Паметници на безотговорността - текст за сп. Биограф

11/20/11 09:24
(http://milenafuchedjieva.blogspot.com/)

Паметници на безотговорността - текст за сп. Биограф

Вали пороен дъжд, мъглата от планината се е промъкнала в града, огромните стъкла на Родопския драматичен театър „Николай Хайтов“ са екран на който е прожектиран Смолян. Леко подтискащо, като в машина на времето върнала се няколко десетилетия назад, филма е соц. От покрива на театъра тече вода, която се спуска през третия етаж, пробива тавана на втория, и там образува огромна, зелена локва. Подгизнала зеленина с радиус от най-малко 2 метра. Водата не капе, а шурти. Странно е, че няма жаби. Огромната зелена локва в мокета не е от днес, нито от вчера, а от няколко години.

До локвата пустее бар от черно изпочупено дърво с празни лавици. В близост до бара са разположени маси и столове с кафяви плюшени възглавници на които май никой никога повече няма да седи. Огромния стенопис на Михалис Гарудис на едната от стените скоро ще започне да се руши, по внушителните стълби също капе вода. От вътрешната страна на гигантските прозорци на театъра има пространства за зимни градини. Малкото диви растения изглеждат като промъкнали се от враждебна планета в изоставен кораб. Самотен, непропорционално малък за заобикалящата го среда гоблен виси до входа за голямата зала. Космонавтите са с неясна съдба. Някои ходят полудели по етажите на космическия кораб, други са мъртви, трети са замразени за по-добри времена. Случилото се е променило съдбите на целия ТЕАТРАЛЕН екипаж.

Всичко е огромно, мащабите са смазващи и налудничави за провинциален театър, лабиринтите из четириетажната сграда с две сцени са безкрайни, и ако нямаш водач не би намерил изхода. Мястото е като декор от филм на Тарковски. Ту напомня на Соларис, ту на Сталкер. И в двата случая тегне безнадежност. Но това не е филм, нито пък декор, а тъжния абсурд на мегаломанията на тоталитарната архитектура. Сградата сама по себе си е впечатляваща, едно от добрите архитектурни постижения на епохата. От интернет научаваме, че арх. Стефан Попов е получил „Специален приз“на Третото световно биенале за архитектура в САЩ през 1984. Това е чудесно. Проблемът е, че Смолян е град в планина с тежка и дълга зима, големи снегове и минусови температури. Сграда с гигантски стъклени стени е подходяща може би за град с мек климат примерно като Благоевград - ако държавата си е надмогнала харча, а вече сме 21 век и такава държава не съществува. Светът е беден, във фалит от който не е ясно дали ще се излезе.

Преди почти 30 години нещата са изглеждали различно. Комунизмът ще е вечен, пари винаги ще има за поддръжка на подобни гигантски сгради. Обаче сега, когато знаем РЕАЛНАТА цена на всичко, строеж на гигантски театър в това красиво и сурово място изглежда единствено като безотговорно недомислие. Само отоплението тук струва 60 000 лева на година. Впрочем това е сумата отпускана годишно от държавата за ВСИЧКИ нужди на смолянския театър. Епитетите са излишни. Който пръв е сложил подписа си одобрявайки проекта за тази сграда преди 27 години, в момента е на дъното на драмата на екипа му – артисти, режисьори, персонал.

Самоиздигналите се преди 67 години управници дошли от село за да строят зряло комунистическо общество, оставиха безброй паметници на липсата си на образование и интелект. Те ежедневно напомнят за нелепостта на един тоталитарен строй, който след нацистка Германия остана в историята като „неестетичното“ (не че има естетично, но има степени...) лице на тоталитаризма. В нацистка Германия гигантоманията е продукт на потомствени аристократи, графове и интелектуалци. Пътища и сгради са строени свръхрационално със съвършено чувство за дизайн. Нивото на лудост е пресъздадено перфектно. Толкова е добро, че служи на германския народ и досега, което, уви, не може да бъде казано за нивото на аграрно-селска лудост на бившите ни партизани и техните протежета горди с това, че са крали кашкавал от мандрите. Да, въпреки, че смолянския театър естетически не е лош пример, той, както и съдбата на хората свързани с него, са произведение на необразоваността на номенклатурата.

Като министър на културата Стефан Данаилов е направил не малко за този театър. Какво направи Вежди Рашидов всички знаем, то също не е малко, но в обратната посока. Което не означава, че е било възможно да бъде избегнато. На този министър се падна неприятната съдба да направи театралната реформа и да закрива и слива театри и опери. Абсолютна лудост и мазохизъм е в момента да си министър на културата в България независимо дали си Рашидов, Данаилов или - как се казваше неадекватния композитор на симфонии за царя? Бог да го прости, Абрашев. Заради реформата Смолянският театър вече не е отделна единица, а част от сцената на Драматичен театър „Пловдив“.

Присъствахме на театрален уъркшоп ръководен от шефа на театралния департамент на „Carnegie Mellon University“ – американски университет с престижна театрална програма. По етажите се репетираше на английски, млади американци тичахе по стълбите игнориращи разрухата в която творят. Беше неприятно, че тези хора дошли тук от оня край на света за да се учат на театър съвместно с български студенти и професионални актьори, бяха свидетели на зелената локва, изпочупения бар, стълбите покрити с течаща вода и изобщо апокалиптичните условия на приемния им дом. А пред театъра величествено стоят статуите на важните за Смолян личности. Орфей и Евридика хванати за ръка бодро са се запътили нанякъде неоснователно безгрижни. Бронзов Николай Хайтов също е там. Хайтов и тракийската легенда са символи на нещо невъзможно за съчетаване с метастазиралата театрална сграда.

Студентите от все по-братска Америка играха етюд в който момичетата повтаряха непрекъснато „...like, OMG (oh, my God)…”, а момчетата пък възклицаваха също така непрекъснато „fuckin A”. И двата израза нямат аналог на български език. Американското “like, OMG”, е повече от „о, господи“. На български жаргон сексистки би могло да бъде определено като поведение на „блондинка“ – изразява плоска емоционалност, лека тъпота, и богатство на речника като на „племето мумбо-тумбо“, както биха казали Илф и Петров. А „fuckin A” е нещо като телешки възторг или възмущение, който може да бъде обобщен като „д’еба...!“.

Водата от тавана шуртеше, обиколихме етажите на космическия кораб на който се е случило нещо ужасно, а рехавата публика на уъркшопа се радваше изключително много на многопластовия етюд на американците с диалог състоящ се от два емблематични израза – „о’Господи“ и „д’еба“. Макар и етюдът да беше гранично семпъл, диалогът му изключително добре обрисуваше ситуацията на смолянския театър – първо казваш в потрес „О’Господи!“, после се вбесяваш и казваш „д’еба...“. Не би било зле догодина български студенти да гостуват на университета „Карнеги Мелън“ с огледален етюд на български. Така де, д’eба и американците. В разрушен театър театър толкова. Това не е off-Бродуей, това е „офф...Смолян...“.

Прeди няколко десетилетия влизайки в околоземна орбита летяща чиния от Планетата на Справедливо Безплатните Кебапчета се поврежда и каца на Бузлуджа откъдето никога повече не може да излети. Извънземните остават тук завинаги и носталгично се събират да ядат кебапчета един път в годината. „О’Господи“, поправи им чинията и им помогни да се върнат там където парите нямат значение и всички са равни.

Толкова за соц архитектурата.