(Епи)криза на доверието в българската журналистика

Провокиран съм от поредния случай на декларирана доброжелателност по телефона, която всъщност ми вади очите след разговор за тяхното разкрасяване. Прочетох за себе си, че съм „русофоб” в заглавие на вестник ( „Торнадо”, този път), за който дадох ( от наивност) поредното интервю по телефона. Написали са го в заглавие! Сега всеки желаещ да се позове на моята „русофобия” може да цитира въпросния „документ”: „Русофобът Инджев, както беше наречен в заглавие от вестник …).

Години наред отричам това примитивно обвинение, което е обвинение в примитивизъм, какъвто не изповядвам. То е като да кажеш за журналист, който критикува израелската политика ( масово се случва в западни издания със световен престиж), че е „антисемит”.

Схемата е следната: обажда ми се приятелски колега и ме разпитва дълго по телефона за оценката ми за руските избори. В резултат на критичното ми мнение ми лепват етикета „антисемит”…пардон- „русофоб”. Така пише в заглавието, противопоставено на същата страница срещу мнението на един друг коментатор, който обаче с гордост сам нарича себе си „русофил”.

Координатната система „русофили”-„русофоби” обслужва от поне 100 години насам реално съществуващите организирани, обединени, финансирани от чужбина и горди с поклоничеството си пред чуждата държава, колонизирала България за 45 години, български прислужници на съветско-руското проникване в България. Те се опитват да се легитимират с твърдението ,че срещу себе си имали огледален образ под формата на „русофоби”.

Може ли някой да посочи на кой адрес живеят българските „русофоби”, че да отида да ги видя, да ги пипна, да ги опиша поне? Защото русофилските фондации, форуми, асоциации, вестници и сайтове, партии дори, са в изобилие тук- боричкат се за любовта ( и спонсорирането) на Кремъл . Те не само не се крият, но и дефилират гордо под съветско-руски знамена. И не само не се стесняват да прокламират като висша своя ценност любовта към чужда държава, но и организират редовно свои многохилядни ленин-югенд пенсионерски сборища. Но си нямат никъде нищо подобно насреща на българска земя с обратен знак, поради което им е нужно да сочат обвинително с пръст: „евреите са виновни за всичко”- пардон, „русофобите са виновни, че ни има, за да браним свещената ни дружба с братушките от тях”! А че „евреите”, пардон, набедените за русофоби българи, които просто искат България да е по-важна за българите от Русия, са като безпризорни деца в държавата си срещу мощната русофилска камарила, това май няма значение!

Посветих една от най-големите глави в тиражната си книга „Течна дружба” ( но кой да чете, преди да пише!) на обяснението що е това русофобията.
Дадох примери и цитати от писанията на откровения русофоб Карл Маркс. За всеки случай се постарах да покажа в оригинал на немски език извадки ,за да дам примери от негови русофобски статии, в които говори за руснаците като за „варвари”. Но това явно няма значение за приятеля, който ми звъни по телефона и след това ме орезилява точно по начина, по който ме изтипосват в русофилския партиен орган в. „Дума”, заклеймявайки ме като „антисемит”- пардон, „русофоб”. С такива приятели човек наистина няма нужда от врагове…

Въпросът е принципен. Вярно е, че в парадоксалната българска ситуация на медийна деградация от доста години насам в развлекателните издания може да се говори по-свободно, отколкото в медиите, претендиращи да са сериозни. Но е отчайващо да не смееш да си говориш дори с приятели, които те закопават дълбоко с плиткия подход, завладял като цяло медийното ни пространство.

Как да се бори човек например с перверзията, която се получава под формата на интервю, в което от разказа му вадят чудовищно тъпото и несъответсващо на казаното от него заглавие: „ Инджев: лично донасях на Тато за Батето” ( в. „Шоу”)! Иди обяснявай после на злорадстващите истината, че като репортер в БТА съм превеждал текстове от западен печат, в които е ставало дума за зетя на Живков, помествани след това в един единствен екземпляр от слугинската система по онова време и изпращани за лично ползване на Тодор Живков! Може не всички читател да вярват на този абсурд, то пък написаното остава и от него обикновено се възползват тъкмо спекулиращите за някакви техни цели.

Парадоксално е изобщо, че един нищо и никакъв блогър, като моя милост, раздава интервюта , понякога по няколко пъти на ден, все едно, че съм политик, политолог или социолог – за тях публичността е храна, без която ще умрат от глад поради професионално непригодност, понеже никой няма да ги „кльопа” ако не съществуват в полезрението на публиката. В същото време работата на журналиста, макар и само блогър, е да взима, а не да дава интервюта. И, ако може, извинявам се за натурализма, да получава по някой лев за журналистическа работа, за да си плаща сметките и да си издържа семейството. Вместо това обаче получавам безброй покани да запълвам медийни дупки безплатно в качеството на някакъв общественик. Явявам се нещо като безплатна работна ръка, като бонус, от когото се очаква да се радва, че му „дават трибуна”.

Не знам дали този текст е интересен някому и дали не звучи самоцелно, но за подгонения вън от нормалността български журналист е доста тягостно да бяга дори и от приятели. Което не е въпрос на лично откровение, а диагноза на състоянието на българската журналистика.

Share on Facebook

Прочети цялата новина

Свързани новини: