онова общество.

Човек можеше да избира как да и се противопостави (ако желае), а моят метод беше най-мързеливият и най-конформисткият.

Аз изучавах с голям интерес всичко, което ми попадаше и което не беше посредствено, без да бъда много избирателен. Това означава, че прекарвах дълги часове в софийските книжарници, особено руските и книга по книга прехвърлях през ръцете си всичко, за да намеря нещо РАЗЛИЧНО и истинско. Въртях редовно копчетата на радиата, обикалях по софийските улици, за да проверя навсякъде ли е толкова еднообразно и сиво.

Тогава книгите, които ставаха за четене (не говоря за литературни шедьоври, а за обикновена масова литература) бяха дефицитна стока. Опашки се образуваха пред книжарниците както за Карл Май, така и за несоц фантастика, за „Отнесени от вихъра“, за „Птиците умират сами“, за „Шогун“ и прочее мечтана литература. (тук-там ги даваха дори само срещу големи обеми вторични суровини)- Имаше сиво море от партизанска, партийно-агитационна и производствена литература, което заливаше всичко и всички, но не ставаше за четене.

И пак, положението през последните 5 комунистически години беше в пъти по-добро от това преди 1985-та. PS. Rмам предвид не икономическото положение, което се влошаваше катастрофално лавинообразно, а за достъпа до по-хубави дрехи, по-нормални книги, опити за ремонтиране на центровете на градовете, появяването на заведения за бързо хранене, опити за частен бизнес и т.н.

Така и започнах да слушам много класическа музика, защото в магазините за грамофонни плочи имаше почти само такава, а останалото беше (почти) само безнадеждна халтура.

Сиви, посредствени и грозни бяха дрехите и обувките, които се продаваха по магазините. Няма нужда от доказателства, огледайте по архивните кадри как са облечени хората по митингите от 90-та година - с парцаливи, безвкусни, сивеещи дрехи. А това е след няколко години „модна революция“ в социализма, когато дори и местните предприятия (о, чудо!) няколко години произвеждаха някакви по-смислени дрешки.

Ако се чудите, защо в България, за разлика от по-цивилизовани страни, менютата са по 10-20 страници (вместо 1-2), то това е рефлекс срещу онези времена, когато по ресторантите имаше за ядене само „кебапчетакюфтетакърначетасвинскапържолапърженикартофимешанашопскасалатадоматиикраставици“, които също често хич не бяха на ниво.

Цветната фотография в България тогава не беше масово разпространена, цветните фотографи бяха главно на държавна хранилка, така че нямаме документални свидетелства да видим колко малко бяха цветните акценти в онова време.

Второто тотално нещо беше лъжата, а третото беше кражбата. Крадяха (почти) всички, защото всичко беше държавно, т.е. ничие. Тук сигурно някой заклет комунист ще ми изреве в коментарите, че не бил крал. Точно за вас съм написал „почти“, за да се почувствате в изключенията. Това, ако не лъжете, естествено.

Четвъртото беше повсеместното шпиониране и доносничество. Като комунистическата власт не се гнусеше да използва и малолетни (справка Георги Марков, „Павлик Морозов“ и др.)

Има и още, за това могат да се изпишат томове.

Абе ако се чудите как беше  – Държавата се ръководеше от завършен простак и популист, който се опитваше да мине за човек от народа. Като сега, ама много по-зле.



Днес посетих музея на „социалистическото“ изкуство, за да видя дали и как са осмислени онези години.

Чудите се, дали сегашното правителство е толкова безпомощно по този въпрос, колкото по всички останали? Само ще ви кажа, че вътре ги няма нито Сталин, нито Червенков.

Още материали, които сме писали със Стойчо по темата:

Личната ми борба с комунистическата идеология
За генералната промяна
Окончателно решение на криминалния въпрос
Кога беше по-евтино да се гледат прасета?
Човек за човека (интервю на Владимир Буковски)
Мили спомени и ценна поука от Lidl
Значи, искате да живеете при социализма?
За туризма и овчия туризъм.
Моята вербовка
За мишките и хората.
Стратегии за оцеляване в социалистическата казарма


За хубавите ми спомени от комунизма, да не кажете, че сме черногледи:
Време е да се маскираме, време е да се костюмираме
Още едно парченце от пъзела