17 мига от безотговорността

Любослава Русева

 

„Щирлиц стигна до централния булевард на Берлин и за да не се набива на очи, тръгна да го пресича пълзешком.”

Вицът за легендарния съветски шпионин може да послужи като описание на начина, по който българският кабинет се присъедини към глобалната завера срещу свободата в интернет и впоследствие опита да се измъкне от отговорност. А сякаш за да е още по-нелепа аналогията, министърът на икономиката Трайчо Трайков тези дни се пошегува: „Подписът за АСТА е със симпатично мастило и ако не го подпишем до март 2013 г., той ще изчезне”…

За разлика от забавната поредица за Щирлиц обаче, действията на правителството подтикват към тревожен размисъл за технологията по упражняване на делегираната му власт. Случаят е изключително показателен поне за два възможни проблема:

Първият – че то няма характер да представя, обяснява и отстоява непопулярни позиции, поради което взима решения при нулева публичност. И когато все пак се разчуе какво е сътворило, гузно дава заден ход, оплесквайки допълнително работата с неясноти, увъртания и взаимно противоречащи си тези.

Вторият – че някои решения очевидно се взимат на принципа „Където са големите, там сме и ние”, без в тях да се вникне с необходимата компетентност. Така важни и сложни въпроси биват подминавани без каквото и да е задълбаване и задълбочаване, с аматьорска лекота и без представа за последствията.

„Една сутрин Щирлиц се буди в стая с решетки и без спомени от вечерта. “Сега, ако влезе някой в руска униформа, аз съм майор Исаев от Съветската армия. Ако влезе шваба в униформа от СС – аз съм оберщурмбанфюрер от СС Щирлиц.” След малко влиза санитарят на изтрезвителното и се усмихва лъчезарно: „Добре се напихте снощи, другарю Тихонов.”

Обстоятелството, че меко казано спорното търговско споразумение АСТА беше одобрено тайно от почти целия свят, донякъде би могло да оправдае кабинета „Борисов”. Щом всички го правят, защо пък ние да плащаме данък обществено мнение? Заради дългогодишния авторитет на България като място, където на лягане и на ставане се нарушават авторски права, е разбираемо и това, че правителството е било лишено от възможности за умело лавиране.

Тук обаче оправданията приключват, доколкото и двата отговора на въпроса знаел ли е кабинетът в какво ни забърква пораждат подозренията, описани малко по-горе:

- Ако отговорът е „да”, тъй като глобалната линия на следене и слухтене обслужва собствената линия на следене и слухтене, то тогава става дума за вредоносен умисъл. Скриването на последствията от публиката в такъв случай е добре преценен опит тя да бъде ударена в гръб, като отнемането на свободи бива обяснено постфактум с „международните изисквания”. Правителството, следователно, си е давало ясна сметка какво върши, съзнателно е поело риска да го направи без да бие на очи, и дори има план за измъкване „пълзешком”, в случай че бъде хванато в крачка…

- Ако отговорът е „не”, защото е било подведено от министъра на икономиката, който пък не си е направил труда да го запознае с основните параметри на споразумението, то тогава става дума по-скоро за некомпетентност. При това положение упрекът за умисъл, разбира се, отпада, но на негово място със страшна сила се натрапва потресаващият извод, че управляващите се отнасят лекомислено към ключови въпроси, които засягат нашия живот. И накрая биват искрено изненадани от собственото си нехайство…

„Щирлиц помисли. Хареса му и помисли още веднъж.”

Съдейки по хронологията на българското включване в АСТА, криво-ляво може се прецени кога свършва лекомислието и къде започва злоумишленото криене на истината. Но едно действително е сигурно – в началото правителството няма ни най-малка представа какъв портокал с часовников механизъм търкулва министърът на икономиката на заседателната му маса.

Датата е 16 ноември 2011 г. Точка 14 от дневния ред е приета буквално за секунди без обсъждане, след като Трайчо Трайков я е представил лаконично: „Става дума за избягване фалшифицирането на търговски марки или пиратство на авторски или сродни на тях права”.

Той не дава никакви подробности, а и никой не го пита.

Същото се повтаря на 11 януари, когато темата отново се мерва в полезрението на кабинета и приключва набързо с формалното решение посланикът ни в Япония Любомир Тодоров да получи мандат, за да подпише споразумението на 26 януари в Токио.

До 25 януари, когато в навечерието на въпросната среща поляците организират многохилядни митинги срещу АСТА, в България никой няма представа какво представлява това търговско споразумение, нито знае, че на следващия ден ще бъдем набутани в него и с двата крака. И ако до този момент правителството не е било съвсем наясно в какво ни забърква, то оттук нататък всякакви уговорки за невинността му (поради безхаберие) е логично да не бъдат взимани под внимание.

Нещо повече: на 26 януари Тодоров не само подписва от името на държавата, но в този, както и в следващите дни, сайтовете на официалните институции потъват в гробовно мълчание.

За безумието, скрито зад абревиатурата АСТА, имаме щастието да узнаем единствено от публикациите на няколко блогъри и от последвалата оставка на докладчика по казуса в Европейския парламент (вижте подробностите в „АСТА, или „Големият брат”), събудила от дълбокия им сън двама-трима български евродепутати от опозицията.

Едва след като социалните мрежи биват взривени от недоволство, министърът на икономиката е така добър да се покаже, за да заяви, че се съмнява споразумението да предизвика промени (31 януари), но ако такива се налагат, те ще бъдат взети предвид (!?). Следва лафът за „симпатичното мастило”, т.е. че сме подписали под условие и винаги можем да се измъкнем, както и ведър шут към вратата на Народното събрание, на което тепърва предстои да се запознае с топката под формата на парещ картоф…

„Щирлиц пише с боси крака на пищещата си машина и си мисли: “Нека сега Гестапо намери някой с такива отпечатъци на пръстите!”

Впрочем „мастилената” шегичка е особено важна, защото показва, че дори АСТА да не бъде ратифицирана от парламента, това няма да реши големия проблем на българското общество. А той не се състои нито във въпросното търговско споразумение и заплахата да бъдем шпионирани в Мрежата, нито в шистовия газ, ГМО-тата и прочие спорни въпроси, по които правителството извършва хаотични движения.

Можем да го наречем с една дума: безотговорност.

Независимо дали става дума за невъзможност или за откровен отказ да приемат и защитят последствията от действията си, онези, на които сме делегирали правото да ни управляват, в крайна сметка неглижират и дори суспендират базата на доверието – правото да взимат осмислени решения и задължението да се отчитат за произтичащите от тях резултати.

В този смисъл позоваването на „симпатичното мастило”, т.е. на нахалното убеждение, че каквата и глупост да сториш, тя ще се изпари, ще изчезне, ще бъде забравена, е не просто несимпатично разтоварване от кахърите на високия пост, а е подигравка с фундамента, върху който стъпва разбирането за отговорно управление.

Можем да наречем това с още една дума: неуважение.

Неуважение както към всички нас, така и към собствената властова позиция.

Но докато Щирлиц можеше да се бъзика с Мюлер, че щом всички изходи са блокирани, той ще излезе през входа, едно правителство няма как да се ползва от подобен комфорт. Ако българското все още не го е разбрало, то моментът, в който ще му бъде поискано обяснение на изхода, наближава…

Сп. „Тема”

Прочети цялата новина

Свързани новини: