Светли срещи

Светлината. Гонеше я като нощна пеперуда – където имаше светлина, там беше и тя. Обичаше да я посреща сутрин рано на поляните, да я дебне дяволито от балкона на старата панелка. Посрещаше я с усмивка, прошепваше й едно тихо “Добро утро” и я оставяше да се разлее по кожата й, да я близне по обицата на лявото ухо, да се оплете в косата й и да се сгуши на рамото, мъркаща и уморена от играта. Имаха негласно споразумение да се виждат веднъж седмично и да си разказват истории. Светлината разказваше за пътя си, за срещите с хора, места, целувки, прегръдки, живот, смърт, сълзи, раздели…

Най-много обичаше да изненадва нови влюбени на плажа. Беше толкова забавно да ги изненадва сгушена във вълните. Момчетата винаги мислеха, че имат още малко време, за да съберат кураж, момичетата винаги искаха да очакват по-дълго. И точно тогава тя се показваше мокра и солена, оплезваше им се и ги караше да се заливат от смях. Първо беше румена и запъхтяна от надбягването с морето, но след десетина минути побледняваше от неудобство, гледайки същите тези доскоро плахи момчета и момичета. Напуканите устни се сливаха дълго, гладки бузи се издираха от току-що наболи бради, пръсти се притегляха и отблъскваха, нокти се забиваха в кожа и със зората изгряваше нова любов. Светлината се издигаше нависоко, окрилена и доволна, за да тръгне към нови плажове и вълни, момчета и момичета.

Често надничаше през прозорците на къщите и будеше хора, натоварени с идеята за край. През пердетата виждаше само издайнически фрагменти, но бе летяла много и знаеше много. Въпреки че мократа възглавница беше точно толкова солена, колкото и вълните, тя значеше нещо много различно. Тази сол по кожата отекваше с различен тон. Обърнат гръб, тревожен поглед. Сякаш някой непознат крадец се е промъкнал вътре, отмъкнал е чувствата и е избягал тихо по боси крака, закрилян от мрака. Погледите бяха празни, като счупен калейдоскоп, който вече не показва нищо. Ръцете стояха като завързани. Имаше думи, адски много думи, които не казваха нищо. “Влюбените само се гледат, уморените много говорят,” заключи светлината и за пръв път й стана хубаво, че е няма.

Светлината летеше навред и разказваше истории. А тя я гонеше като нощна пеперуда, за да я слуша. И все си мислеше колко хубаво ще е да отиде на плажа и да се събуди с морето. Дори и ако трябва, както я предупреждаваше светлината, няколко месеца по-късно да се събуди на мокра възглавница с празен поглед. Като счупен калейдоскоп, който вече нищо не показва.

___
снимка: Bcow

Още по темата:

1. Гост-пост: Спирка за необичайни срещи

Прочети цялата новина

Свързани новини: