Автор: Албена Стамболова

Промяна е нещо априорно неизбежно. Тя е заложена в самия живот и без нея нямаше да има развитие. Когато настъпи, можем да се плашим и да тъжим, или да я приемем и да се справим с нея. Колкото до страха, едно е да се страхуваш, друго е да слушаш страха си. Всеки от нас е изпитвал и двете. Когато доминира първото, обикновено се действа независимо от страха, той се превръща в постоянен спътник, а после и в помощник. Ако е второто, човек развива тревожност, неувереност, избягва отговорности и е като в капан.

Как ще постъпим с промяната, зависи от това как преживяваме страха. Как заставаме пред онова, което е ново, непознато, друго, различно. Ще дам пример с всичко, което днес е прието да се окачествява като алтернативно: начини на хранене, енергия, лечение, методи на обучение и занимания. Алтернативното поляризира хората, винаги има привърженици и противници на онова, с което се сблъскваме за първи път.

Логично мислещите и аналитични хора, при които доминира лявото мозъчно полукълбо, са създателите на света, който все още управлява живота ни: светът на компютърните кодове, числата, информационните технологии и т н. Алтернативният на този свят е светът на съзидателните и съпричастни хора, които могат да разпознават модели и да създават смисъл, да играят, онези с активно дясно мозъчно полукълбо. Твърди се, че бъдещето им принадлежи. Емпатията срещу бинарността. Ако светът не се научи да е солидарен, очакват го колапси и имплозия на рационално изградените му институции.

Способността да се възприемат и създават цялости е съществувала откакто и човечеството съществува. Въпросът с промяната е дали така наречената концептуална епоха ще измести информационната. Дали например търсенето на работни места, които предлагат не само пари, а и смисъл, ще започне да преобладава. Хората, които се занимават с изкуство знаят, че призванието е най-удовлетворяващата форма на труд. Въпросът, обаче не е чисто емпиричен: ти си художник и можеш да работиш с въображаемото и духовното, а аз съм лекар, следователно се подчинявам на науката медицина; а пък той е портиер и за какво изобщо става дума? Става дума за нагласата да се удовлетворя духовната ни потребност, която е силно подтискана в съвременните общества може би от Просвещението и индустриалната революция насам. Смътното усещане за нуждата от подобна промяна се носи от всекиго, но в повечето от случаите се изразява като радикално недоволство от света, в който живеем. И не стига по-далече. Защото се страхуваме за сигурността си (колкото и несигурна да е тя днес), страхуваме се за навиците си (колкото и вредни да са те), за работата и доходите си (колкото и неудовлетворителни да са), за здравето си (колкото и най-новите ваксини да не помагат) и т н.

Но за да не оставам с общите разсъждения за това накъде се обръща светът ни, нека се върна към отделния човек, който все пак се познава в някаква степен. Децата се променят почти без напрежение, защото не мислят за това кои са и какви са. Ние възрастните мислим, че се познаваме и затова всяка идея за промяна минава през ума ни, през страха да не би да се изгубим, или да изгубим почвата под краката си. Да не би да ни подведат. Да не би …

За да излезем от омагьосания кръг, предлагам да си представите, че играете. Кое е последното нещо, на което сте играли? Играта е сериозно занимание за децата, но въпреки това, те много добре знаят, че играят. Играят играта. Играят играта на игра. Стават някакви в самата игра. Само там се забравя страхът от промяна и именно там тя се случва. Там се експериментират и преживяват промените. Докато не започнем да напрягаме лявата част на главата си …

. . .

Албена Стамболова има докторска степен по семиотика и психоанализа и магистърска степен по клинична психология. Тя е автор на романите, „Така е, както става”, „Хоп-хоп звездите” и „Авантюра”.