Защо няма какво да празнувам на 3-ти март

Милен Радев

Вече писах във Фейсбук, че на днешния ден няма какво да празнувам. Че също така моля всеки мераклия за честитяване да не ме поздравява с годишнината от един ден, на който Русия (“тюрма народов” – който още не е наясно да пита поляците) се е опитала да уголеми своята империя за сметка на моето отечество.

Имаме избор за ден, достоен да бъде национален празник – 21 май, 6 септември, 22 септември… Но не и 3 март, годишнина от събитие из историята на една зловеща и винаги враждебна на България империя.

Тук искам без много, много приказки да повикам за свидетел един от най-заслужилите поборници на народното дело – прилепчанеца и по-късен Старозагорски митрополит, дядо Методий (Тодор) Кусев. Думите му звучат тъй, сякаш достойният старец ни говори днес, сякаш обръща филипиките си към днешните наши русофили, към днешните любители на кремълския камшик, към днешните овчедушни продажници.

Ще цитирам този участник в народните борби, в събитията от Св. Стефано и в още много по-късни съдбовни моменти с началото на неговата книга Погрома на България (1914 г.).

---

---

“…Дойдохме в Одрин. Там се водеха преговорите за сключването на мира. Стана известно, че българското княжество ще се образува до Балкана. Вдигнахме голяма врява. Офицерите се разтревожиха. Един протест, покрит с хиляди подписи, се поднесе на граф Игнатиев, главния ръководител по воденето на преговорите за мира. Тоя протест беше написан от покойния дядо П. Славейков. При написването бяхме в квартирата му. Въодушевлението беше, по обичая, подкрепено с малко винце.

Чрез руския пловдивски консул, българина Найден Геров, бяхме повикани със свещеника Г. Тилев от граф Н. Игнатиев. Той ни посъветва с молба да не бунтуваме офицерството – каквото е възможно, ще стане. Заявихме му, че не щем княжество до Балкана, без Румелия (Южна България) и без Македония. Една църковна (религиозна общинска) област отговаря повече на интересите на българския народ, отколкото едно княжество до Балкана, което ще раздели и разнебити българския народ.

„Добре, да уредим тъй че в договора да се каже, че се урежда българска държава с всички области населени от българите. Но надали ще се осъществи.“

Прокарала се Румелия – Южна България, но Македония останала отвън, незачислена в новообразуваната българска държава.

Възбудихме пак ново движение. Генерали, офицери се разшаваха, развълнувани. Чрез същия консул пак бяхме повикани от графа. Показа ни картата. Цариградската конференция беше определила границите на една автономна България. Нещо повече от тия граници влизаше в границите на новообразуваната политическа българска държава. Само гр. Солун оставаше вън като оазис.

Дойдохме в Св. Стефано. Една заран ни повикаха в канцеларията. На стената беше окачена карта с границите на Св. Стефанска България. Чиновниците се натрупаха и ни запитаха: „Ха сега, вижте, доволни ли сте?“ С голямо любопитство чакаха отговора ни. Предчувствието ни отговори: „не харошо – много е“. В границите влизаше и Корча. Страх ме беше, че като почнат да режат, ще изрежат и същественото. Така и стана.

Питахме: защо руските войски не отидоха да окупират Македония? Препятствие нямаше. Турските войски беха напуснали тази страна.

<…>

Явно ставаше, че Св. Стефанска България беше образувана голяма само на „книга“. Беше голяма, за да има какво да се отстъпва, какво да се отрязва.

Когато се оповести договорът за Св. Стефанска България, австроунгарският посланикъ беше казал на Негово Блаженство Екзарха, Господин Господин Иосиф, че новообразуваната със Св. Стефанския договор държава е за Русия. И прибавил, че такава обширна област, каквато беше начертаната Св. Стефанска България, не е в съгласие с Райхщатското споразумение: Австро-Унгария няма да даде толкова много на Русия. Според Райхщатското съглашение ще се образува Българско княжество само до Балкана. Така и стана.

Оповести се, че в Берлин ще се свика конгрес, за да преустрои Св. Стефанския договор. Знаехме, че Св. Стефанска България в Берлин ще бъде окастрена.

Избраха се 70 представители с мисия да поднесат в Св. Стефано на Николай Николаевич, главнокомандващия, един адрес от българския народ до царя освободител – благодарност за освобождението на България и за образуването на велика Св. Стефанска България.

Един от тия представители бях и аз. Говорих убедително на представителите, че тая България, за която поднасяме адрес, няма да я бъде. В Берлин ще я разпокъсат. Според „Райхщатското“ споразумение княжеството ще бъде образувано до Балкана. И то в замяна и компенсация за Босна и Херцеговина, които ще вземе Австро-Унгария, и ще бъде под руски протекторат, като руска губерния или като Финландия.

<…>
Ние, българите, трябва да изпратим в Берлин пълномощна делегация. Да заявим на силите чрезъ наши пълномощни представители, че ние, българите, и под турския режим се радвахме на общинска автономия и че сме ревнители за независим политически живот.

В Одрин, където се състояха няколко заседания по адреса, представителите не щяха и да чуят по въпроса за изпращане делегация в Берлин. „Русия ни освободи, тя ще ни защищава и в Берлин“, бяха възраженията им.

В Св. Стефано много се помъчих да убедя някои и други  от представителите. С една група решихме да направим едно заседание за разискване по въпроса. Трябваше заседанието да стане на свободна територия — в Турция, в с. Макри-Кьой. Останаха неубедени. Опиянението и заслеплението беше голямо, непреодолимо.

„Не требва да се бъркаме в политиката. Русия ни освободи, тя ще ни защити и в Берлин, на конгреса“. Това бяха извиненията им.

Отцепиха се само неколцина, между които беше покойният Димитър Греков. Направихме събрание в Цариград, на Пера, в големия хотел „Византион“.

Реши се:

1) Да се изпрати едно лице в Македония, за да събере в едно пълномощно подписи от всички общини в Македония.
2) Да се устрои подписването на едно пълномощно  от Пловдивските нотабили.
3) Да съставя една статистика за българите от Одринския вилает.

За Македония изпратих покойния Петър Шапкаров. Той, под формата на продавач на бои, успял да събере подписи от всички общини. Велешката задържала пълномощното, като се задължила, за по-голема гаранция, да го изпрати със специално доверено лице, с търговеца Иванъ Весов. А той, като дошъл в Цариград, занесъл „пълномощното” в руското посолство и го оставил там — на сигурно място! Пропаднало.

В Пловдив, на общо събрание, успяхме да убедим първенците и те подписаха пълномощното. Тогавашният кмет, Г. К. Пеевъ не рачи да подпише. Тази постъпка той считаше като действие против Русия. Трябваше да замина за Цариград, за да санкционира подписите Негово Блаженство Екзархът.

Покойният пловдивски митрополит Панарет ме задържа. Той настояваше непременно да подпише пълномощното и кметът Пеев. На другия ден заранта повика кмета в Митрополията. Последният отказа да подпише. Разсърди се и  побегна. Тръгнах да замина за Цариград. Щом доближих до станцията, тренът тръгна и замина. Останах. Лош знак. Рекохъ си: тази работа е развалена. Връщам се в митрополията, където бяхъ протосингел.

В двора на митрополията ме застигна вицегубернаторътъ Ивановъ (кишеневецътъ). Разтревожен ме запита: „Какво правите?“ Кметът Пеев ви наклеветил на генерал-губернатора Столипин, че сте правили заговор против руската държава. Разправих му работата. Дадох му да прочете подписаното пълномощно. „Това трябваше да направите“, рече той, „Само по тоя начин би могло да се предотврати раздроблението на България. Но сега, добави, оставете. Подиръ направения донос, ако мръднете, всички ще отидете в Сибир на заточение”.
Бях уморен и разнебитен. Десетина пъти ходих в Цариград да убеждавам Екзарха да санкционира едно пълномощно за делегация в Берлин. Да изповядаме истината:

Тогава беше Екзарх Негово Блаженство г-н Иосиф. Когато се решаваше съдбата на българ¬ския народ, той си седеше на катедрата спокоен и индиферентен.

<…>

Вицегубернаторът Иванов, добър българин, ни посъветва да не мърдаме, за да не отидем в Сибир.

Махнах с ръка и рекох: тоя инак добър народ, със своето сляпо доверие и овчедушие, има много да страда, докато се прероди и си отвори очите. И днес, подир погрома, от овчедушието на сляпо русофилство, като пияни пострадахме, страдаме и още много има да страдаме. Овчедушието царува в България.

Един хитрец рекъл: „не народът, а първенците народни, ръководителите по църковно и гражданско ведомство, които са обладани  от манията на идиотско русофилство, са толкова много и така изобилно никнат, че с коса да ги косиш, не се докосват!“

Те, навярно, според своя инстинкт, требва да са потомци на богомилите, които послужиха за оръдия на турците да превземат България без война. Без да служат на чужда кауза, те не могат да се менят…”

Прочети цялата новина

Свързани новини: