10-те най-добри книги, които да четете във влака

Четенето във влак (проклети вовеки да са всички, които искат да закрият, приватизират или унищожат БДЖ) е особено интелектуално удоволствие, което е само за ценители, и заради това си мисля, че този литературен гид би бил много полезен. Влакът не е за всякаква книга. Само аматьорите могат да мислят обратното и заради това предпочитат да спят по купетата, вместо да възвисяват душите си.

В гъстите дебри на БДЖ-литературата ще се водим от няколко прости правила в отсяването на книгите: интелектуалност и четивност. Първото е от стратегическа важност, ако мацката срещу вас е интелектуалка, за привличането на нейното внимание. В случай, че сте налетели на истерична космополитънка, на помощ ви идва четивността, така че не губите и в двата случая. Заради това ще изчистим този наръчник от тежки философски четива, научна литература (ученето във влак е тема за съвсем друг гид) и разни претенциозни постмодерни мислители, защото в крайна сметка тях можем да ги четем навсякъде, докато влаковете изискват съвсем друга умонастройка.

Трябва да предупредя отсега новаците в този екстремен спорт. През 21. век – векът на mp3-плейърите, на лаптопите, на таблетите и смартфоните, ние, читателите на хартиени книги, започваме да се топим като манекенки на диета. Да не говорим, че народът се е научил да гледа подозрително читателите, защото те не се вписват лесно в железничарския пейзаж на отечеството. Заради това трябва да сте особено внимателни, защото в мига, в който отлепите глава от страниците, народът ще долети при вас като американски безпилотен самолет с цел да ви приказва, разсейва и пречи и така никога няма да откриете, че влаковете са съвършен инструмент за подпомагане на четенето, а в забързания свят това трябва да се цени повече дори и от първите голи снимки на Памела Андерсън.

И така – това е моят топ 10 на книгите, които са идеални за четене във влак.

1. „Бял джаз” – Джеймс Елрой
Елрой е мрачен фанатик. Едва ли има по-голям майстор на черния криминален роман от него. Но „Бял джаз” е особен случай. Този роман е като симфония за сатаната. Разказът се води от първо лице, от едно суперкорумпирано ченге в Лос Анджелис през 50-те години на миналия век. Ритъмът на този роман е точно като джаз. Обаче като джазът не в лигавите му комерсиални разновидности, а точно джазът, който спечели своята първоначална слава като музика на гетата – накъсан, динамичен, експлозивен, неразбираем. Заради това романът е написан с много кратки изречения. Защото във всеки един момент ритъмът е по-важен от словото дори. Сюжетът е маниакален, черен, в един момент обаче се хващаш как следиш повече ритъма, защото в това отношение Елрой си е свършил работата знаменито – думите стрелят като куршуми, разнищват те напълно.
Докато четях „Бял джаз” винаги си мислех, че в следващия момент Елрой напълно ще изостави прозата, за да премине в някаква епична криминална поема (спокойно, не го прави, няма да четете поезия). Понеже това е роман на граничните състояния, на мрака, подлостта и клаустрофобичното усещане, че няма къде да избягаш, е идеален за влаково усамотение. Влакът също е накъсан джазов ритъм.

2. „Тенекиеният барабан” – Гюнтер Грас
Първите два романа тук са ритмични. Грас също е екстремист в този роман. Чел съм интервю на преводачката му на български в което тя казва, че германецът хиляди пъти й е повтарял – „всичко е ритъм, ритъм, жертвайте смисъла, но запазете ритъма”. „Тенекиеният барабан” е разказ за едно момче, което отказва да порасне. То решава да остане при своя тенекиен барабан, при играчките си и никога да не попадне в света на възрастните. А всичко това се случва в нацистка Германия и малко след нея. Такива книги не се срещат много често – лъчезарните наблюдения от гледната точка на детето внезапно се смесват с малко тъга, после с меланхолия, после с гняв. В тази книга вероятно по най-мъчителен и истински начин е предаден ужаса от Кристалната нощ, която детето възприема като покушение срещу него, защото му отнемат майстора на играчки, човекът, който е бил като портал към друг свят, пълен с фантазия. И въпреки тъгата, книгата е невероятно четивна, защото нейният ритъм е опияняващ.

3. „Галапагос” – Кърт Вонегът
Нека да сменим малко темпото. Вече не говорим за ритмичен роман. Говорим за един изящен, смешен и леко тъжен роман, който на практика описва края на света. Или поне края на хората с огромни мозъци. Вонегът пише с лекота, която смразява, защото общо-взето той рядко е весел по лъчезарен начин. Но това не му пречи на бъде елегантен и всеки негов роман да е някаква странна и уникална комбинация от почти необятна фантазия, шегички и тъга.
Иронията в романа е просто смазваща. Галапагос са така далечните острови, на които едно време Чарлс Дарвин започва да схваща принципа на еволюцията. Е, новата еволюция при Вонегът е смразяваща. Да не говорим, че повествованието се води от гледната точка на един дух.
Вонегът е хипнотично четивен. И никога не омръзва, защото най-вероятно всеки негов читател винаги си е мислел като него за света, вселената, политиката и дивотиите на хората. И като ви казвам тъга, не си представяйте шекспирова драма. Тъгата в неговите романи винаги идва от лекотата, с която той може да говори за ужасните неща, които се случват. О, да, от този роман още първия път, когато го четох, запомних едно стихче. Ще го напиша и тук, защото то е хубаво:

Разбира се, че те обичам,
защо да нямаме дете,
то ще говори като нас,
когато порасте.

4. „Малък парадокс за театъра” – Владислав Тодоров
Вече виждам скептичните погледи и тихото обвинение, че изменям на собствените си правила, зададени в началото. Познайте какво – прави сте! :) Ама сега ще обясня защо дезертирам от тях. Мисля, че „Малък парадокс за театъра” е втората книга, излязла на български от Владислав Тодоров. Първата – „Адамов комплекс”, издадена през 1991 година, вероятно е една от малкото, с която почти никога не се разделям и винаги гледам да е на не повече от 7 метра, когато тръгна да пиша нещо. В други времена, в друга епоха, в история, която не бе заразена с хаос, Тодоров сигурно щеше да е най-голямото културно явление на България, но се получи обратното – името му съвсем доскоро бе почти неизвестно и нещата се нормализираха едва, когато снимаха филм по първия му роман – „Дзифт”.
„Адамов комплекс” е иронична книга. Владислав Тодоров я пише с идеята да погребе завинаги левия език на политическата философия, но според мен резултатът е точно обратен – след като изчисти лявата фразеология от досадните, бюрократични клишета на тоталитаризма, той всъщност я съживи, защото я върна при нейните корени, а те са мощни и кипящи. В „Малък парадокс за театъра” обаче няма политика. Това е книга за основите на театъра, за образите в драматургията от древността до днес, за смисъла на това изобщо да решиш да поставиш пиеса.
Красивото в тази критика е, че тя пак е написана в най-добрите радикални традиции на лявото мислене, което е още по-иронично, особено като се има предвид, че говорим за десен интелектуалец. Но тази книга, въпреки привидната си сложност, е невероятно четивна, особено ако човек се вълнува, дори не точно от театър, а от литература по принцип. Аз я прочетох насред едно драматично зимно пътуване от София до Пловдив, което продължи сигурно над 4 часа. Не съм го усетил изобщо, защото тя превърна пиесите в нещо истинско, а пък светът заприлича на сцена. Култово, нали?

5. „Елмазен мой венец” – Валентин Катаев
Още от самото начало ви предупредих - този списък няма да е банален, възнамерявам активно да ви водя до някои гранични състояния. Днес, когато литературната памет е рязко свита, вероятно много хора ще имат проблем да изровят името на Катаев от нея. Тези, които го помнят, го помнят с една от класиките на съветският соцреализъм – „Синът на полка”. Само че в края на живота си Катаев почва да пише по съвсем друг начин и невероятен резултат от това е „Елмазен мой венец”.
Аз имам една любима епоха в историята на Русия – времето малко преди революцията и малко след него. Тогава в тази невероятна страна има нещо като културна експлозия – по едно и също време почват да пишат Маяковски, Есенин, Брюсов, Зинаида Гипус, Блок, Мережковски, Гумильов, Ана Ахматова, Игор Северянин, Велимир Хлебников, Бунин, Заболоцки, Олеша, Манделщам. Невероятни хора дори и тогава, когато не се признават един-друг. Катаев е имал шанса да познава и комуникира с всички тях. „Елмазен мой венец” е книга точно за това време, точно за тези хора. Но изобщо, ама изобщо не се вписва в стилистиката на обикновения мемоар. Това е книга, в която дори всеки от поетите присъства с някой прякор – Есенин е Царевича и много други.
Всъщност книгата е опитът на Катаев да не напише стихотворение, а проза за онова минало време, пълно с интересен живот, идеи и невероятни хора. Той пише за всеки един от тях, но не като в спомени, а направо като в някаква нова „Илиада” – книгата е пълна с топлина, мекота и меланхолия. Мисля си, че днес тя може да бъде намерена много трудно. Аз я изрових от един кашон в София и си я купих за 2 лева. Най-мъдро инвестираните 2 лева някога в моята литературна история.

6. „Ни вест от Гурб” от Едуардо Мендоса
Две извънземни кацат в Барселона в началото на 90-те години на миналия век. Оттам-нататък започва такъв виртуозен купон, че не знам как да го опиша. Знам само, че докато четях тази тънка книжка, всички в купето на влака ме гледаха с погледите, които обикновено народът пази за Симеон Дянков – „улав е бедния, не знам какво да го правим”.
Аз съм голям фен на Мендоса, обаче тази книга е просто нещо уникално. Не знам как един човек е успял да събере на едно място толкова много хумор. Извънземните се оказват безпомощни в света, в който попадат. Дори космосът не може да се опре на лудостта на нашата цивилизация. Ох, казано така описанието на книгата звучи тежко и моралистично, а истината е, че в този роман няма грам четене на конско. Това е книга, която е представлявала лично забавление за своя писател и това си личи от всеки ред. Тя е тънка, задъхана, еуфорична и бляскава. Мендоса е човек с голямо въображение и заради това си струва да помъкнете всяка негова книга във влака. Но винаги рискувате по някое време спътниците ви да алармират преминаващите полицаи, че в купето се извършва нерегламентирано от закона кикотене и то на висок глас, напук на кризата в еврозоната и усилията на Ангела Меркел и Никола Саркози да спасят еврото.

7. „ Странник в странна страна” – Робърт Хайнлайн
Това е само за посветени в дълбокия океан на научната фантастика. Мисля, че дори и до днес точно този роман държи рекорда за най-продавана научно-фантастична книга. Има защо.
Нека първо да кажа няколко лични думи – Хайнлайн е едно нафукано, нарцистично, милитаристично и егоцентрично копеле. Половината му романи могат да ви докарат инфаркт с лудостта на идеите в тях и с досадната склонност на писателя да вкарва дълги и странни диалози за природата на обществата в бъдещето. Той е титан, но има невероятната способност да дразни.
В тази книга обаче няма такива ексцентрични забежки. Точно обратното е – това е роман за един земен човек, отгледан от марсианци. В него се прокрадват леки нотки на мистицизъм ала Кастанеда, или може би трябва да кажем обратното – Кастанеда след това свива част от философията на романа за своите текстове, говори се за сексуалната освободеност, за границите на човешкото общество, за това дали е възможно изобщо културите да се разбират взаимно. И се чете на един дъх.
Хайнлайн е парадоксален. Има един роман „Звездни рейнджъри” в който се намеква, че право на глас трябва да имат само тези, които са служили в армията. „Странник в странна страна” почива на съвсем друга философия и вероятно заради това хипитата в САЩ възприемат тази книга като култова, защото с нея Хайнлайн си прави гавра с религията, политиката, парите и много други неща. Очевидно май ви препоръчвам само парадоксални романи за влакова литература, но самата природа на това четене е такава.

8. „Шибуми” - Треванян
Време е да вкараме един истински трилър в тази безценна колекция. Сега обаче започваме с въпросите – а дали „Шибуми” може да бъде наречена „трилър”? Според мен не. Това е екшън роман, защото притежава всички отличителни черти на това – главният герой на книгата вероятно е най-ловкият убиец на всички времена, който може да убива с почти всеки предмет по земята.
Сюжетът е странен, конспиративен, движи се напред-назад из историята на Япония, Европа и САЩ, но постига онова, което малко книги успяват – да разпалят въображението. Треванян, псевдоним на странния американец Родни Уитакър, всъщност е култова книга, защото тя почива на сюжета, който никога няма да омръзне – това как един човек се изправя сам срещу целия свят, а светът тук е под формата на ЦРУ и още една дузина шпионски централи. И няма да изпадна дотам, че да ви разкажа сюжета на книгата, дори няма да анализирам четиво, което има за цел да ви даде забавление в огромни количества, а не да ви кара да мислите. Ще кажа само едно: преди няколко години един друг американец (след смъртта на Треванян) написа продължение на „Шибуми” – романът „Сатори”. Не бих го прочел обаче. Просто не бива. „Шибуми” беше твърде очарователен роман (о, велико пътуване през лятото до Бургас в топлото лято на 2002 година), за да си развалям влаковите спомени с някакъв новопроизведен сурогат.

9. „Хазарски речник” – Милорад Павич
Тази книга също трябва да разглеждате като нарушение на правилата ми. Павич не е за влак, но понеже все пак именно във влак почнах да чета този роман, я поставям с гордост тук. През годините си на ненаситен и вече много капризен читател съм се упражнявал върху Павич – ефекта. Този страхотен сърбин е майстор на лабиринтите, вкарва те в своя свят, заплита те в някакви супер-странни събития и после никога не можеш да излезеш.
Какво да ви говоря изобщо? Все пак става дума за роман, който е написан под формата на речник и нещо повече – Павич държи той да бъде четен като речник (тоест – вместо да четеш линейно, да се съобразяваш с препратките и в мига, в който ги има, да се прехвърляш на тях). Аз не съм правил този експеримент, защото когато на едно място поставиш уникален стилист и велик ерудит, то няма начин той да напише слаба книга. И ето сега – дори и да искате не мога да ви разкажа сюжет, мога обаче да споделя, че има друг ефект – влаковото пространство изчезва или просто влакът става част от лабиринта на литературата на Павич и когато (всъщност – ако) излезеш от него, няма да знаеш в който точно свят си бил. А не е ли това смисълът от литературата изобщо? Не е ли това смисълът от пътуването изобщо?

10. „Пътешествие до края на нощта” – Луи-Фердинан Селин
С френската литература винаги трябва да имаме едно наум. Съвременен френски автор лично аз докосвам само ако ми бъде препоръчан от трима независими един от друг източници и ако със сигурност знам, че романът няма да е безкрайно хълцане за това как презадоволеният с всичко среден французин не може да открие смисъл в студената вселена.
Но пък Селин не е това поколение. Той е презряното копеле на френската литература и вероятно има защо. Човекът е имал бесни отклонения на тема антисемитизъм по време на Втората световна война и после любимо занимание на новата френска интелигенция е било да го мрази. Чувал съм, че умира абсолютно изолиран.
Селин обаче е автор на потресаващ роман като „Пътешествие до края на света”. Романът е на нивото на Достоевски, само в него почти не е останало място за светлина и надежда. Изобщо Луи-Фердинан обича граничните ситуации, докарва героите си до пълен разпад и съумява да пише така увлекателно. Защото в крайна сметка песимизмът му се оказва оправдан от тежестта на всичко, което описва, и от смазващия ужас на това, че трябва да си жив във времена, които са все мрачни. Заради това Селин много преди Буковски откри цинизма, но цинизма като светоглед, не като стил и език. И си е класа, ама истинска класа. А става за четене във влак, защото, вдигайки поглед от романа, можеш да откриеш част от извора на песимизъм дори край теб.
Това не е тъжен извод. Просто такава е природата на влаковата реалност в страната.

Я, в крайна сметка отидохме до края на пътешествието и мисля, че списъкът стана подреден, хубав и странен. Тоест напълно е изпълнил своята цел – да покаже, че влаковете могат да бъда извор на емоционална и литературна култура и завинаги да презре всички, които искат да ни лишат от тях :))))

Александър Симов е журналист от в. Дума и блогър. Неговите текстове можете да четете и в личния му блог "Алхимичната лаборатория на Александър Симов"

Прочети цялата новина

Свързани новини: