Да объркаш сарказъм с оргазъм е тежка диагноза за българската журналистика

Лено беше да се предвиди, че падналият политик Първанов ще бъде също толкова „лесна плячка“ за отстрелване,колкото са животните, неспособни да избягат от куршумите на луксозните му пушки. Пукотевицата по него, която вече е разрешена, макар и на този етап да преследва повече ефекта на дима без разпалване на огъня, набира дозирано скорост.

Глупав ход в това отношение е опитът да бъдат окастрени с парламентарната тесла някакви постпрезидентски привилегии- уж, за да е му е зле на Първанов. Подобен плитък ход само задълбочава образа му на „страдалец“, гонен несправедливо. От това плиткоумие той няма да се погнуси да се възползва не защото е много мъдър, а защото е елментарна топка за отиграване – казано в стила на неговия ограничен в рамките на спортната терминология стил.

Политиците, включително опозиционните тогава и днес, не посмяха да се изправят срещу Първанов в зенита на силата му. Това е разбираемо по логиката на гарвана, който се опасява от ответното кълване на своя високопоставен събрат, да знайки от по себе си какво можеда стори един безжалостен клюн на мършояд.

Първанов беше високо поставен от олигархията и руските й покровители деец на хедонистичния капитализъм от комунистически антисоциален тип. Той си живя живя царски като правешки деспот в стила на Тодор Живков по резиденции, ловни хижи и с антураж от стотици обслужващи луксозните му удоволствия тук и по света държавни служители.

Сега всеки може да мине и да плюне храбро по физиономията му. Тя е закована на дъската на позора, на която името му виси (почти) с белезници на ръцете зад гърба. Защото зад гърба му е останал един Румен Петков. Той е озверял от безсилие да направи друго в своята безпомощност без помощния апарат на повереното му някога МВР, освен да нарича „хлебарки“ личностите, който поеха тежкия риск да се сблъскат с безцеремонния президент „приживе“, а не в днешното му амплоа на посмешище, вкопчено в обречената кауза да се бори за лидерството на опозиционната БСП и да се репчи като бабаит от името на Русия с искане за референдум за АЕЦ „Белене“, какъвто не се осмели да предизвика в качеството си некачествен държавен глава.

Така преминава съмнителната слава на уж несъмнено успешния Първанов, комуто и Борисов предрече удобно водеща роля в лявото пространство – нали си бяха приятели на софрата на петролния бос Валентин Златев, защо да не продължат задкулисното си струдничеството от времето на тайния им тандем? Но времената се менят, макар и нравите, уви, не.

Това, че Румен Петков нарича днес „хлебарка“ уволнения от НСО офицер от Националната служба за охранване на търтеи, като Първанов, не е обида за Николай Марков, а комплимент за човек като Николай Марков. Той беше от малцината индивиди в България, които не премълчаха опита да бъде прегазен от Първанов. Марков се изправи сам срещу валяка на президентската власт още в далечната 2007 година, когато този валяк се опита да го смачка именно като хлебарка. И не е случайно, че от мръсното подсъзнание на Румен Петков изпълзява именно този образ на насекомите, с което то е пълно.

Как обаче да погледнем ( освен с погнуса) на факта, че се разпълзяха и доста „смелчаци“ , който се бяха спотаили и кътаха известните им за Първанов факти, някои от които страхливо подхвърлиха другиму, но предпочетаха да си останат в подмолбите на удобното си битие?

Ето ви един пресен пример от паяжината фейсбук, където можете да видите как се плетат интриги на завистливи същества, решили да направят „Капитал“ върху чуждо име. Цитирам преписка на журналиста Иван Михалев и отговора на непознат за мен негов опонент:

Veselin Dimitrov 25 април г. 00:44
Ivan Mihalev – Люба, не знам какъв е казусът, но наскоро имах огледален случай с бивш ТВ водещ, който е съветски възпитаник и ченге от ДС, представящ се за пръв анти-комунист и анти-ДС (и анти-Гоце) деятел в държавата… Маниерът на тези хора е един и същ: чувството за вина и комплексите ги карат да търсят одобрение на всяка цена. Едно позвъняване от Бойко Борисов ги докарва почти до оргазъм. „Хей, аз получих обаждане от премиера“, пише ченгето-журналист и си мисли, че е влязъл в историята…. Жалки хора с жалки съдби!

Veselin Dimitrov – Иван Михалев има ли някакви данни Иво Инджев да е бил агент? ако има, да вземе да ги публикува, да прочетем..Защото и за Петър Стоянов бяха писали в жълт вестник, че е доносник, че и за Сашо Диков. Не бива да се поемат епитети, подхвърлени от някъде и пришити на човек, всъщност точно това е един отвратителен маниер на комунизма /социализма. със здраве!

Veselin Dimitrov – и още нещо към Иван Михалев – чета Капитал, чета и блогът на Иво Инджев. Ерудицията и аналитичността на Инджев е ниво, което не съм срещал в статиите Ви. Освен това той има статия почти всеки ден – дето се казва, имате голяма база да го атакувате с аргументи. така, с подхвърляния като „агент“, „получил оргазъм“ си е малко – извинявайте, примитивно.

Мога само да пожелая „жалка съдба“ на щастлив семеен човек с 5 деца и професионална биография на всеки. Включително и на Михалев, който си въобразява, че след като го наградиха началниците му с „Черноризец храбър“ ( от мен да знаете, ставаше по споразумение между шефовете) с пари на Тошев Тошев, това му дава право да зачерква името на човек, който не се храни от ръката на българската олигархия ( и ченгета като Тошев, нали), а стои на независими позиции десетилетия наред. Подобно кощунство в България се наказва, включително със злобата на момченца, които никога не с били и няма да имат „едно позвъняване“ от Си Ен Ен, Би Би Си, „Монд“, „Ню Йорк таймс“ ( изброявам само най-новото от биографията си, което може да бъде видяно в архива на блога ми с вече 8 700 00 посетители за 4 години). Нито пък ще бъде избран от стотици свои колеги за техен дирекстор ( на БТА) или от също толкова делегати от цяла Европа на журналистически конгрес за техен вицепрезидент на организация, като Асоциацията на европейските журналисти през 1994 г.

Удивително е как се повтаря опитът на хора, които съм смятал за приятелски настроени, да бъде сведен лъжливо моят живот до „едно ченге“ и „едно обаждане“ от Борисов. Същото упражнение върху главата ми изигра от екрана на офизицозната ТВ 7 от страна на водещата Люба Кулезич, която се хвана за сламката на точния размер на сумата, за която се е продала на тази срамна за цитиране телевизия, за да ме охули без право на отговор по толкова вулгарен начин, по който дори и на мен не ми се слчачвало да ме поливат в националния телевизионен ефир. Тя също, поради липса на други аргументи, избра акцента на досието и обаждането на Борисов със сексуален подтекст.Кой от кого плагиатства в това отношение в опита да ме засегнат на вълната на вулгантите си мисли, нека се разберат с Михалев, който явно проявява френетична болезненост по въпроса за авторството.

Жалък напън е да си избиваш комплекса на гузен журналист през охулването на друг, когото сигурно тайно си мразел заради това, че не е като теб, не отказва да се нагажда и да се продава. За Кулезич водещото в моя упрек към нея се оказа за колко точно се е продала, а не дали изобщо го е направила , поради което ме нарича лъжец, разгневена срещу моята недостатъчна осведоменост за точния размер на хилядите й левове. Това, да си сам и независим, вместо да пееш в хора на продажниците, видимо се приема като лична обида от мнозина. И обидата избухна „като бомба“, както се пее от Дон Базилио в арията на клеветата. Впрочем и Куелезич, както и Михалев, сега вече вдъхновено ми се подиграва, подглагайки със задна дата на поругаване усилието ми да се изправя срещу „Гоце“. Напънаха се и тази моя чертица от биографията ми да изкривят заради „правото дело“ да ритат низвергнатите.

Да видиш, че някой може да отстоява името си с цената на дългогодишни шамари, явно е непоносимо и за гузния Иван Михалев, който нямаше смелостта да защити честта си през октомври 2006 г.. Тогава, броени дни след прогонването ми от Би Ти Ви, той ми се обади да ми съобщи за предстоящо публикуване на статията му с доказателства за мезонетите на Първанов, за които така фатално ( за Първанов, смея да твърдя) попитах самотно- самотно, защото информацията за този корупционен подарък беше известна на всички редакции, включително на разследващия журналист порналист от „Капитал“. Разследването му обаче, за което той тримфално ми съобщи тогава като свършен факт, така и не видя бял свят. От следващия ден, когато статията му беше свалена под същия този натиск на Първанов, който ме направи безработен за 6 години и до ден днешен, Михалев твърди солидарно с началниците си, че причината да бъде смачкано разследването му била в само в това, че един свидетел се е отказал от думите си . Свидетелят ( всъщност свидетелка) го направил (разбираемо) от страх- като страхът на Михалев, който обаче генерира гузно днес отмъстителност срещу онзи, който дръзна да престъпи забраната и си носи последиците.

Между другото именно Михалев, чието разследване съм използвал за книгата си „Президент на РъБъ“ (но той категорично не пожела да го цитирам),ме помоли да не посочвам в книгата си фирмата, в която Зорка Първанова е оставила ключовете от мезонетите след като аз съм попитал за тях. Така, за да защитя параноичните му страхове от преследване, се лиших от едно много важно доказателство ,известно и на ДАНС (защото Михалев се похвали , че си е общувал с ДАНС и им е предал всички документи, добити с помощта на силния гръб на „Капитал“, копие от които даде и на мен). Била опасна фирма, ми каза Михалев и аз лоялно се съобразих- човекът умираше от страх в едно кафене, където се срещнахме. Привиждаха му ченгета и се озърташе непрекъснато по улиците, докато разговаряхме.

За мен беше най-нормалното нещо да се срещна с Михалев , който сам ме беше потърсил, пишейки статията си ( иначе нямаше да знам, че е имало такава, защото „Капитал“ не си признава, че в крайна смне сетка са играли по гайдата на Първанов). Сега Михалев иска да съм му благодарен „до гроб“, че ми е помогнал и се опитва да ме удави в отровните плюнки на своята неосъщественост. Предлагам му да вземе да си публикува вече статията и да „блесне“, вместо да се опитва да ме беси на дървото на изригналата си омраза.

Ето това наричам аз жалка картинка на спотаил се журналист, който превръща комплекса си в опит за гавра с неприлични приказки за мой мним „оргазъм“ от общуване, която самият аз описах с обичайния за статиите ми сарказъм. Да бъркаш оргазъм със сарказъм в журналистическата позиция е признак за тежко ранено от перверзия незадоволено его.

Примерите, които давам, бих избегнал да споменавам не защото смятам Кулезич или Михалев за незначинтелни величини, но напратив: поемам новия риск да получа поредни удари точно по обратната причина. Ако от пробивни и умело нагаждащи се журналисти, на които позволяват да се разправят с неудобни на властта индивиди, виждаме такова поведение, което формира общественото мнение, как да очакваме това мнение да бъде информирано, за да направи онзи свой избор за управлението на страната, от който самите избиратели да не се срамуват толкова, колкота и аз от грешката си да смятам доскоро подобни хора за колеги.

Share on Facebook

Прочети цялата новина

Свързани новини: