Пътуване в Румъния – масивът Чукаш

Отдавана не бяхме ходили на балкан. Днес ще се качим до една от най-красивите части на Карпатите – масивът Чукаш. Приятно четене:

Пътуване в Румъния – масивът Чукаш, Карпатите

Отдавна планирах това ходене. Бях мернал изветрените скали от колата още при първото си пътуване до Брашов, а от картата видах, че има концентрация на върхове на доста малка площ. Това е

масивът Чукаш – една от красивите части на Карпатите,

макар и далеч не най-високата. Освен всичко друго е дал името на Мйеркуря Чук – административния център на населения с унгарци окръг Харгита, а оттам – и на известната румънска бира “Чук”. [geo_mashup_map] [geo_mashup_location_info]   Нямам наблюдения върху качеството на бирата, но планината си струва. Билото е с надморска височина между 1400 и 2000 м, но, бидейки доста по на север от България (около 250 км по меридиана), всъщност изглежда като главното старопланинско било. С две съществени разлики:

• Първо, основната скала не е гранит, а конгломерат. Прилича по-скоро на карстовия северозападен дял на Балкана, а не на гранитния Централен Балкан.
• Второ – гората не е чисто букова, а смесена със смърч и лиственица, макар букът да преобладава.

Като тръгнах, открих и още две разлики, които определено не са в плюс на румънската планина – понеже не е защитена местност, по билото на Чукаш пасат хиляди овце, а заедно с тях вървят изпражненията, овчарите и прахолякът от утъпканите пътеки във всички посоки. Освен това, както и в другите части на Карпатите, човешкото и в частност румънското присъствие, личи ясно по пръснатите практически навсякъде найлонови торбички, обелки от салам, опаковки от вафли и пластмасови бутилки. Тъжната констатация, че румънецът дори и планинар си остава румънец се потвърди и тук – на 1850 м височина, на билен разклон намерих такова количество отпадъци, че бе достойно за селско сметище. А до това място “обикновен” турист просто не стига. Интересна новост за мен се оказва и “балирането” – част от боклуците се събират старателно в торбички, които обаче не се закачат на раниците, както в цивилизованите страни, а се оставят да красят гори и поляни. Както и да е, отдавна намерих душевно спокойствие в отношението си към местното население чрез презрението. Само жалко за природата… Понеже и този път се наложи да тръгна сам, дълго мъдрих по картата кръгов маршрут, който на всичко отгоре да ми осигурява място за паркиране и да може да се измине за един ден. В крайна сметка реших да оставя колата в долината Берии, да изляза от нея по немаркирана пътека право на север на билото Барточа, от там да изкача връх Чукаш (1954 м н.в.), след което “да завъртя” траверса в южна и обратно в западна посока, като финалното слизане в долината е по маркирана пътека. Така си гарантирам прибиране без търсене на пътя, дори ако се забавя някъде по трасето и се смрачи. Има и авариен вариант – напускане на траверса по средата с бързо смъкване в долината Берии и оттам – към колата. Както се оказа, сметките бяха леко криви, но не фатално. Естествено, при еднодневен преход няма да помъкна ядене като за софра – запасих се с порядъчно количество сладки неща, ядки и плодове. За да не повторя грешката от миналата година на Молдовяну предвидих дори не два, а три литра вода. Гаранция, че по карстовото било няма. Остана да избегна задръстванията, които в Румъния се случват и на междуградските пътища. За целта проверих разписанието на влака от Плоещ за Мънечу, чиято линия шосето пресича четири (!) пъти в продължение на по-малко от 15 км. Идеята беше да мина преди влака на отиване и след него на връщане, понеже от опит знам, че дори една бариера може да предизвика километрична колона, а какво остава ако “отнесеш” и четирите. Петнайсетминутно закъснение

на тръгване от Букурещ

обаче провали цялата операция. На източната дъга на околовръстното на Плоещ застигнах колона автобуси с полицейски ескорт, което провали опитите за наваксване. Така на първия прелез пристигнах заедно с влака. Пред мен обаче вече имаше десетина автомобила – достатъчно, за да си прегледам вестника… Въпреки това спокойно продължавам нагоре, разчитайки, че ще набера преднина по дългите прави участъци преди и след град Валении де мунте, а в града средната ми скорост все пак ще е по-голяма от тази на влака, който има няколкоминутен престой на гарата. Да, ама не – и на втория прелез ме “хваща” бариерата, поради което започвам леко да се изнервям. Все пак използвам времето, за да се преобуя с иначе неудобните за шофиране туристически обувки. Настъпвам по-здраво, но пътят не позволява – жп линията има висок мост над някаква пиклива рекичка, а шосето слиза чинно до дъното на долината и се изкачва обратно. Наклони, съчетани със завои – никакъв шанс. Макар да съм първи на третата бариера, пак трябва да чакам. Хапвам едно “Корни”, защото от закуската е минало доста време, а и за ходенето ще трябва повечко енергия. Решавам, че е крайно време да изпреваря селския влак и карам с неприлично висока скорост през селото. Да, ама не – имам чувството, че третата и четвъртата бариера ги спускат едновременно, макар да са отдалечени на поне два километра. Този път уплътнявам времето със запасяване с вода от един много дълбок и студен кладенец, щедро построен на границата на имота на собственика и шосето, така че всеки да може да почерпи. Прилича повече на бягане с препятствия, отколкото на спринт, но няма как.

След Мънейчу вече няма какво да ме спре или забави,

но пък закъснението от плана е нараснало от 15 на 35 минути. Не че е фатално, само дето ще се окажа на билото в най-голямата жега. Разчитам поне горе да духа и да е по-хладно с десетина градуса от жегата на Влашко. Подминавам последното селище по пътя – Кея (или Ключ – непосредствено серевно от него има проход, който свързва Плоещ с Брашов) и

започвам да търся долината Берии.

За съжаление някои детайли липсват на пътната карта и първата ми спирка се оказва грешна. Това пък е повод да си извадя едромащабната планинска карта, и което е по-важно, да я разгледам внимателно. Вторият опит е по-успешен, въпреки че неволно използвам метода на нарочната грешка и пресичам река Берия, за да се уверя, че е именно тя. Въртенето наоколо и паркирането “изяждат” още 15 минути и в крайна сметка тръгвам пеша не в 10:00 часа, както бях планирал, а в 10:50. Успокоявам се от “правилната” картина в небето – наситено синьо с малки бели “облачета на хубавото време” и челника в капака на раницата. Навлизам в красивата долина Берии, която се “врязва” в масива Чукаш и го разделя на две части по оста посока запад-изток. Подминавам някакво чисто ново хале – вероятно цех за нещо си и почти веднага попадам на абсолютно диво място. Една изоставена стара постройка, която навремето е била красива, нещо като хижа, добре окосени ливади, които по това време на годината са вторични пасища и приказна гора. Някъде горе над смърчовете и листвениците стърчат варовиците на Чукаш. Пред цеха има бариера, бих казал за щастие, защото това е единственият начин да се опази долината от румънските “туристи”, за които висшата представа за изкарване сред природата е печене на кебапчета на барбекю на половин метър от предната броня на колата, задължително край пътя. Е, не е съвсем опазена, защото, както знаем, по нашите ширини за всяка бариера има ключ, но все пак за около час срещам не повече от четири автомобила. Разминавам се със стадо крави, които се оказват единствените представители на животинските видове наоколо. Започвам да се оглежам за немаркираната пътека, която би трябвало да се отдели “тук някъде вляво” и да ме качи на

билото в северния му участък – Барточа.

Когато изминавам изчисленото по картата разстояние от 1 километър от бариерата, а признаци на пътека все още няма, започвам леко да се изнервям. Продължавам още малко навътре в долината, с идеята, че може да съм се замотал неусетно и да се движа по-бавно. Разглеждам пак картата – елементите около пътеката са тук, нея обаче я няма. Е, картата е с мащаб 1:70 000, но все пак… По едно време наляво се отбива малко използван черен път. Решавам, че това е моето място и смело се засилвам по него. Изкачва се, върви на север, уж всичко е наред, докато… не се озовавам в сериозно оградена площадка с малка постройка без прозорци. Няма съмнение, че е каптаж, хубавото е, че врата е отворена и отвътре се чува говор. Може да не съм на правия път, но поне ще има кой да ме упъти. Надниквам през вратата, но гледката на мъж с противогаз и противохимично облекло ме кара бързо да се отдръпна. Оказва се обаче, че колегата на дезинфектатора също е вътре, макар и без предпазно облекло. Излиза веднага, за да ми каже, че не съм объркал пътя, а такъв изобщо няма. Не мога да приема съвета му да се върна обратно на асфалта и по него да се кача на билото Барточа и с неохота слизам обратно към реката, обмисляйки резервни варианти. Нали съм си упорит, решавам да направя още един опит да открия сам пътеката. Навлизам в долния край на един бивш лавинен улей, по който има добра видимост нагоре. Достатъчно добра, за да ме убеди в правотата на водаря. Не че няма да мина, ако е въпрос за минаване, но вложените усилия биха били непропорционално големи. Все пак не става дума за оцеляване. Сещам се и за забележката му за мечките. Не ме е страх чак толкова: вече е почти есен, малките са пораснали, аз не нося интересна за тях храна, но пък защо да си опъваме едни на други нервите? Връщам се пак на пътя, вадя картата и съставям новия план: ще продължа напред (изток) по долината до пресечката с маркираната (!) пътека

от заслон Чукаш за хижа “Мунте рошу” (Червената планина);

после ще завия почти наобратно, в югозападна посока до пред х. “Мунте рошу”, откъдето ще изляза на билото по пътя, по който първоначано мислех да сляза. Така ще направя “врътката” от юг на север, като качването на вр. Чукаш ще дойде малко по-късно, но това не е проблем. Прибирането ще стане по северното било до шосето или, ако успея да открия въпросната енигматична пътека – до нея, за да не трамбовам няколко километра по асфалта. Авариен вариант – слизане от върха или дори от заслона Чукаш (при рязко влошаване на времето) обратно в долината Берии и безславно прибиране. Надявам се да не се стига дотам. Сега остава да проверя дали картата е също толкова фалшива и по отношение на маркираните пътеки. До търсения разклон по нея излизат около 3 км, което значи 40-50 минути ходене (въпреки че се изкачва, е по път). Часът е 11.15 и целта е съвсем ясна – преди 12.00 да съм на разклона.

Пътят се вие с плавни завои из долината и постепенно набира височина.

По това време на годината реката е почти пресъхнала, но гората от буки и иглолистни е все още прекрасно зелена. Вече съм доста навътре и околните била не се виждат. По едно време наклонът рязко се увеличава и добре, че в този участък има дебела букова сянка. В горната част на стръмното нямам време да се зарадвам, че поредният румънски автотурист се отказва да продължи, понеже все по-силно и натрапчиво се чува шумът на някаква верижна машина. Скоро разбирам за какво става дума – мощен трактор разчиства и разширява пътя, щъкайки напред-назад, като бодро тъпче клони и храсти, а операторът изобщо не изглежда да се съобразява с преминаващите туристи. Но нали сме в Румъния, това е нещо нормално… Докато полагам усилия да избегна сценария “тракора ме гази” насред планината, от брега на урвата, която се спуска към потока Берия виждам пътеката. Оная, маркираната, която търся. Това обяснява рязкото увеличване на броя на туристите – от нула до около 20. Причината е проста – всички предпочитат да се качат с колите си до х. “Мунте рошу” и оттам да тръгнат към Чукаш, да не би да се изморят от изкачването по долината Берии. Двигателните навици на румънците обаче съвсем не ме вълнуват за разлика от разстонието и денивелацията. Поглеждам си часовника – 11.50, значи планът е преизпълнен. Решавам, че няма смисъл да продължавам до формалния разклон и бързо се спускам към коритото на потока, за да “хвана” по-скоро пътеката и да избягам от трактора. Харесвам си млада двойка с “правилна” туристическа екипировка (най-лесно се познава по обувките) и ги питам за колко време са го взели от х. “Мунте рошу”. 35-40 минути, колкото е и по карта. Значи намалено с моя коефициент (въпреки заседяването в Букурещ, изглежда не съм загубил форма) прави 25-30. “Заковавам” новата цел – 12.15 на старта от х. “Мунте рошу” за билото. Задминавам няколко души и почти се чувствам неудобно, че тичам из гората, а не се разхождам. Целта обаче оправдава средствата – аз искам върха, а не просто разходка. На едно място две скали разчупват зелената пелена на буките и се открива много добра гледка към Барточа. Правя две-три снимки, прибирам апарата обратно в раницата и хуквам напред. В 12.10 съм на поляната над хижата, откъдето гледката вече е в обратната посока – към южните ридове на Чукаш. Намирам си място на поляната, равноотдалечено от стадото овце, пътеката и… “паркираните” автомобили и започвам да си възстановявам енергийните запаси, тоест – да плюскам шоколад. Отдавна съм се научил да действам като машина в планината – досадата от наложения ритъм преминава бързо и се компенсира повече от щедро с ограничаване на умората и увеличаване на възможностите. На седмата минута вече съм отново на път, вече със съвсем ниска скорост, защото започва здраво изкачване. Пресичам малка горичка и спирам, стъписан от гледката. Право нагоре по това, което зимата е поне “червена” ски писта пъплят десетки шарени “мравчици”. Някой е излъгал около тридесет човека, че ако се държиш за увисналото въже на влека, ще ти е по-лесно да се изкачиш право нагоре, вместо ако си ходиш чинно по серпентините на пътечката. Скоро щях да разбера, че забулдата им е още по-трагична, понеже се оказа, че горният край на пистата няма нищо общо с продължението на пътя към билото. Проблемът си е техен – аз си продължавам по серпентините, постепенно набирам височина и изведнъж изкачването свършва. Тъкмо навреме, защото е почти един следобед и слънцето пече здраво. Пътеката се хоризонтира и завива на изток-югоизток, преминава една-две гърбици на страничния рид и.. остава съвсем кратко изкачване до южното разклонение на чукашкото било. Най-голямото препятствие в този участък се оказва голямо стадо от овце и кози, което е задръстило не само пътеката, а целия рид, възтесничък на места и доста стръмни склонове, особено в южна посока. Овчарските кучета сякаш отдавна са се примирили със съжителството с туристите, защото не си мръдват дори ушите, независимо че пресичам стадото по средата и овцете се разбягват във всички посоки. Като преодолях и това препятствие, вече започвам по-смело да оглеждам какво ме чака: след достигането на билото, трябва да завия на север и практически веднага да започна слизане, тъй като връзката между южното ребро и масива на самия връх Чукаш е доста ниска (и поради това плътно обрасла с иглолистни). Изглежда голяма врътка, но пък изобщо не съжалявам за горския участък. Зад него, наляво, започват да се виждат елементи от масива на върха, наистина много красиви скали, пръснати на сравнително малка площ, но на различни “етажи”. Всяка скална група си има име, харесах най-много “Баби на седянка”. Все пак ми стои странно – сякаш са Белоградчишките скали, само че не са червени, а бяло-сиви и на много по-голяма надморска височина. Още двеста метра изкачване и съм на

билото

Било като било, с вятър (за щастие), гледка и туристи. Часът е 13.15 – точно един час от хижата. Вече си вярвам, че ще направя целия траверс. Гледката на север и изток е хубава, но маранята играе номера и не позволява снимане. Мога да си представя обаче как изглежда зимата или в студен есенен ден. Обявявам сериозна почивка с ядене и пиене. Бях се притеснил да не ми се яде солено през деня, но проблемът се оказа не чак толкова сериозен. Достатъчни бяха сурови ядки и плодове, този път пропускам сладките неща, пазя ги за преди щурма на върха. Известно време умувам как точно продължава пътеката, понеже докато се качвах, част от билото все ми стоеше скрита зад една или друга гънка на релефа. Сега отгоре се вижда по-добре, макар това, дето се вижда, да не ми харесва съвсем. Следва доста рязко слизане, до височина около 1400-1500 м (хребетът влиза в горския пояс), завива се на север, и след около 1 км започва направо масивът на основния връх. Горският участък от билото е толкова несъразмерно нисък, че докато не го видиш целия, оставя впечатлението, че билото е прекъснато от долина. Харесва – не харесва, тръгвам надолу. Бързичко слизам в гората, продължавайки да се учудвам на странното решение на природата. В гората усещането е като за Родопите – равна, добре очертна пътека, слаба маркировка… Само дето е несравнимо по-мръсно, но от това явно няма спасение. Налага се да се размина с поредното стадо овце – не е лесна работа, особено за овцете. Нали са страхливи и глупави – половината се набутват в най-гъстите малки смърчове, но проблемът си е техен. Поне овчарят навреме си укротява кучето. Продължавам напред, стигам до един много тесен участък, бих казал Родопското конче, но малко по-къс и някак не му личи, заради гората. Направо се чудя как минават овцете от тук. Да бяха кози – друга работа. Скоро след това започва плавно изкачване и отново излизам от гората.

Вече съм в района на хижа “Чукаш”,

която, както се оказва, не работи. Подминавам една антена на мобилните оператори, която “краси” пейзажа и стигам до малко езерце. С химически хапчета тази вода би могла да става за пиене. Гъстите следи от копита по брега обаче биха отказали всеки трезвомислещ да я опита в чист вид. Обръщам се назад и с приятна изненада откривам, че изглеждащата толкова далече точка, на която излазох на билото, е всъщност само на половин час ходене, и то без зор. Значи програмата е напълно изпълнима. И в този момент дойде обаждането.

Трябва да съм в Букурещ преди девет вечерта.

Няма как, държавната служба си върви с недостатъците. Правя бърза сметка – ако не ме хване задръствне по прелезите, пътят ми с колата е около 2 часа и половина. Значи тръгване от долината Берии в 18.00 ч. Сега е 14.00 – имам четири часа да се кача на Чукаш и да сляза. Ако не искам да е по същия път, трябва да се понапъна. Е, няма да е за първи път. Мислех да се разхождам на слизане, да търся онази, нарисуваната само на картата пътека, да изчакам всички селски влакове да минат, но явно няма да е този път. Новият план предвижда изкачване на върха с нормално темпо, слизане почти на бегом, евентуално автостоп от прохода Барточа до долината и газ, за да изпреваря вечерния влак. На теория звучи добре, да видим на практика…

Хапвам малко шоколад за енергия и за адреналин и тръгвам нагоре.

Върхът е наистина впечатляващ – множество каменни грамади и отделни скали, сякаш нахвърляни една върху друга. С всяка крачка получаваш различна гледка – нещо се скрива, нови камъни изникват иззад гънките на релефа. Бях си наложил нагоре да не бързам и се любувам на гледката. Пътеката се вие между скалите, на моменти се чудя откъде е прокарана, понеже не се вижда логичен път. Наистина е нелогичен – влиза в един улей. Много красив лятото, с няколко оцелели заради сянката цветенца, но при дъжд или зиме оттук няма минаване. Вероятно има някакъв път по самия хребет, който пък зимата дори е по-лесен, защото снегът запълва част от дупките между камъните. Сега обаче нямам време да го търся. Задминавам бавно едно семейство, с което се уверявам още веднъж, че не тичам и се успокоявам. Продължавам ритмично нагоре, вече съм заобиколил южната пирамида и целта се вижда. Изведнъж пътеката става по-широка и по-утъпкана, явно се събира със зимния вариант. Долу вляво виждам подсичащата пътека и се радвам, че не се поддадох на мързеливото изкушение да тръгна по нея. На пръв поглед е по-лесно, защото заобикаля върха, но всъщност сигурно е поне два пъти по-дълга: докато обиколи всички пирамиди и камънаци, натрупва и немалка обща денивелация от безкрайните “дребни” изкачвания и слизания. А на мен ми остават още няколко серпентини и съм горе. Е, заслужава си усилието! От височината на основната пирамида вече се вижда целият масив, с всички кули, “баби”, улеи и канари. И не само това – на запад Бучеджи, на север – земята на секуите (най-източната част на Трансилвания), на юг – долината на Кея. Намирам един колега-водач със семейство клиенти и го питам за липсващата пътека. И той не е убеден във верността на картата и ми дава същия съвет като водаря – да си сляза до шосето и после по него. Не помага и една друга карта, измъкната от един англоговорящ. Ща – не ща, ще трябва да се съглася. На табелката обаче пише 3-3 ½ часа до прохода Барточа, което никак не ми харесва, понеже часът е 15.00. Така излиза 18.00 на прохода, а имам и слизане до колата. Притеснението обаче не отменя почивката със сушени плодове и вода.

В 15.10 тръгвам надолу,

с пожеланията на колегата да се справя навреме. Сега скоростта е друга, макар че толкова често спирам да снимам, че почвам да си мисля, че това е сериозен забавящ фактор. Да, ама светлината е добра, гледката – разкошна. Снимам, докато имам кадри и почти се радвам, когато филмът свършва. За около 20 минути стигам до разклона, където от югоизток излиза подсичащата пътека. Това е последната сигурна възможност да сляза бързо в долината Берии. Гледам табелката – до прохода Барточа пише вече 2 часа. Пак си гледам часовника – няма как да е вярно, каквото и да съм правил, не може да взел едночасово разстояние за 20 мин. Изводът е един – времената са силно надценени. Следователно продължавам към Барточа, като целта е да съм там за около час и половина или в 17.00 ч. Теренът предразполага – добре утъпкана пътека, равна или с лек наклон надолу. Скоро съм принуден да приключа снимките и късните следобедни светлини остават само за мое удоволствие. Малко изненадващо подсичам от север връх Барточа, но това пък слага завинаги точка на идеята за пътека към долината Берии. Вървя доста бързо и скоро стигам до края на билния участък. Сега ще трябва да “направя” цялата денивелация между билото и прохода. Добрата новина е, че съм стигнал доста на запад, което значи първо, че ще е стръмно и второ – че съм близо до прохода. Стигам до характерния голям завой, с който пътеката слиза от билото в гората и по който се изкачват пролетно време овцете. Има го на стотици места и в нашите планини. В началото на гората подминавам влюбена двойка и почти инстинктивно се вторачвам в обувките им – с маратонки са, следователно са “кашкавал-туристи”, следователно съм близо до пътя.

Близо, ама стръмно.

Известно време пътеката следва посоката на билото, макар и слизайки, явно докато подмине и последното скалисто връхче. След това рязко завива на юг и със стръмни серпентини се спуска надолу. Тук някъде е скалата, наречена Сфинкс Барточа, но нямам време да я търся. Вече виждам поляните около прохода и отгатвам трасето на пътя. Внимавам много да не стъпя накриво и да се повредя накрая, възприемайки влашки маниери. Още няколко серпентини и съм на черния път, който стига до кулата с антените. Обратният му край е на шосето на най-високата точка на прохода Барточа. Пътят обаче доста се вие през поляните и озобено из гората. Още отгоре съм си набелязал минаване напряко и смело нагазвам в тревата, без да изменям скоростта. Влизам отново в гората и не след дълго чувам шума от шосето. Оказва се дори по-близо, отколкото си мислех. Ето го. Поглеждам часовника – невероятно: 16.40 ч. Слязъл съм от вр. Чукаш до прохода Барточа за час и половина! А на табелките пишеше около 3 часа. Определено имат проблем с маркировката. Да беше дадено в обратната посока, ще речеш, че заради слизането съм набрал преднина. А не съм маратонец. Както и да е – това в случая работи за мен. На самия проход група румънци са разгънали любимия им пикник: на 1 метър от асфалта, на 50 см. от колата, между купчините с боклук дими барбекю… Все така без да изменям скоростта, сгъвам щеките си докато пресичам шосето. Надявам се на автостоп и се подготвям, за да не изнервям шофьора и да печеля още ценни минути. Късметът днес определо е с мен – още третата кола спира. Оказва се семейство от Констанца, но са планинари и с удоволствие им давам прясна техническа информация за пътя, от която живо се интересуват. След десетина минути сме в долината Берии – с повече от час предсрочно. Разделяме се приятелски, аз хвърлям раницата в моя багажник и се отдавам на заслуженото удоволствие да си измия краката и да се преобуя. Нататък късметът продължава да работи – влак срещам само на втория прелез, при това в обратната посока. На свой ред взимам стопаджии – баба и внуче от едното село до другото (понеже вечерният влак е по-късно, изпреварил съм го). Нататък е проза, но понеже е събота вечер движението е почти нормално, не бих казал чак цивилизовано. В 20.00 съм в Букурещ. Мисията е изпълнена, вълкът е сит, агнето – цяло.   Автор: Рилски   Други разкази свързани с [geo_mashup_category_name map_cat="578"] – на картата:  

Прочети цялата новина

Свързани новини: