Кога не се дължи откуп на ОКУП?

Image: Greed by Yorkaholic on Flickr

В последно време т. нар. организации за колективно управление на права (ОКУП) отново придърпаха общественото внимание върху себе си.

Правят ми впечатление усилията, които ОКУП полагат, за да поддържат добър имидж и така по-лесно да скланят т. нар. ползватели на съдържание да им плащат.

Предполагам, че в тази връзка въпроса, който мнозина от вас сигурно са си задавали е:

кога се дължат плащания

и кога не?

С излезлите си вчера почти едновременно 2 решения, Съдът на Европейския съюз дава някои много ценни указания.

В първото си решение Съдът се е произнесъл преюдициално по дело, възбудено от Phonographic Performance Ireland Limited (PPL) срещу Република Ирландия.

PPL е един вид ирландската братовчедка на българската ПРОФОН, която се е почувствала ощетена от това, че ирландският законодател е изключил хотелиерите от кръга на ползвателите на звукозаписи.

Защо хотелиерите да бъда включени в този списък ли?

“Много просто”, казва PPL (и така погледнато всеки ОКУП) – “нали отседналите в хотелите им гости могат да гледат телевизия и/или да слушат радио?” “Да”, ще се съгласите вие. “Еее, ама по този начин те потребяват използваните в програмите на радиата и телевизиите звукозаписи”, казва PPL и натъртва “а за това не ни плащат…”

“Чекай, чекай малко”, почти ще ви накара да се провикнете чувството ви за справедливост, “нали радио и телевизионните опратори си плащат?”. “Ааа”, казват ви директо от PPL “Това си е башка. А ние искаме всички, които ползват – и по този начин добавят стойност към основния си продукт – да плащат. Знаете ли колко правоносители имаме да храниме?”

И действително,

Съдът поддържа това виждане

приемайки че

44. Всъщност с действията на лицето, което стопанисва хотел, насочени към предоставяне на достъп на клиентите му до излъчваното произведение, се извършва допълнителна услуга, която има значение за престижа на хотела, а оттам и за цената на стаите (вж. в този смисъл Решение по дело SGAE, посочено по-горе, точка 44). В допълнение, така е възможно да бъдат привлечени още клиенти, заинтересовани от тази допълнителна услуга (вж. по аналогия Решение от 4 октомври 2011 г. по дело Football Association Premier League и др., C?403/08 и C?429/08, все още непубликувано в Сборника, точка 205).

45. Ето защо в случай като разглеждания по главното производство излъчването от хотелиера на звукозаписи има доходоносен характер.

46. От предходните съображения следва, че в случай като разглеждания по главното производство хотелиерът извършва „публично съобщаване“ по смисъла на член 8, параграф 2 от Директива 2006/115.

47. С оглед на изложеното дотук на първия въпрос следва да се отговори, че хотелиер, който поставя в стаите на своите клиенти радио- и/или телевизионни приемници, до които подава излъчван сигнал, е „ползвател“, който извършва „публично съобщаване“ на излъчван звукозапис по смисъла на член 8, параграф 2 от Директива 2006/115.

Каква е поуката?

Нея ще видим в следващия казус, който ни пренася в Bella Italia.

Главна участничка тук е Societa Consortile Fonografici (SCF), която се явява италианската братовчедка на ПРОФОН.

В това си качество SCF започнала преговори с Асоциацията на италианските стоматолозите, за да сключи с тях колективен договор, обхващащ ползването на звукозаписи в частните стоматологични кабинети.

След провала на преговорите, SCF започва дело срещу торинския зъболекар Marco Del Corso, искайки да бъде установено, че пускането на музика в неговия кабинет за фон представлява публично съобщаване (всъщност публично представяне, б. а.), за което той дължи справедливо възнаграждение.

Макар и в идентичен състав, тук

Съдът решава другояче

приемайки, че

97. На последно място, безспорно е, че в случай като този по главното производство зъболекарят, който излъчва като музикален фон звукозаписи в присъствието на своите пациенти, не може логично нито да очаква, че само в резултат на това излъчване клиентелата на кабинета му ще нарасне, нито да увеличи цената на извършваното от него лечение. Ето защо само по себе си това излъчване не би могло да има отражение върху доходите на въпросния зъболекар.

98. Всъщност излъчването на звукозаписи изобщо не е присъщо на зъболекарската практика, защото клиентите на зъболекаря отиват в неговия кабинет с единствената цел да бъдат лекувани. Те имат достъп до някои звукозаписи на случаен принцип и без оглед на своите желания, в зависимост от момента на пристигането си в кабинета, от продължителността на изчакване и от естеството на полученото от тях лечение. При това положение няма как да се допусне, че обичайната клиентела на даден зъболекар е възприемчива към въпросното излъчване.

99. Следователно това излъчване няма доходоносен характер, обратно на критерия, изложен в точка 90 от настоящото решение.

100. От предходните съображения следва, че зъболекар като разглеждания в главното производство, който излъчва безвъзмездно звукозаписи в своя кабинет в полза на и независимо от волята на клиентите си, не осъществява „публично съобщаване“ по смисъла на член 8, параграф 2 от Директива 92/100.

101. Ето защо изискването по член 8, параграф 2 от Директива 92/100 ползвателят да плати справедливо възнаграждение, тъй като осъществява „публично съобщаване“ по смисъла на тази разпоредба, не е изпълнено в случай като разглеждания по главното производство.

Отново за поуката

Оказва се, че Съдът решава цитираните казуси на основата на два критерия: публичност и доходоносност.

Съдът приема, че настанените в хотел гости съставляват публичност, докато търсещите стоматологична помощ пациенти – не.

Честно казано, малко чуден ми се струва аргументът, че

42. …клиентите на всеки хотел са доста голям брой лица, поради което трябва да се разглеждат като публика.

защото директно се сещам за зъболекарски кабинети, чийто брой пациенти неколкократно надвишава посетителите на някои хотелчета.

Сходна е ситуацията и при доходоносността.

Как би се третирал случаят, когато зъболекари се прицелват в определени пациентски групи според музикалния им вкус?

Нейсе, нека не разваляме рахатлъка на стоматолозите и не снабдяваме разните му там ОКУП с аргументи да искат и прибират откупи.

С това достигам до последния въпрос:

Кога не дължите откуп?

Който си е направил труда да прочете зъболекарското решение е усетил, че Съдът е употребил изключително внимателен изказ, опитвайки се да ограничи валидността му само до полето на стоматологията.

По моята скромна преценка обаче въпросното решение би имало своята валидност и в случая на адвокати, нотариуси и одитори. Мислими са и не до там елитарните услуги, предлагани в шивашки и обущарски ателиета или пък цветарски магазини (кой ходи там заради музикалния фон?).

Генерално, ако не действате в сферата на хотелиерството или угостителството и отнякъде ви цъфне г-жа Килева, и ви поиска откуп, то подайте и копие от решението C-135/10 и приятелски и посочете изхода.

Ако не помогне – call a lawyer -).

No related posts.

Прочети цялата новина

Свързани новини: