Алтернативата е сериозна задача. И най-вече - политическа задача. Наскоро в пресата се появиха (само по себе си добър знак...) два забележителни материала - "Кой ще замести политиците" на гръцкия професор Янарас и "Сега врагът на демокрациите се намира в самите тях" - интервю на френския професор Цветан Тодоров. Двамата казват едно и също - политиците са се предали, отказали са се от задачата да правят трудните избори, да формулират и защитават общото благо, предоставили са тази задача на пазара, но той няма тази цел. Днес политиците се надпреварват в PR похвати и демонстрации на експертност, без да спорят за алтернативи, сякаш пътят е ясен и предначертан. Но се вижда, че не е. Еднопосочната улица ни доведе до интересни и непредвидими времена.

Разбира се, положението в България е особено тъжно, защото липсата на политически идеи е съчетана с пълна некомпетентност на изпълнителната власт. Опитът на президента Плевнелиев да компенсира тази некомпетентност е обречен. Той няма нито правомощия, нито алтернативни политически идеи. Ясно е, че е добре да живеем в държава с хубави пътища и бързи влакове. Политическият спор е какъв е пътят натам, и констатацията, че милиционерският модел на Цветанов не върши работа, е някак недостатъчна.

Ще се спра на няколко измерения на политическата алтернатива, с уговорката, че тя е слаба или липсва в почти цяла Европа. За първи път ние можем да сме не просто догонващи, а участници в ново развитие. В този текст ще коментирам отворените въпроси, а в следващи текстове ще се спра на мнението си по всеки въпрос по отделно:

1. Политическа форма.

Ляво-дясното противопоставяне в България беше и остава фалшиво (а това се отнася и до други страни в Южна Европа). Важно е да има платформа, алтернативна не просто на ГЕРБ или на "нереформираната левица", а на един устойчив модел на управление, който пресъздава привилегировани кръгове и ги обслужва.

Дали формата е дясно-коалиционна, дали е ОФ-съюз на разнородни групи (вж. Словакия в миналото и Румъния днес), дали е поредната "нова партия" или вид реформаторски сговор съвсем не е без значение.

2. Социална и стопанска алтернатива.

Тук използвам "социална" в широк смисъл. Имам предвид промяна в целите и философията на предоставяне на класическите публични услуги - образование, здравеопазване, пенсионно осигуряване, социална защита, интеграция. И преди всичко - общи цели и философия на всички публични услуги.

Ще пиша подробно и се надявам да се сблъскам с противоположни мнения. Сега само ще споделя убеждението си, че надпреварата в съкращението на разходи без ясна обща цел и без промяна на обществените структури, които осъществяват услугите, е безпредметна и вредна.

За икономическата политика хич няма и да започвам, че ферманът се очертава дълъг :)

3. Нова представа за политиката по сигурността.

Добре, че е Цветанов. Той осъществи класическо reductio ad absurdum на съществуващата представа за ролята на репресивните служби на държавата и баланса с правата на гражданите.

Очевидно е, че у нас (и за съжаление не само у нас) патетичната картина за борба между "държавата и организираната престъпност" е заблуда.

Нужна е програма, която поставя гражданина с неговите лични права в центъра на конфликта, като го осигурява не само срещу "лошите", но и срещу "добрите" ченгета. И най-вече - срещу техните ситуационни или постоянни коалиции.

Това се отнася и за сферата на външната и енергийна сигурност, както и за имиграционната политика, каквато България традиционно няма. Но в замяна на това обществото ни трупа материал и заряд за десетки или стотици Катуници в бъдеще.

4. Най-сетне: политическа позиция за ролята на обединена Европа.

Не казвам "нова" позиция, защото стара няма. Европа и ЕС беше цел, а сега е реалност. Европейската идентичност се променя, преди да сме я придобили (а мечтаната валута е застрашена, преди да сме я въвели...).

Ние станахме "граждани на Европа" в момент, когато "Европа на гражданите" заплашва да се превърне в съюз на три скорости, сбор от тематични държавни коалиции по интереси.

Това е предмет на огромен, общоевропейски спор. Надявам се той да се състои на всички нива - между държавите, политиците, интелектуалците, гражданите ... Ясно е, че ролята на България не е водеща, а мнението ми (в малцинство), в рамките на една малка партия, е прашинка. Все пак в отделен текст ще защитя позицията си, че големите въпроси по втората, а и по другите теми, нямат сериозен отговор по силите на отделна европейска държава, пък била тя и Германия. Може би VIP-клубът на богатите има сили сам да провежда политика (с тези лидери няма ...) но това е ужасна перспектива за малките и бедните.

Звучи нахално амбициозно, но ще пиша по всички тези теми в отделни текстове. Забелязал съм, че винаги има смисъл да започнеш разговор или - дай, Боже - спор, дори и накрая да разбереш, че не си прав, или пък да се почувстваш глупав.

Или най-вече тогава :)

.