Выступления Чикагского симфонического оркестра (далее – ЧСО) в Равинии открылись торжественным концертом в честь Дня независимости. Прозвучали произведения американских композиторов. За дирижерским пультом стоял Стивен Райнеке. На этой неделе его сменит наш старый знакомый Кристоф Эшенбах. 13 июля, 5.30 pm, Беннетт Гордон холл. Концерт музыкантов отделения фортепиано и струнных инструментов Steans Music Institute. Вход свободный с билетами на вечерний концерт. 13 июля, 8.00 pm, Павильон. Концерт И.Брамса ля минор для скрипки и виолончели с оркестром. Солисты – Никола Бенедетти, скрипка; Леонард Эльшенбройх, виолончель; ЧСО под управлением К.Эшенбаха. Никола Бенедетти и Леонард Эльшенбройх – новые ...

Адв. Маргарита Илиева: Уволнението на Тодорова е безпрецедентна лична разправа с общественик

Сигурни признаци, че гледате мач на националите: 1. Времето е отлично, вятърът тих, а топката кръгла - в общи линии всичко, както винаги, е против нас! 2. Струва ви се, че вратата на съперника е минимум два пъти по-малка. 3. Съдията естествено е педал. 4. По време на химна с едната ръка се държите за сърцето, а с другата държите бирата. 5. Само натурализираните играчи знаят химна. 6. По време на химна всички (освен натурализираните) гордо мълчат и дишат дълбоко като риби. 7. Изглежда, че съперниците винаги са повече. 8. Коментаторът казва, че нашите съперници са силни. 9. Коментаторът подчертава, че в момента няма слаби отбори. 10. Ние губим. 11. Защото съдията ограби труда на момчетата и те плачат в съблекалнята. 12. Всичко е купено (Сашо Диков тръби за това от месеци). 13. Мачът се игра в неподходящо за отбора ни време. 14. Нашият отбор нямаше време да се обиграе. 15. Звездите, подвизаващи се в чужбина, псуват на всички езици, които знаят. Тези от вътрешното...

Написах един опит за коментар относно Сирия в профила си в блога на Foreign Policy. Или, да кажем по-точно – излях си яда от опозицията. Защо? Смятам, че засега опозицията в лицето на Националния съвет не … More→

Европейската комисия обмисля мерки за колективно управление на права в ЕС.

Комисар Барние: Нуждаем се от единен цифров пазар  в интерес на творците, потребитебителите и доставчиците на услуги.   По-ефективни организации за колективно управление на права са в интерес на този процес.

Комисията предлага изготвяне на директива и слага начало на оценка на въздействието и обществена консултация.

 

България е страната с най-ниските задължения не само в Европа, но и в целия свят. Това обаче не означава, че сме перфектни, чака ни още много работа, казва на перфектен немски език президентът Росен Плевнелиев в интервю за “Ди Велт”. Държавният глава обяснява, че през 90-те години България е потънала в дългове, но е успяла [...]

Столичните райони, облагодетелствани с метро, вече не са сред най-търсените за жилище, показват проучвания на фирмите за недвижими имоти. Хората искат не само идеална инфраструктура, но и спокойствие и безопасност. А безопасни ли са кварталните улици, щом по тях бродят глутници кучета? Именно песовете, не метрото и градинките, станаха основното мерило напоследък къде да си купим апартамент. Жалко, защото ако не бяха бездомните животни, и подземната железница, и цветята щяха да бъдат основен критерий. И с право. Всеки иска да вижда града си цветен, красив. А той стана. Метрото ни пък бие по удобство и чистота дори влакчетата в Брюксел, твърдят софиянци, живели в Белгия. Нито метрото, нито пъстрите растения обаче ще ни спасят от кучетата. И заради това колкото по-малко опашати животни около блока, толкова по-добре. За съжаление така избираме вече къде да е домът ни. По същия начин, както след земетресенията станаха най-търсени първите етажи. Дали обаче това не е само...

Протест срещу опитите на ВСС да се саморазправи със съдия Мирослава Тодорова

Написах тези въпроси преди 4 години, точно когато Тройната Коалиция беше на прага на сгромолясването поради собствената си некадърност… За съжаление, 4 години по-късно нито един от тези въпроси не е излишен.. Всеки един от тях … More→

Проф. д.ф.н. Цветан Дачев е роден на 8.01.1949 г. в Плевен. Завършил е СУ „Св. Климент Охридски” – физически факултет, със специалност метеорология. Бил е ръководител на секция „Космическа физика” към БАН в периода 1988-1990 г. и ръководител на секция „Слънчево-земна физика” и научен секретар 1990-2002 г., и директор на Централната лаборатория за слънчево-земни въздействия (ЦЛСЗВ) 2003-2007 г. Член е на Научния съвет на Института за космически изследвания и технологии (ИКИТ) към БАН. - Проф. Дачев, за пореден път тези дни имаше предупреждения за силна геомагнитна буря и високи слънчеви изригвания. Опасни ли са действително слънчевите изригвания или сами си създаваме страхове? - Нека да започнем с друго - този феномен е сезонен. Всяко лято, когато политиците излизат в отпуск, се пишат такива неща във вестниците. През летния сезон това е задължителна новина, дори нищо да няма. Сега има събитие, не можем да кажем, че е безпочвено. Но в общи линии не е нещо толкова мощно и не...

Докато НАТО и Русия се надпреварват кой ще изпрати по-внушителна флотилия край сирийските брегове, а Египет е разтърсван от безпрецедентна конституционна криза, изборните резултати в Либия изненадаха сериозно международните анализатори. Коалицията на либералните сили обяви победата си на първия парламентарен вот в страната от 1964 г. насам, а техните основни опоненти от движението „Мюсюлмански братя” потвърдиха, че губят в Триполи и Бенгази, където живее близо половината от населението. Въпреки привидния триумф на демокрацията основният въпрос сега е няма ли новоизбраният парламент да е просто едно пищно украшение в страна, в която властва законът на джунглата, а отряди от бивши борци за независимост се разхождат из улиците с ножове и автомати. Със своите 50 партии и близо 80 независими кандидати либералният Съюз на националните сили не крие претенциите си да окупира колкото се може повече от креслата в 200-местния конгрес. Водач на коалицията е бившият лидер на Преходния...

Информацията от американските дипломатически доклади, изтекли в "Уикилийкс" и публикувани от Биволъ за "гнилите ябълки" сред българските банки и за съмненията за криминално минало на премиера Бойко Борисов са в класацията на най-премълчаваните теми в българските печатни медии. До този извод е стигнал проекта "Темите табу в печатните медии – граждански мониторинг" на Института за модерна политика, финансиран от либералната Фондация за свободата "Фридрих Науман".

Изследвани са десет вестника ("Телеграф", "Монитор", "Стандарт", "Новинар", "Труд", "24 часа", "Сега", Дневник", "Капитал", "168 часа), като седемчленно жури е оценило в каква степен е било нарушено правото на гражданите да бъдат информирани за важни неща. На първо място това е темата за "гнилите ябълки" в банковата система, за които информира в грама бившият американски посланик Джон Байърли. Грамата, изтекла в Уикилийкс, била за пране на пари, нечисти капитали от страна на 5-6 банки - каза Иво Инджов по БНР, цитиран от БГНЕС. 

До същия извод Биволъ стигна отдавна. Не можем обаче да посочим фондация или друга организация, която да е финансирала нашия проект, който съществува благодарение на даренията от читатели.

Можем и е редно да посочим няколко колеги, за които по наши наблюдения тези табута не важат: Иван Бакалов от e-vestnik.bg, Иво Инджев с блога си ivo.bg, колегите от Novinite.com, Илияна Беновска и Радио К2, колегите от Агенция БГНЕС, агенция Крос, от българската редакция на радио Дойче Веле, журналистите от бившата българска редакция на BBC Kafene.net, Livenews.bg, журналистката Мира Баджева с нейното свалено от ефир предаване "Отпечатъци", блоговете на Едвин Сугарев, Асен Генов, Константин Павлов - Комитата... Простете ако сме пропуснали някого и се обадете да ви добавим.

В този списък не включваме злокачествени медийни образувания като вестник "Галерия" на Трактора, екскрементални сайтове като "Афера" на Тимова, и "Блиц" на агент Тара, партийни салфетки като "Дума", "Атака" и прочее ДС-метастази, които цитират нашите публикации с други, мръсни цели. Пропуснатите сами ще се обадят, бъдете сигурни.

Защото както казва Иван Бедров: "премиерът Борисов е прав, че журналисти обслужващи мафията не са журналисти..." И добавя: "...но и журналисти обслужващи властта, също не са журналисти"

Вместо заключение публикуваме отново нередактирания текст на грамата за "гнилите ябълки", който се радва на високо оценена табуирана неизвестност. Дори при отразяването на днешната новина за "темите табу", имената на банките, които Институтът за модерна политика е публикувал на сайта си, не се споменават. Призоваваме колегите без табута да направят същото, което направи в. Монд преди година - публикува имената на бандитските български банки, "гнили ябълки" без да му мигне окото.

[06SOFIA1652] БЪЛГАРСКИТЕ БАНКИ КАТО ЦЯЛО СА ФИНАНСОВО СТАБИЛНИ, НО ОСТАВАТ НЯКОЛКО ГНИЛИ ЯБЪЛКИ

От 5-и т.м. ГЕРБ навлезе в четвъртата година от първия си мандат. Значи времето, което идва, ще мине под знака на предстоящите парламентарни избори, а то пък значи, че преди да се отправим пак към урните, ще се наложи да изтърпим канонадата на още една предизборна кампания. Нищо ново? Напротив. Новото е страшно много. И то, разбира се, не е в процедурите, те са си такива, каквито след 10 ноември 1989 г. винаги са били, а е в значението на резултата от тези избори. Именно. И друг път през годините на прехода народът си е казвал думата, ала тъй както си я е казвал, винаги е имало тарикати, които не само знаеха как, но и можеха безнаказано да преобърнат нещата с главата надолу. Разчитаха, че ще им се размине, и бяха прави. Но не и този път. Кое е новото? Тези, чиито интереси съдбовно се разминават с интересите на нацията, няма да пробутат в новото Народно събрание достатъчен брой депутати, за да саботират възходящия порив на нацията. Това важи с пълна сила както за „червената...

 Любослава Русева

В противен случай в държавата на аматьорите всички можем да изгорим като Гюро Михайлов

На 18 април 1906 г. Сан Франциско е разтърсен от силно земетресение. Жертвите са 567, но избухналият впоследствие пожар взима още 3000 човешки живота. Тъй като повечето сгради са от дърво, огънят изпепелява близо 80% от града. Двеста хиляди души излизат на палатки.

Това са скучните данни, някои от които може да не са съвсем точни. В случая обаче е по-важна ето тази история*:

Пожарникарите са безпомощни пред стихията, предизвикана от падналите по време на труса газени лампи. Градската администрация не успява да създаде добра организация. Сан Франциско изглежда обречен, докато началникът на местния гарнизон ген. Фредерик Фънстън не взима нещата в свои ръце.

Фънстън, както си му е редът, веднага съветва кмета Е.Е. Шмитц да обяви военно положение. Първата заповед на градоначалника е да се стреля по мародерите, които се възползват от всеобщата паника („Нищо не се постига без морал!“, казва той). Втората му заповед прилича по-скоро на молба към всички здрави мъже до 45-годишна възраст да се включат в отряди по гасенето.

Доброволците, които до този момент наблюдават как изчезва най-красивата артерия на града – авеню „Ван Нес“, грабват лопати, кофи и всякакви подръчни материали, с които се хвърлят срещу огъня. Благодарение на тяхната всеотдайност и с цената на още десетки жертви, е спасена западната част на Сан Франциско. Пожарът е потушен за два дни.

Отново под командването на ген. Фънстън, мъжете по-късно участват и във възстановителните работи, които продължават едва …

Всъщност можете ли да предположите за колко време става дума, щом прочутият медиен магнат Уилям Рандолф Хърст успява съвсем скоро да доведе самата Сара Бернар в новооткрития театър в Бъркли?

Един месец, дами и господа!

Градът, разбира се, не е възстановен изцяло, но центърът му е почти напълно изграден и е още по-красив. През лятото на 1915 г., т. е. девет години след разрушенията, откриването на Панамския канал е повод 19 милиона туристи да пристигнат в Сан Франциско, за да се изумят от постигнатото за толкова кратко време. Всички са във възторг от невероятния кураж да се изгради един град буквално от нулата.

А на какво, мислите, се дължи този кураж?

От една докладна на ген. Фънстън (да, той имал сили да пише докладни, докато потушавал възникналите след труса 50 огнища), се разбира, че този човек е мислел за всичко, включително за това как щетите от подобни бъдещи трагедии да се сведат до минимум. Без да знае, че Сан Франциско е разположен върху част от разлома Сан Андреас – причина за постоянната сеизмична нестабилност на Калифорния, той съветвал за възстановяването на града да се използват „здрави материали като стомана и бетон, защото нашият хоризонт е прицелен далеч, много далеч напред.“

„Ние трябва да изградим съвършено нов град“, повтарял ген. Фънстън на кмета Е. Е. Шмитц, а Шмитц, от своя страна, се обърнал към съгражданите си с думите: „Предстоят ни трудни дни, месеци и години. От нашите усилия зависи дали ще можем да погледнем децата и внуците си в очите. Предлагам днес да се потрудим, за да не се срамуваме от тях утре.“

Мнозина наистина се потрудили. После друга мнозина продължила да се труди. След нея се появили още много мнозини, които се трудели ли, трудели. Така Сан Франциско се превърнал в един от най-прекрасните градове на света. Нещо повече: при земетресението, което го удари на 5 март тази година, нямаше щети и жертви!

В интерес на истината обаче е редно да спомена, че при последния силен трус през 1989 г. убитите там бяха десетки, а ранените – над триста души. Тогава пострада Мостът на Залива (известен още като Мостът Джеймс, или Слънчевият Джим), който свързва Сан Франциско и Оукланд. Срути се по-точно една негова част между остров Йерба Буена и Оукланд, където се оказа, че е строено некачествено.

От 1989 г. до ден днешен този сегмент още не е пуснат в експлоатация. Строежът бе спиран многократно заради сигнали на граждани и неправителствени организации, че се работи през пръсти и се отклоняват средства. Официалното откриване беше предвидено за 2006 г., но обществеността отказа да приеме съоръжение, в чиято устойчивост се съмнява.

Е, догодина тази част от Слънчевият Джим най-сетне ще бъде пусната, стига бдителните граждани да не се запънат отново. Но те едва ли ще го направят, доколкото строежът се наблюдава на доброволни начала от около 40 души, които са си издействали разрешително да присъстват на строежа и са минали специален подготвителен курс.

Мои познати от Сан Франциско, например, са се включили в контрола на работата по график, който са си разчертали сами. Нарекли са се „Бригадата Фънстън“ и винаги, дни и нощи подред, има някой от тях на обекта. Казват, че е лесно да ги разпознаеш по ярко жълтите предпазни каски.

„Най-сигурният начин да пострадаш е да оставиш властта без наблюдение“, разправяше Брайън, когато се запознах с него и част от бригадата в Гърция.

По него време (впрочем това се случва всяко лято) там бушуваха горски пожари и осем души с ярко жълти предпазни каски се хвърлиха да потушават пламъците в северната област Еврос на границата с Турция.

После Брайън разказваше, че бригадата му не направила почти нищо, но за сметка на това дошли някакви хора по бермуди и джапанки, които успели да овладеят пожара. Били толкова самоотвержени и безстрашни, че засрамили онези с предпазните каски.

Тези хора били българи. Обикновени гастарбайтери без никаква подготовка, те жертвали живота си, като правели просеки за маркучите на пожарникарите. Станали по-черни от дявола и по-мръсни от дявола, както казваше един наш класик, но накрая всички им ръкопляскали.

Брайън беше слисан до такава степен, че когато ме видя, извика възторжено: „И ти си българка, нали? Вие сте фантастични!“

Да, фантастични сме, отговорих. Няма други като нас.

Много сме смели, когато се хвърляме да гасим чужди пожари, но щом трябва да се справим с нашите, джапаме без джапанки. Затова и нашият нов мост, който се строи от 89-та до днес, надали някога ще бъде готов, нищо че в експлоатация влязоха толкова некачествени отсечки.

Понеже рядко до никак наблюдаваме властта, често до винаги страдаме. Ще страдат и децата, и внуците ни, но ние безсрамно ще ги погледнем в очите.

Нищо не се постигало без морал ли? Глупости, Брайън! Моралът тук е пречка, както са пречка сложните мисловни процеси под ярко жълтата каска.

Упорити сме обаче да си усложняваме живота. В това отношение сме железни като Гюро Михайлов…

Тук обясних на моя познат от Сан Франциско, че редникът от Трета рота на Пловдивската дружина загинал тъкмо в един пожар. На 25 декември 1880 г. той бил караул на третия етаж и когато сградата била обгърната от пламъци, останал на пост. Счетоводителят на щаба направил опит да го спаси, само че Гюро насочил към него щика на пушката си и извикал: „Без командира си никога няма да напусна!“

„И изгорял?!” – попита изуменият Брайън.

И изгорял. При това доброволно.

„Но какъв бил смисълът?!”

Нямало смисъл. Ей така, просто си изгорял…

В Сан Франциско не е издигнат специален паметник на ген. Фънстън, но Гюро Михайлов има голям монумент на централния площад в Пловдив.Той бил открит в 1938 г., но една нощ на 1962 г. изчезнал. Върнали го на площада чак през 94-та, за да напомня за „подвига на героя”, въпреки че в онзи пожар загинали още четирима души, включително командир Никола Костадинов.

Всъщност Костадинов изгорял, след като хукнал по стълбите да спасява Гюро. В невероятния хаос, предизвикан от бързото разрастване на пожара, счетоводителят все пак успял да съобщи на командира, че редникът няма да напусне поста си без негова заповед. В историята обаче като синоним на подвиг остава саможертвата заради сляпо чинопочитание и страх от висшестоящия. Не отговорната постъпка на Костадинов, не и рискът на счетоводителя да измъкне от огъня онзи глупак, а самият глупак…

Една от хипотезите при разследването била, че ако е имало по-добра организация, вместо щуране нагоре-надолу, единствената жертва щял да бъде Гюро Михайлов. Друга също звучи правдоподобно – войниците нямали представа как се гаси огън. Помощта отвън закъсняла, нямало вода и т.н., и т.н. все познати неуредици.

По-късно в спомените си ген. Стилиян Ковачев разказва:

„… Пристигнах на мястото на пожара. Цялото триетажно паянтово здание беше в пламъци. Грамадни огнени езици се подаваха от всички негови прозорци. Градската пожарна команда бе пристигнала с една само ръчна помпа, но като видя, че е немислимо да се бори с това първобитно пожарогасително средство, ограничи се да пръска намиращото се от другата страна на улицата двуетажно здание, което беше почнало да пуши от силното нагряване…На следующия ден се назначи комисия със задача да изрови труповете”…

Ще повторя: само една ръчна помпа!

За сметка на това комисията изравя труповете едва след няколко дни, тъй като първо е заета с разпита на двама оцелели войници, а сетне сяда да анализира, пронумерова и прошнурова получената информация на безброй протяжни заседания. Любопитен факт е, че въпросната комисия намира време и да се свърже с поета Иван Вазов, който пък пише твърде несполучливото си стихотворение „При гробът. На загиналите солдати в пожара на 25 декември 1880 в Пловдив”:

„Спете тихо, служители прости

На дългът, на светата родина,

Мир на ваш’те страдалчески кости,

Чест на вашата скръбна гробнина!”

Сръчният дядо Вазов надали е написал това за повече от няколко часа, но в друго можете да бъдете сигурни – комисията заседавала близо половин година. Все пак това не било шега работа, не бил някакъв си театър в Бъркли, дето можеш да го построиш за месец, а била българска комисия…

„Това не може да е вярно!” – викаше ми втрещеният Брайън.

Но е вярно. Даже тези дни му писах, че ако беше в София с ярко жълтата си каска, щеше да го види на живо.

Например щеше да види, че денонощия наред дими и пуши един горски участък в държава, управлявана от професионален пожарникар. Че същият професионален пожарникар и автор на докторската дисертация „Психо-физическата подготовка на оперативния състав” успя да забележи случващото се едва на третия ден. Че вместо да намалява, огнището се разраства, защото на оперативния състав му куца тъкмо подготовката. Че в гасенето на пожара се разчита на смели, но необучени доброволци. Че организация не просто липсва, а се организира тотален хаос. Че не можем да се справим сами, но отказваме и чужда помощ. Че всякакви служби, комисии и кризисни щабове, на които плащаме да ни пазят, правят тъкмо обратното. Че е опасно за държавата, когато е в ръцете на аматьори. Че това е все едно да дадеш кибрит на някое хлапе и да очакваш, че ще завариш къщата си цяла.

Конспиративните теории как е лумнал огънят в случая нямат значение. Ние открай време практикуваме конспирацията да не вършим работата, за която и без това не ставаме, надявайки се, че все ще падне дъжд да ни изгаси пожарите. Сами си направихме държава, която е безпомощна, когато трябва да е силна; и е силна там, където и не бива да се меси. Свикнахме бедствията да минават пред очите ни като вагоните на увеселително влакче. Съгласихме, че търсенето на отговорност не е наше задължение. Като един Гюро Михайлов зяпаме дима на изпушилата колективна енергия и оставаме на караул, вместо да се движим, да тичаме, да се юрнем направо към връщането на смисъла да живеем заедно. И какъв ти тук „хоризонт, прицелен далеч, много далеч напред”…

Брайън ми отговори, че няма да дойде, но пък ми изпрати още една история за ген. Фънстън:

Малко преди да умре през 1917 г., генералът произнесъл реч пред гражданите на Сан Франциско. Казал им, че преди единайсет години пожарът бил овладян само за два дни, единствено защото всички разбирали, че „си спасяват не само кожата, а паметта и бъдещето”.

„Вие, вашите роднини и приятели, дадохте пример какво означава желанието за живот”, обърнал се Фънстън към публиката. „Спокоен съм за вашите деца и внуци, защото те ще научат за този пример и ще станат сърцати като вас. Разказвайте им какво направихте! Непрекъснато им го разказвайте!”

Чудесен съвет, нали? Но все пак трябва да имаш какво хубаво да разказваш.

Ами давайте да пробваме! Дайте да си стегнем аматьорската държава. Дайте да научим как тая пуста дума отговорност се прилага от нас и се изисква от вас, та поне внуците ни станат по-сърцати.

Има ли доброволци?

Сп. „Тема”

У нас трудът винаги е бил на почит. Той е издиган в култ от писатели, поети и художници, а родният гений е сътворил поговорки като „Трудът краси човека” и „Който не работи, не трябва да яде”. В народните приказки мързелът на момата обикновено се наказва с глад или със здрав бой, докато бъде вкарана в правия път. Интересното е, че в онези романтични селски времена жените са били по-мързеливи от представителите на силния пол и единствено те са яли дървото. Сигурно е имало и лентяи, но незнайно защо приказките мълчат за тях. Времената обаче се менят, а с тях и нравите. Според последните статистически данни 15 процента от българските мъже са безработни. В същото време през първото тримесечие на годината жените, успели да си намерят работа, са с 80 000 повече от представителите на силния пол. За капак се излагаме и пред колегите си от Евросъюза, тъй като там съотношението е обратното. През 2011 г. мързеланковците там са били едва 8,4 на сто, а европейките явно обичат да стоят със...

Китаристът Майкъл Шенкер е един от основателите на немската рок група „Скорпиънс”. Неговият брат Рудолф и до днес обикаля заедно с бандата по света, а преди година и половина дори свири и в България. Майкъл Шенкер обаче избира друг път и през 70-те се присъединява към рокаджиите от UFO. Десетилетие по-късно той има солова кариера. Свирил е с имена като Роджър Глоувър от вечните Deep Purple. През 2011 г. лично Алис Купър му връчва наградата „Маршал 11”, която го поставя на едно ниво с легенди като Слаш и Рони Ууд. Отличието се дава на музиканти, които „въплъщават рокендрол екцеса и живеенето на ръба”. Шенкер ще свири днес, в първия ден на "Каварна рок фест", на една сцена с Глен Хюз. - Последният ти албум се казва „Храмът на рока” и в него са включени много музиканти и вокалисти. Защо на обложката ти излизаш от храм? - Музиката е като светото писание. Идва отвътре. „Храмът на рока” е едно празненство, на което аз отбелязвам развитието на рок музиката още от времето на Led...

Експертен доклад "Избори в чужбина 2001-2011 г.: изборни статистики и еволюция на законодателството, критики и препоръки". Автори - д-р Стефан Mанов и проф. д-р. Любомир Гаврилов, НПО Френско-Български Форум

През последните два месеца почти двойно са нараснали посещенията и новите регистрации на малките читатели в Детският отдел на Регионалната библиотека "Емануил Попдимитров"- Кюстендил, съобщават от Дарик Нюз..

"Това увеличение е традиционно за нас през летните месеци. Всички деца са получили списъци със задължителни книги, които трябва да прочетат. Радвам се, че при нас се намира цялата необходима литература от тези списъци. Средно дневните посещения са около 50- 60 деца, а ново регистрираните са 10-15 на ден. Раздадената литература на ден е около 100- 150 тома", заява библиотекарят Галя Симеонова.

От началото на годината до сега в отдела са регистрирани приблизително 500 читатели, като се наблюдава лек скок спрямо предходната година. Посещенията през 2012 година до момента са 3 200, а раздадената литература е около 6 000 тома.

Помните ли кога за последен път използвахте уличен телефон? Отдавна, нали? Сега, когато всеки разполага с поне един мобилен апарат, уличните телефони почти напълно са загубили своята функция. Както изглежда, администрацията на Ню Йорк е решила да се заеме с модернизацията на мрежата от градски телеф...

Последната гореща вълна, която изпържи по-голямата част от САЩ, унищожи реколта и предизвика смъртни случаи, повдигна въпроса дали това и други екстремни метеорологични явления могат да бъдат приписани на предизвикани от човека климатични промени. Отговорът, все повече, е "да", но с някои уговорки.

Корпорацията Microsoft провежда кампания за намаляване на персонала, отговорен за маркетинга и рекламата. Броят на уволнените и тези, които ще бъдат преназначени на други длъжности, не се съобщава. Според официално изявление, съкращението на щата се извършва в рамките на следване на "ключови приорит...

Т.нар. правителство на съдебната власт, Висшият съдебен съвет (ВСС), уволни съдия Мирослава Тодорова. Това ме прави още по-убеден като член на журито на наградите „Човек на годината“ на Българския хелзинкски комитет, че сме взели най-правилното решение. Наградата миналата година беше за Съюза на съдиите, а Мирослава Тодорова я получи като председател на организацията. Тогава тя каза:

„Актуалната ситуация е такава – налага се съдът да се брани от външни нападки и вмешателства, не само на представители на изпълнителната власт; налага се съдът да се защитава от това, че е предаден и от вътре – от собствения си кадрови орган ВСС“.

Днес тази група от напълно изгубили обществено доверие и нормалност хора използва груба сила срещу своя най-сериозен критик. Тоталните наблюдатели и временно управляващи републиката мъже няма да вземат страна. Защото им е удобна зависима, неработеща и деморализирана съдебна система, която много добре се ориентира кой трябва да бъде закачан и кой не. Защото ако системата работи, утре част от тях трябва да са по затворите. Те няма да донесат промяната. Промяната могат да си я направят само гражданите. Когато на съдиите им се случи техният „Орлов мост“, единствено тогава мутрите с имунитет ще се изплашат.

А иначе Мирослава Тодорова била уволнена, защото забавила написването на мотивите по едно дело и заради това то било прекратено. Ако има нарушения, те трябва да бъдат санкционирани според правилата – справедливо и по еднакъв начин за всички. Не сте чули обаче други съдии или прокурори да са уволнени с подобни мотиви. Не сте чули да има уволнения и за връзки с мафията, и за съмнителни сделки, и за необяснимо богатство. Няма и да има. За разлика от уличните мутри, мутрите с имунитет отстраняват противниците си процедурно.

Корпорацията Microsoft възнамерява да се конкурира с Apple във всеки пазарен сегмент, в който присъства корпорацията от Купертино. Това заяви главният изпълнителен директор на Microsoft Стив Балмър в интервю за ресурса CRN. По време на разговора с журналистите Балмър заяви, че неговата компания н...

По традиция българинът гледа все от негативната страна на нещата. В интерес на истината, поводи за оптимизъм напоследък рядко се намират, но все пак трябва да търсим и положителните сигнали. А такива се появиха. Ето няколко добри новини за България от последния месец: Успешно пласираните облигации на международните пазари Новина на седмицата определено е пласираната [...]

Китайската делегация ще проведе срещи с председателя на Народното събрание Цецка Цачева и министъра на културата Вежди Рашидов. Делегация от Общокитайското събрание на народните представители за връзки с ЕП ще посети България в периода 13-17 юли. Делегацията пристига у нас по покана на евродепутата Илиана Иванова, която е заместник-председател на Делегацията за връзки с НР [...]

Цяла зима не можах да карам ски на Витоша, защото един рекетьор спря лифтовете. Правителството пририта, пък му клекна. Обаче мен нарече "екорекетьор", че съм протестирал! Нарече ме още "екомафиот". Дали защото не съм нито акционер, нито концесионер, а само пенсионер? Един министър, когото лично Илия Павлов тържествено титулува "Главен Мултак на Република България", ме обвини в истерия. Същият извая с юмрука си носа на полицай. Е, Маестро, великият Леонардо ни учеше, че животът е кратък, а изкуството вечно. Ти обаче го опроверга: доказа, че изкуството е кратко, а простотията е вечна. Свикнал бях крадецът да вика "Дръжте крадеца!", но когато побойникът взе да зове за смирение, дърварят да милее за горската сянка, пияницата да ми говори за "трезво мислене", а простакът - за култура, тогава вече ми дойде много. И прописах...

Красимир Кънев: Уволнението на Тодорова е политическа поръчка

днес чета, че благодарение на покойния дуков вдовицата на бай миле била станала архонт, че елен колева била актриса, и че премиерът бил задявал четиринайсетгодишната сесил каратанчева. 

надявам се, че баща й пази тези sms-и. ако на дъщеря ми се случи нещо подобно, текстът ще бъде свален, заснет, запазен, ще запазя разпечатки с телефонни номера, и всичко ще бъде сложено в сейф. в този случай обаче, като при всеки скандал в българия, двете страни ще изрекат "клетвени истини" в публичното пространство, и съд със сигурност няма да има. 

по стола пълзи зелена буболечка, която никога не бих стъпкала и размазала за разлика от изброените по-горе.

фейсбук е великолепен с предлаганата от "приятели" информация, но и силно неприятен с информация предразполагаща към мизантропия без извинение.

Днес стана известно решение по делото   C-176/11 HIT и HIT LARIX v Bundesminister für Finanzen.

В Австрия рекламирането на казина, разположени в чужбина, изисква предварително разрешение. То се дава само ако  законовата защита на участниците в игрите, предвидена в другата държава,  най-малкото съответства  на австрийската законова защита. В частност в Австрия достъп до казината имат само пълнолетните лица, ръководството на казиното трябва да наблюдава поведението на участниците в игрите за да определи дали честотата и интензитетът на участието им в играта са заплаха за жизнения им минимум и клиентите на казината могат да предявят   граждански иск срещу ръководството, което не изпълни задълженията си.
Словенските дружества HIT и HIT LARIX експлоатират казина в Словения. Те искат от Bundesminister für Finanzen (федерален министър на финансите, Австрия) разрешение да рекламират в Австрия своите казина, които се намират в Словения. Министърът отхвърля тяхното искане, тъй като HIT и HIT LARIX не са доказали, че словенските законови разпоредби относно хазартните игри осигуряват равнище на защита на участниците в тях, сходно с предвиденото в Австрия.

Въпросът към Съда: дали правна уредба като австрийската е съвместима със свободното предоставяне на услуги.

Да.

Съществуват големи различия в държавите, при липсата на хармонизация  държавите   са свободни да установяват целите на своята политика в областта на хазартните игри и да определят с точност търсеното равнище на защита.

Подобна правна уредба, която ограничава свободното предоставяне на услуги, е обоснована от целта за защита на населението от рисковете, свързани с хазартните игри.

 

 

Становището на Генералния адвокат

Статия, очевидно поръчкова, на българския вариант на списание Форбс, от месец септември 2011 г. Предлагам ви материала без коментар, за да можете да си съставите собствено мнение за тази емблематична особа. След няколко дни ще добавя сво...

Висшият съдебен съвет отново ще назначава роднини на висши постове

БХК: Държавата се държи като мафиотски наказателен отряд

КАМПАНИЯТА “ДИЛЕМА” НА ВКБООН ПРЕДСТАВЯ ВИДЕО ИСТОРИЯТА НА БЕЖАНКА ОТ ИРАК В БЪЛГАРИЯ

Пътеписът днес ще ни води до цареви... пардон, до Мачу Пикчу, а Иван ще бъде изследователят.   Приятно четене:

Перу

към Мачу Пикчу и Андите

  След Каракас,

Лима ни се стори прекрасно място

И имаше защо - градът беше чист и уреден, според Латиноамериканските стандарти. За първи път се чувствахме съвсем на място, без да усещаме това притеснение и дискомфорт, което го имаше и в Гватемала и в Мексико и във Венецуела. Историческия център на града беше много красив с катедралата, кметството и останалите административни сгради. Освен това на крайбрежието е разположен и модерния квартал, очевидно бизнес центъра на града, както и квартала на богатите. Множество паркове са разхвърляни наоколо и изобщо зеленината преобладава. Част от сградите в историческия център може би са заимставали архитектурата си от тази на Гауди в Барселона, дори имаше подобен парк на крайбрежието със същите цветни мозайки.

 

В центъра, заедно с туристите се разхождат туристически гайдове в униформи, назначени на работа към правителството. Тяхната задача е да помагат на туристите - да им дават съвети и да отговарят на техните въпроси. Поговорихме си с един и той ни обясни за традиционните им ястия - едно от които е себиче. Приготвя се от сурова бяла риба, маринована с лайм и лук - не е лошо, но и не ни грабна особено. Имат две национални алкохолни питиета - чича и писко. Приготвят се от ферментирала царевица. Перу по принцип е известно с най големите царевици, както самите кочани, така и техните зърна. Тук има над 400 вида царевица, като най-разпространена е лилавата, от която приготвят и сок и десерт - не ни се понравиха особено. Царевица хапват постоянно и навсякъде. Освен това приготвят и подобни на нашите пуканки, но процесът се спира точно, преди да стане пуканката, и царевицата е просто леко запечена и хрупкава - доста добро попадение. Относно националните им питиета и по - конкретно пиското, организират специален фестивал през юли, когато от фонтана на площада, вместо вода тече алкохол. Разказа ни, че обикновено се налага да ограждат фонтана с прегради, защото иначе хората скачат в него..., а и защо не, при безплатен алкохол... :))) Въпреки това, алкохолът се лее в целия град и през целия ден, сигурно ще е интересна картинка да се види.   Извадихме късмет, че пристигнахме в Лима в неделя, когато започваха няколко поредни седмици на празници преди Великден. В един от парковете имаше сцена и изнасяха всякакви местни представления с песни и танци в традиционни носии. В същия парк, кипеше и оживен пазар, всеки беше приготвил сергиика с традиционно или не ядене и хората минаваха и хапваха от всичко. Имаше лами, надиплени в национални краски, а на всяко малко площадче наоколо се беше възкачил по някой, който разискваше я политически, я религиозни теми и доста хора се събираха обикновено да слушат. Изобщо в целия град кипеше живот - навсякъде се разхождаха млади двойки, носейки цветя или плюшени играчки, явно

местните тук са доста романтични... :)))

[caption id="" align="aligncenter" width="576" caption="Музика"][/caption] [caption id="" align="aligncenter" width="576" caption="Лама"][/caption] На следващия ден, трябваше да си извадим визи за Боливия и след това се разходихме в Мирафлорес - административния център на Лима. Разликата е осезаема - както в обстановката наоколо, така и в хората и в цените по заведенията. Всичко е лъскаво и излизано. Плажът е каменист, но редом до камъните, явно е насипан изкуствен пясък. Наоколо има градинки и пейки. Трябва доста да повървиш, за да стигнеш до самия плаж долу, тъй като сградите са построени на скалисти отвеси, доста по - нависоко. Плажът на Лима е известен с перфектните си условия за Хавайски сърф и наистина имаше доста сърфисти във водата. Имаше и сърф училища, но на нас водата ни се стори страшно студена, а и освен това вълните идваха с огромна сила и мощ и плажа беше доста изоран, дирекно влизаш на много дълбоко.   Очарова ни и

местният градски транспорт - малки шарени автобусчета

Когато спираха по спирките, обикновенно от вратата се подаваше един човек, очевидно, назначен на длъжност и обесняваше на гражданите колкото глас имаше, коя е дестинацията на автобуса. Явно не са намерили по-добра система на работа от тази.

 

След Лима се отправихме за

Куско

Своевременно променихме плановете и решихме, че вместо да губим време и пари да ходим до Наска, ще е по - добре да направим трекинг в Андите, като го съвместим с посещение на Чокукирао, който най - вероятно се очертава да е следващия Мачу Пикчу в Перу.   Поради факта, че Куско е бил столицата на империята на инките и целия разцвет е бил съсредоточен там, града най - много е пострадал от Испанската инвазия. Почти всичко напомнящо за столицата на Андите е унищожено и малкото останали руини са по - скоро купчина камъни, отколкото обособен град. Градът има типична колониална архитектура - отново стандартния площад с фонтана, катедралата и останалите сгради наоколо. Интересното е, че площада всъщност е в най - ниската част и от него започват във всички посоки стръмни каменливи улички. И нашия хостел се намираше на подобна такава и гледката към околните хълмове, с накацалите по тях къщички, беше наистина очарователна.  

Куско се намира на около 3400м надморска височина

  Поради тази причина, навсякъде те посрещат с чай от кока, който се води най - доброто лекарство, срещу височинната болест. И ние си пийнахме доста от него. Води се, че ако трябва да преминаваш през тестове за дрога след употребата на този чай или просто след дъвчене на листата, няма да минеш теста успешно. На тази височина и времето си беше доста по - различно - много студено, особено вечерите, променящо се за секунди, а и все още си беше дъждовния период, така че и често преваляваше. Поради факта, че градът е отправна точка за Мачу Пикчу, само за последните няколко години е нараснал неколкократно, като неконтролируемия растеж, особено в предградията, се забелязва осезателно. Всеки идва с идеята да се установи тук и да си намери работа и препитание, покрай туристите. Феномена, свързан с този туризъм им идва съвсен ненадейно, тъй като до преди 20 години не са и предполагали, че могат да изкарват тези пари. Съответно, вече са се деформирали и тотално изкривили на тази тема, като удоволствието да зърнеш Мачу Пикчу нараства ценово с всяка изминала година. Не типично е да гледаш в каква бедност живеят повечето местни, извън туристическите атракции и същевременно да плащаш подобни суми пари.

 

Нямахме намерение да се задържаме за дълго тук, затова още на първия ден си

организирахме трекинга до Чокукирао

Предварително знаехме, че логистиката до там е доста сложна, защото трябваше да се сменят няколко местни автобуса и да се наемат в Качора местни гайдове и коне за багажа. Решихме да не тръгваме по този път, независимо че е най-евтин, поради езиковата бариера. Трябваше да се разберем с местните селяни, без да знаем нито една дума на испански, което беше почти невъзможно от досегашния ни опит по тези места. Затова логично се насочихме към организирани турове. Опитахме се да подберем по-изгодна оферта и в 7 часа вечерта се срещнахме с нашия гайд за следващите 4 дена - Алекс. Той ни разказа на две на три плана, спомена какво трябва да си вземем основно, като пропусна доста съществени неща:  

1. Това е най-трудния трекинг от всички останали, поради факта, че няколко пъти се изкачва и се слиза планината при почти вертикален наклон на терена.
2. В дъждовния период не се ходи, защото е по-трудно, има опасност от бури, и както се оказа по - късно, това беше първия трек на нашия човек за последните 5 месеца.

 

Чокукирао

ни грабна с отдалечността си, с това че се посещава максимум от 20-30 човека на ден, поради трудността на прехода до него. Тоест не е претъпкано, като на Мачу Пикчу, където е определен дневен лимит за посещение от 2500 човека. Идеята за трекинг също много ни допадна, искахме да се докоснем по отблизо до красотата и магията на Андите. Освен това около града има специфична мистика, поради това, че е един от трите последни града на инките, който е успял да се съхрани и да се опази от нашествието на испанците. В момента са разкрити не повече от 30 - 40 процента от руините, като най вероятно градът е бил по - голям от Мачу Пикчу. Архитектурата е доста подобна на така известния загубен град на инките, а местоположението му е повече от уникално - разположен на над 3000м надморска височина, заобиколен от няколко хълма на планински вериги, с каньона на река Апуримак, разположен отпред. Определено инките са знаели как да се наслаждават на планината.   Предполага се, че строителството на града е започнало през 15-ти век и е завършило в 30-те години на 16 - ти век. Използван е за резиденция на владетеля след обсадата и падането на Куско през 1535г.

[caption id="" align="aligncenter" width="576" caption="Андите"][/caption] Според местните, Чокукирао е използван най - вероятно като отправна точка за Вилкабамба - последния град на инките. Градския дизайн следва характерния за столица модел с ритуални места посветени на бога на Слънцето, както и на останалите божества, почитани от инките. Градът също е играел важна роля като връзка между джунглата на Амазонка и град Куско. Според местните предания, Чокукирао за първи път е забелязан през 1710г., но получава повече внимание, когато така наречения "откривател" на Мачу Пикчу - американеца Хирам Бингам, го посещава през 1909г., по пътя си в търсене на Вилкабамба. Местните вярват, че французин е истинския откривател на древния град. Намерил е всички съкровища около мумиите и просто си ги е отнесъл във Франция, без да шуми много около откриването на града. Както Алекс ни разказваше, по това време управниците на Перу са били наивни като малки деца. Оставяли са чужденците да си правят каквото искат и чак 20-30 години по - късно, са осъзнали какво се е случило и как всичко е измъкнато под носа им, дори са посрещали изследователите като специални гости. Все още се водят преговори със САЩ за връщане на откритите по време на разкопките, правени от Хирам Бингам, артефакти. Всъщност, така известния откривател, само е жънел слава, като далеч не е бил първия чужденец, появил се в тайните градове на инките. Друга интересна история за нравите по онова време е свързана с така наречената война в Тихия океан между Чили, Перу и Боливия. Тогавашния президент на Перу, под предтекст, че отива да наблюдава снабдяването на армията с амуниции в Панама, забягва със солидна сума пари в Европа и никога повече не се връща. [caption id="" align="aligncenter" width="605" caption="Чокукирао"][/caption] [caption id="" align="aligncenter" width="576" caption="Чокукирао"][/caption]

Първите разкопки в Чокукирао започват през 1970 - а година

За в бъдеще правителството планира, с цел по - лесната достъпност до там, да построи лифт или влак, подобен на този до Мачу Пикчу. За сега ентусиастите за посещение, като нашето до там, са твърде малко... :)) И ние това си коментирахме и се чудехме, кога ли ще започнат да планират нещо по мащабно, с цел изкарване на повече пари. Със сигурност за тази цел, ще трябва да разкрият целия комплекс. Само остава да разрешат проблема с конкуренцията, тъй като местните въвлечени в бизнеса с Мачу Пикчу са против всякакво отклонение на средства от техните територии. Поради тази причина, Алекс ни разказа, че когато преди време на север са открили много по-голям град от Мачу Пикчу, бързо са го потулили, понеже явно някои са се притеснили, че това ще им изяде хляба. Има доста

легенди за това от къде е дошъл първия инка

или както се превежда на езика кечуа - първия владетел. Самото наименование инки, започва да се използва от испанците. Водещата легенда е, че той е дошъл от езерото Титикака и по точно от острова на Слънцето в сегашна Боливия. Именно и затова се възприема, като сина на Слънцето. Друга легенда гласи, че първия инка е дошъл от Япония, поради сходството на много японски думи с кечуа, както и подобната музика. Всъщност, като се замислихме, наистина намерихме прилика между местните и харектерните азиатски черти, особено в очите. Но кой знае, това все пак е само легенда... Заедно със семейството си, първият инка започва строителството на първите характерни за тях къщи и обединява местните с общи идеи за улеснение на ежедневния им живот. Перу е известно и с това, че тук са намерени доказателства за най старите жители на земята, така наречените преинки, които са живяли 9000 години преди Христа. Доказано е, че още тогава, те са правили операции на главата, като са подменяли счупена кост с метал, но по това време голям процент от операциите са завършвали неуспешно. При обединяването им с инките, процента на успеваемост рязко се увеличава.

 

[caption id="" align="aligncenter" width="576" caption="Чокукирао"][/caption]

Инките се заселили в Куско около 12 - ти век,

като формирали град - държава. Стандартно всеки следващ владетел наследявал титлата от баща си. Така в периода от 1438 г. до 1533г., тогавашните владетели използвали различни методи, от завоевание до мирна асимилация, за да обединят голяма част от Западна и Южна Америка, централизирана около планинската верига на Андите. Освен Перу, по това време в империята на Инките са се включвали още Еквадор, Боливия, северозападна Аржентина, северно и централно Чили и част от Колумбия. Подобно на маите и ацтеките и те са се кланяли на бога Слънце и на съпругата му - богинята на Луната. Ясно изразено при тях е двуполовото разделение - за мъжете се е строял храма на Слънцето, който се е посещавал само от тях, а за жените храма на Луната. Мъжете съответно са използвали златото за украса, докато за жените се е отреждало среброто. Интересното е, че по това време, среброто се е отличавало с много високо качество, за разлика от златото. Друго харектерно за тях, е че са

живeли само в планината, без да слизат от нея,

като са използвали планински пътеки за връзка между градовете. Общата дължина на пътеките построени от инките надхвърля 8000км. Това заключение е направено след наблюдение със сателит от космоса. Пътеките са използвани предимно от куриерите, за обмен на информация. Били са тесни и обикновено са минавали над пропасти, но куриерите по това време са били много смели и не са се страхували да претичват по тях. Вярва се също така, че за да имат нужната енергия да изминават дългите разстояния, са дъвчели листа от кока. След като испанците са установили какъв е резултата от дъвченето на листа от кока, са ги давали на работниците в мината, за да имат повече енергия за работа, като същевременно са пестяли от предвидените дажби храна. Голяма част от пътеките на инките се използват и в момента за туристическите трекинги, като разбира се са допълнително разширени. Всеки град е имал два входа, които съответно са го свързвали с останалите важни за империята градове. Затова и в момента има пътеки между Чокукирао и Мачо Пикчу и съответно и такива за свързване на всеки един от градовете с Куско. Когато

испанците пристигат на границата на Империята на инките през 1528г,

тя вече е нараснала на 1 800 милиона km^2.. Тази огромна площ земя е варирала както културно, така и климатично. Поради различните култури и география, много райони на империята са оставени под управлението на местни лидери, които са следени и наблюдавани от по висше стоящите инки. По това време инките са установили административен механизъм, като в крайна сметка всички части на империята са били под директния контрол на Императора. Учените предполагат, че населението на империята е наброявало около 17млн жители. Въпреки, че им е липсвала писменост, инките всъщност са правили постоянни преброявания на населението, които са съхранявали по много интересен начин, чрез направата на различни възли, които са редяли малко като нашите чанове. Между възлите са слагали ядки и други подобни неща, но с течение на времето са забравили как да ги четат. Мащабната експанзия, със сигурност е причинила и проблеми. Изключително трудния терен и факта, че цялата кумуникация и пътуване са се осъществявали пеша, очевидно е увеличило трудността в ефективното управление на империята.

  Повторното завръщане на испанците през 1532г, когато получават разрешението от испанската корона да покорят инките, съвпада и с момента, в който

империята е изправена пред гражданска война

Поради бързата смърт на тогавашния владетел, най - вероятно от дребна шарка - болестта донесена от европейците на континента, той не успява да посочи, кой от синовете му да наследи властта. Така се стига до спор на двамата братя, кой да е следващия владетел. Испанците се възползват от ситуацията и от отслабената от донесените от тях болести империя. Те започват да водят преговори със сина, който е поддържан от армията и който тъкмо е спечелил битка срещу брат си. Опитват се да го привлекат с Християнството, а накрая с хитрост го залавят и затварят в една стая. Легендата разказва, че той е изучавал испанците по същия начин, както и те местното население. Поради факта, че за първи път вижда коне, той до последно не е бил сигурен дали това са боговете или неприятели и не е знаел как да подходи към тях. След като го залавят, им предлага, като откуп да напълне цялата стая със злато и още толкова сребро, за да го освободят. Съкровищата са донесени, но испанците не изпълняват обещанието. По това време, някъде из империята, другия брат е убит. Испанците обявяват, че това се е случило под наставлението на затворения брат. Използват го и като причина, за да го екзекутират. След установяването на поредния брат на власт, той за известно време сътрудничи на испанците, след което успява да избяга първо в Олянтайтамбо (друг голям, не разрушен град от испанците), а след това, може би през Чокукирао се установява във Вилкабамба.

През 1572г. последния град на инките е завладян,

а синът му (на владетеля) заловен и убит. След падането на империята, културата на инките систематично е унищожена, включително и така известната им вертикална система за селско стопанство. Испанците се възползвали от вече създадената задължителна система за работа на местните, като по един член на всяко семейство бил принуден да работи в златните и сребърни мини. Когато той умре, което се случвало в рамките на година - две, семейството било задължено да изпрати заместник. Резултата от всички действия на колонизаторите са 11 млн. убити, което си е истински Холокост. Поради наличието на безброй ресурси, най-пострадалите държави са Перу и Мексико. Местните хора не без основание смятат, че Испания дължи голяма част от богатството и просперитета си на съкровищата, които е откраднала от тези места.

   

Рано сутринта се отправихме към Чокукирао

Взехме първия местен автобус, в който имаше неописуеми картинки и миризми. Тарикатите от агенцията явно пестяха пари за туристически ван, защото определено изглеждахме странно в очите на местните, наблюдаваха ни с интерес, както и ние тях. Малко преди нашата спирка, имаше предвидена такава за закуска. Определено колоритна картинка - продаваха свинско от един казан, заедно с царевица и картофи. Половината местни се наредиха да пикаят край пътя, явно и за тях импровизираните тоалетни бяха повече отколкото можеха да понесат. А след това лапаха лакомо на крак, използвайки ръцете си, като най добрите прибори за хранене. А наоколо се вееха гащи и други подобни, просто метнати на храстите да съхнат, все пак, хората поне се бяха изпрали.. :))) На нашата спирка, натоварихме багажа, на една раздрънкана кола и потеглихме към Качора. Освен от личния ни багаж, той се състоеше и от палатки, уреди за готвене и храна за 4 дена. Спирката беше на 4200 м., а Качора на около 2800 м., така че доста слизахме надолу, през поточета, рекички и малки селца със свободно пасящи наоколо прасета и какво ли още не. Очевидно тук все още преобладават екологичните животни и био храните... :) Спряхме пред една съборетина, украсена с петли, за да заредим един литър гориво. Явно шофьорът добре си прави сметка... :) По едно време, нашия Алекс се сети, че е оставил от страни на пътя неговия багаж заедно с торбичката с яйца и хляб, които така умело прикрепяше по пътя. Върнахме се обратно да ги вземем, а по-късно, той на няколко пъти ги забравя отново по пътя. В крайна сметка си заслужи прякора " Заплеса".

 

В Качора,

хапнахме в къщата на човека с конете, които щяха да носят основния багаж - поредната кирпичена къщичка на местните там, натоварихме багажа и потеглихме. Имахме малко изкачване до около 3000 м. и оттам заслизахме надолу. Планът беше да стигнем до първия къмпинг - Чикиска, разположен на 1950 м. По пътя, Алекс започна да обеснява за свлачищата и затова как ще е много трудно за конете да минат и наистина на много места пътеката просто липсваше и трябваше да катерим или слизаме по купчина камъни. Разказа ни още и за мафията, която отглежда дрога, точно на границата между Чокукирао и джунглата на Амазонка. Имало е случай на нападение на местни и туристи от наркотрафикантите или по скоро обири. Малко преди крайната точка за деня, достигнахме до място, където реката беше непроходима. Конете бяха качени малко по-нагоре, където евентуално имаше опция за преминаване, бяха доста уплашени, наложи се да се свали целия багаж от тях, за да могат да преминат. Ние се справихме бързо и точно се смрачаваше, когато пристигнахме в къмпинга. Успяхме да се позаплакнем малко преди съвсем да се стъмни и разпъвахме палатките на тъмно. Алекс готвеше много добре, винаги освен основното, приготвяше и супа, с две думи, добре ни гледаше... :) По време на вечеря ни разказа и за пумите, които живеят в района и често нападат домашните животни. Миналата седмица бяха изяли един кон в Качора. А детето на местните, поддържащи къмпинга, се оплкаваше, че миналата година изяли две от кучетата му и нападнали третото, но някак си успяли да го спасят, още досаждаше наоколо, живо и здраво. [caption id="" align="aligncenter" width="576" caption="Къмпинг в Андите"][/caption] Легнахме рано, в предвид още по-ранното ставане на другия ден - около 5 часа. След закуската сутринта, потеглихме. Предстоеше ни отново слизане до следващия къмпинг, разположен на 1550 м. и от там да преминем моста на река Апуримак, за да започнем катеренето. От високо реката, изглеждаше като малко поточе, криволичещо в каньона, но отблизо всъщност видяхме за каква мощ и сила ставаше на въпрос. Беше доста мътна, от всякъде от планината се стичаха поточета и рекички, които прескачахме по пътеката, резултат от дъждовния период, устремени към нея. Алекс ни разказа, че реката по принцип не може да се преплува, тъй като всеки пробвал се, не е излязъл от нея. Резултат от многобройните дупки, към които те дърпа течението. В сухия период, реката е все още така буйна, но тогава е възможно да се организира рафтинг по нея. Разбира се само за професионалисти с възможно най - голяма степен на сложност. [caption id="" align="aligncenter" width="576" caption="Река Апуримак"][/caption]  

Започна катеренето по усукани като змия пътечки,

очевидно опит да се намали трудността от височината. Не много успешен, доста трудно ни беше. След около 2-3 часа, спряхме на поредния къмпинг за почивка и обяд. Не беше най доброто място, поради ятата с комари наоколо. Тук те добре си живеят и на височина над 3000 м., но пък беше интересно местенце. Посрещна ни възрастен човек с бастун и предложи

да ни почерпи с бутилка, пълна със змии и някаква течност

Алекс разбира се се възползва, но ние го изгледахме доста ужасени. Разпитахме какво е това и човекът ни обясни, че от малък не е могъл да ходи и се е излекувал благодарение на това лекарство. Конярите обикновенно му донасят змиите, които намират по пътеките, кои по - отровни, кои по - малко. Интересното е, че ги вкарват в бутилките живи, това бихме искали да го видим как точно става... След което, пълнят бутилките със сок от захарна тръстика. Така течността със змиите престоява, около 3 месеца, след което сока се излива и се пълни наново. Този път вече течността може да се пие, защото отровата е изхвърлена. Дали от това или не, но е факт, че сега човекът си ходеше добре с бастун. Имаше няколко партиди с бутилки от различни години.   Потеглихме отново нагоре,

планът за деня беше да стигнем до Марампата, къмпинг разположен на почти 3000 м.

Доста труден преход, но определено си заслушаваше. Гледката от горе беше неописуема, пристигнахме следобеда и имахме няколко часа да и се насладим. Бяхме позабравили за дъждовния период, след 2 дни обилно слънце. Каква беше изненадата ни, когато по време на вечеря, забелязахме, че от другата страна на каньона се вихри страхотна гръмотевична буря. Надявахме се да не стигне до нас, но като лягахме небето вече беше затъмнено и дъждът не закъсня. Не е много приятно да спиш на палатка, докато се изсипва дъжд върху нея, но все пак по - силните гръмотевици бяха от другата страна, явно имахме късмет. През нощта на фона на бурята и дъжда, се чуваше заглушена музика, като от флейта. Звучеше доста мистично и приказно и наистина не разбрахме от къде точно идва, но определено звучеше успокоително и загадъчно. В ранните часове, конете дойдоха да пасат до нашата палатка, освен непрестанния дъжд, имахме чувството, че всеки момент ще съборят палатката или още по - лошо направо ще ни стъпчат. Все пак навън беше все още ужасно тъмно, но явно животните имаха усет за ориентиране. На сутринта времето беше все така мрачно, облачно и студено, но поне не валеше.

Тръгнахме към Чокукирао,

предстоеше ни още малко катерене и преход от около час и половина до руините. По пътя се наслаждавахме на уникалните пейзажи, които изглеждаха още по-мистично, забулени в облаците. Имаше доста терасовидни насаждения по хребетите, явно и сега местните продължават да използват начина на инките за отглеждане на различни култури. На места пътеката, почти липсваше, явно резултат от среднощната буря. Успявахме да продължим някак си, докато не стигнахме до отвесна скала, където явно пътеката просто беше пропаднала.Седяхме известно време и не можехме да повярваме. Бяхме доста разочаровани от това, че явно няма да успеем да посетим древния град - просто нямаше начин как да продължим. Тръгнахме на обратно, като някаде по пътя спряхме Алекс да ни разказва, предполагаемата история на града. Какво беше учудването ни когато, зад нас се зададоха пазачите и работниците, които все още правеха разкопки. Казаха, че ще оправят пътя и ще ни помогнат да минем, не беше и нужно да ни подканват много, за да тръгнем наобратно. Дружно с кирки и лопати, успяха да направят набързо импровизирана пътека и ние доволни и щастливи, продължихме.

Чокукирао

бързо ни завладя, както с древните постройки, така и със спиращите дъха гледки наоколо. Никога не сме били на подобно място, единствено посещението на Мачу Пикчу след това може да го конкурира. За съжаление, нямахме много възможност да се задържаме, чакаше ни доста път надолу, а и времето ни притесняваше. Един дъжд със сигурност щеще да отнесе отново импровизораната пътечка и да направи слизането ни обратно невъзможно. Посетихме храмът на Слънцето и на Луната, където има ниши в стената. Предполага се, че са се използвали за съхранение на мумиите на по - знатните хора, заедно с техните съкровища. Доста интересна е и терасата с изобразени от бял камък десетки фигури на лами по нея. [caption id="" align="aligncenter" width="576" caption="Змийска напитка: змия със сок от захарна тръстика"][/caption]   Освен трите почитани от инките свещени животни, ламата също е била на почит - по скоро заради практичните си функции, като добив на козина, месо, а също е използвана и за товарно животно. По това време в Южна Америка, още не са познавали конете. Затова ламите са символизирали хората. Обяснението на Алекс беше, че най вероятно терасата с ламите е построена в последствие, при изоставането на града, с цел да покаже местенето на хората към Вилкабамба. Основните свещени животни на инките са, както следва: змията - символизираща земята и връзката с природата, пумата - символизираща настоящото и кондора - символизиращ духовете и живота в отвъдното. Вярва се, че

Чокукирао е използван от така наречения "последен инка",

всъщност смесица между инка и испанец, за да подготви местните за въстание през 1780г. Това въстание полага началото на борбата на местните за независимост, обявена през 1821г.

Отправихме се надолу,

като успяхме да минем по вече полуразрушената пътечка, проправена от работниците, само преди няколко часа и по обяд бяхме обратно в къмпинга. Хапнахме и потеглихме отново. И слизането не беше много по - лесно. След определено време коленете ти омекват и краката започват да отказват, буквално вървиш надолу като пиян, мятайки крайници насам натам, а и умората насъбрана от 3 дни, явно също си казваше думата. Срещнахме доста работници по пътя, явно оправяйки разрушенията, пречинени от предишната нощ. Не може да им се отрече, че поне се опитваха да поддържат криво - ляво пътя. След почти 1500 метра слизане ни предстоеше ново изкачване до къмпинга от първата вечер. Е, вече знаехме, защо е най трудния трекинг в Перу - просто те разкатава нагоре - надолу.

Привечер пристигнахме капнали.

Когато седнахме да вечеряме, някой от местните донесе новината, че има срутване на пътя до реката, където трудно преминахме през първия ден. "No passo" - коментираха си между тях. Имало група, която тръгнала да преминава, но останала на палатки край реката. Същите тези работници от Чокукирао, бяха обещали сутринта рано да оправят пътя. Нямахме друг избор освен да разчитаме на тях. Отново се разрази буря с гръмотевици и силен дъжд, но явно пак имахме късмет, защото се вихреше от другата страна на реката. Отново се чу странния звук от флейтата, който се появи изневиделица, все едно да донесе успокоение на хората в този момент. Бяхме още на масата и говорихме с момчето, което караше конете. Беше съвсем млад и учеше в университет, но сега беше във ваканция и помагаше на баща си. Някак успяхме да се разберем, че същия човек, който свири в момента, вчера е бил и в къмпинга горе. Рано сутринта започна отново поредното катерене, стигнахме до проблемната точка, точно когато работниците завършваха и успяхме да минем без проблемно. Продължихме нагоре по змийските пътеки, едвам влачейки крака. Стигнахме до най високата точка - 3000 м. към 10:30 часа. Оставаха ни още 10-на километра, но предимно слизане и равен път. Трябваше да стигнем до Качора, да обядваме там и да се качим с такси до спирката на автобуса между 13 и 14 часа следобеда, когато минава автобуса за Куско. Ако го изпуснем, следващата опция беше чак вечерта, а не ни се искаше да дремем цял следобед на 4200м. [caption id="" align="aligncenter" width="576" caption="Андите"][/caption] Настана едно бързане и в последния момент спряхме заедно с автобуса на спирката, чист късмет, че и той беше закъснял като нас.

Пристигнахме късно вечерта в Куско,

бяхме оставили част от багажа в хостела, в който нощувахме преди 4 дни. На сутринта имахме уговорка с Алекс да се преместим в къщата, където беше отседнал той - цената беше по- изгодна, включваше закуска и ползване на кухня. Имахме един ден да отдъхнем и да се изперем, преди отново да потеглим, този път към Мачу Пикчу. Къщата беше симпатична, но по-мръсна баня и кухня, не бяхме виждали никога. Семейството се състоеше от баба, заедно със сина и адвокат и жена му с бебето. Всички живееха дружно в една стая, която едва ли можем да опишем как точно изглеждаше, в случаите, когато вратата беше отворена и можеше да се надникне вътре. Всички останали стаи си стояха празни, явно предвидени за гости, но освен нас и Алекс други нямаше. Въпреки това, семейството беше много приятно, вечерта седнахме, заедно на масата, поделяйки си, кой каквото си беше приготвил. Ние доста се старахме, премивайки всичко по няколко пъти и накрая просто спряхме да мислим за обстановката наоколо. През деня пазарувахме от местния пазар, доста колоритно местенце, напомняше ни малко на подобните гледки на пазара в Занзибар. Доста изгодно спазарихме няколко пържоли, плодове и зеленчуци и вечерта приготвихме нашенска салата. Всички я харесаха, без Алекс, или поне така казаха, но щом си я излапаха, стигнахме до подобен извод... :)) Говорихме надълко и на широко цяла вечер, очевидно бяха интелигентни и образовани хора. Явно това с мръсотията си беше просто техния манталитет и култура и нямаше общо с наличие или липса на образование, както обикновенно смятат повечето хора.    

Адвокатът се чудеше как сме разбрали за Мачу Пикчу и защо изобщо сме дошли чак до Перу.

За тях, руините са си даденост, нищо особено и не могат да разберат защо толкова хора от цял свят се вълнуват така около тях. Разказа ни за хората от Пуно - южно Перу, които били много по- предприемчиви и оправни от всички останали. Целия бизнес и икономика на страната бил съсредоточен там и правителството обикновенно трудно излизало на глава с тях. Въпреки обстановката бяхме доволни, че имахме шанса да видим как живеят местните отблизо и да си поприказваме в тяхна среда, а и бабата определено се стараеше, чудейки се какво да ни досипе в чиниите.

Има няколко начина да се стигне до Мачу Пикчу

и всеки в зависимост от бюджета си и времето преценява как да го направи.

• Най-скъпия вариант е организация през агенция, която просто ти съдира кожата.
• Втората опция е да разделиш всички видов<

Броени дни след като се оказа, че Борисов се е похвалил на своя глава с лъжата, че директорът на ЦРУ Дейвид Петреъс му е бил на лично посещение в България, но беше официално опроверган от посолството на САЩ в София, сега Борисов продължава да говори от чуждо име. Този път избра да се похвали, че са го похвалили в Брюксел, откъдето не се чува нито дума като оценка за внезапното му и твърде неочаквана визита.

Дори и сервилният към властта и лично към Борисов проправителствен сайт BNews се опитва да вложи нещо като ирония в заглавието си, според което от Брюкел се „разтекли от похвали”:

„Браво от високо
Брюксел се разтекъл от хвалби по България
BNews.bg

Председателят на Европейския съвет Херман Ван Ромпой похвали България за повишаването на усвояемостта на европейски фондове у нас, при това с нисък процент на грешки. Това се случи на работно посещение на Бойко Борисов в Брюксел, похвалиха се от пресслужбата на МС.
В Брюксел са доволни от повишаването на усвояемостта на европейските фондове в България
при това с нисък процент на грешки, стана ясно по време на среща между премиера Бойко Борисов и председателя на Европейския съвет Херман Ван Ромпой, похвалиха се от правителствената пресслужба.
Докато Ван Ромпой е хвалил политическата воля на българския кабинет за реформи и строга фискална дисциплина, председателят на Европейската комисия Жозе Мануел Барозу пък е бил по-сдържан. След като Борисов го е запознал с най-новите макроикономически развития у нас,
шефът на ЕК го е приветствал с напредъка и го е насърчил да продължи с реформите.”
Барозу е отбелязал също и осъществения от България напредък и препотвърди, че ЕК ще третира всяка от страните съобразно собствените ѝ постижения и ще се погрижи докладите да са честни и обективни.”

От текста се вижда, че т.н. похвали на Брюксел изобщо не се поставят под съмнение. Щом от антуража на Борисов казват така, значи това е било така , макар от самата ЕК да мълчат повече от подозрително. А дали са текли похвалите толкова обилно, колкото тече от чучурчето на брюкселското „пикаещо момченце”, това е друг въпрос…Важното е пропагандата да се лее за жадните наивници, готови да освежат повехналия рейтинг на ГЕРБ и нейния вожд.

Акцентът би трябвало да е върху факта, че председателят на Европейския съвет Херман ван Ромпой всъщност е похвалил силната политическа воля на българското правителство за провеждащите се реформи и строгата фискална дисциплина, както се признава в съобщението на българската правителствена служба. Намекът е почти невидим, но все е доста съществен: когато няма резултати, евентуално хвалят силното ти желание да постигнеш такива ( на третата , предпоследна година от управлението ти).

Винаги готовият да услужи на всяка власт „Стандарт” обаче направо „издава четата”, като хваща Борисов за рогата, съобщавайки това, за което и без това се досещаме: че Борисов е отишъл мълниеносно в Брюксел, за да се възползва от проблемите на Букурещ покрай бурята с бруталното отстраняване на президента Траян Бъсеску от политическите му конкуренти.

Според „Стандарт“ премиерът Бойко Борисов е поискал България да бъде отделена от Румъния в механизма за контрол и сътрудничество на Европейската комисия (ЕК). Това стана в навечерието на годишните доклади на Брюксел, които трябва да отчетат напредъка на двете страни. Борисов пристигна вчера на изненадваща визита в белгийската столица и разговаря по негово искане с председателите на ЕК Жозе Мануел Барозу и на Европейския съвет Херман ван Ромпой. На разговорите премиерът –забележете- e настоявал София да бъде отделена. Опасенията са, че институционалният хаос при съседите може да се отрази и на страната ни. София се надява механизмът за наблюдение да бъде преобразуван – от контрол в сътрудничество. Към момента от ЕК отказват коментар, признава все пак „Стандрат”

Много смешно обобщение са направили колегите от сайта „Фрог нюз” със заглавието, след което човек спокойно може да не чете чиновническия текст на правителствената пресслужба. Защото заглавието на сайта гласи:

„Б. Борисов прие похвалите на евроинституциите”

Колко царствено само! Борисов, от него да мине, наминал изненадващо към Брюксел, и приел овациите. Бравос! Ако с това заглавие са искали да си направят тънък майтап с Борисов, моите приятели от този сайт направо са уцелили в десетката.

Много често мои опоненти, които нямат други аргументи, ме нападат с обвинения със задна дата, че съм бил доносник- традицията я създаде вътрешният министър Румен Петков, който поне ми се извини официално. Но тя е жива и се поддържа от негови „достойни” последователите от обкръжението на Борисов, който на заседание на Министерския съвет лично даде сигнал за нападение срещу скромната ми личност. За изясняване на въпроса с доносите предлагам на мислещите хора да се вгледат в това, което прави в момента самият Борисов. Според мен доносничи срещу съседите в труден за тях момент, за да изпъкне самият той. Това поведение в стил „моля, другарко, Иванчо прави лоши неща”, би трябвало да стигне до съзнанието на българите, за да разберат що за човек представя в момента България по света, където със сигурност гледат на такива интригантствания с презрение. И съответно мълчат презрително, когато от тяхно име за собствената им позиция ни осведомяват интригантите.

Друг е въпросът, че според кореспондента на „Труд” в Брюксел Веселин Желев, в белгийската столица се шушукало и още нещо:

„Добре ли е за София, че в Букурещ е зле

Веселин Желев
Труд

В Европарламента се шушука, че причината може да е очаквано днес обсъждане дали Специалната комисия по организирана престъпност, корупцията и изпирането на пари към институцията да се занимава с “тъмното” минало на Борисов. Сигналът бе подаден от журналистите Атанас Чобанов, Асен Йорданов и правозащитника Петър Пенчев, които базираха искането си на изтекли през “Уикилийкс” доклади на американското посолство в София.

Но ЕК не би трябвало да има влияние върху действията на Европарламента.

Говорител на Барозу каза, че визитата е по молба на Борисов. Посещението идва броени дни преди комисията да публикува доклади за напредъка на България и Румъния в правосъдието и вътрешните работи през последните пет години, който се отчита с т. нар. Механизъм за сътрудничество и проверка. „

Цитирайки западен дипломат вестникът посочва също:

“Румънският доклад по никакъв начин не засяга българския”, каза дипломатът, подчертавайки, че оценките на двете държави не се правят на базата на сравнение, а според собствените им проблеми, цели и постижения.

В този смисъл недостатъците на Румъния едва ли ще заличат тези на България, които по откъслечни първоначални данни остават в доклада – например за купуването на изборни гласове или за закононарушения при търговете за обществени поръчки.

Да се докарваш пред ЕС за сметка на съседа си едва ли ще направи добро впечатление в Брюксел. То не е далновидно и от национална гледна точка – голям въпрос е какъв ЕС ще има утре, но не подлежи на никакво съмнение, че и в него Румъния ще е големият северен съсед на България, през който минават важни пътища към Европа.”

А после се питаме, защо гледат на нас като на „втора ръка” членове на ЕС. Каквато главата, такъв и членът.

Share on Facebook

Готвят общи оценки на риска за затворници при помилване

Продукти за 4 порции:
4 домата
4 зелени чушки
1ч.ч. извара
1ч.ч. настъргано сирене
1 морков
няколко стръка пресен копър
щипка сол
1к.ч. смлени орехи

Приготвяне:
Зеленчуците се почистват и измиват. Доматите се издълбават и обръщат с отвора надолу. Средата на доматите се скълцва на дребно. Слагат се в купа. Към тях се добавя изварата, сиренето и настъргания морков. Поръсва се ситно нарязан копър и сол. Съставките се объркват. С получения пастет се пълнят доматите и чушките. Поръсват се с орехови стърготини. В порция се поднася по пълнен домат и чушка.

В САЩ изборите за президент приближават неумолимо и изборната тема става все по-поглъщаща всичко наоколо. Включително и детските книги. Сега Random House пускат нова книжка от многократно награждаваната поредица за Babymouse на Дженифър и Мат Холм, в която дори симпатичната мишчица се кандидатира за президент (на училището си).

Кой е основният проблем? Че както изглежда, всички останали са се кандидатирали, включително и гардеробчето й в училище. И ако си мислите, че е просто, вижте колко много са се постарали всички в подготовката на предизборните си клипчета, които от издателството се надяват да се превърнат във вирусна реклама на книгата).

A ние се надяваме книжката скоро да бъде и на българския пазар.

Процесът за военни престъпления срещу Младич с още свидетели

През последните 10 месеца се провеждаше „Класацията на българските Facebook страници“ – уникална инициатива, която за първи път у нас даде възможност на българските Facebook потребители да оценяват любимите си фен страници по четирите най-важни качествени критерия: съдържание, активност на аудиторията, визия и функционалност.

Поради огромния интерес организационният екип на Класацията проведе първите у нас Български Facebook награди по време на събитието „K2Web“ на 5-6 юли 2012 г. в гр. София.

„През последните 10 месеца в Класацията се регистрираха над 780 проекта, а ежемесечно импресиите достигаха над милион и половина. Това ни накара да осъзнаем колко голяма отговорност е Класацията за нас като организатори и колко важна инициатива е тя за българските Facebook потребители и дигиталния бизнес у нас.“ – с тези думи главният организатор, Иво Илиев, обясни идеята за провеждането на официалната церемония по награждаването.

Подобни статии:

1. X-Factor първа в Класацията на Българските Фейсбук страници за месец ноември
2. За първи път у нас Facebook награди за страници, групи и кампании

Скоро всички членове на Facebook ще имат възможност да видят точно кой е прегледал всяка актуализация или статус, публикувани в група, обяви.

Twitter обявиха днес пускането на своя основно обновен мобилен сайт mobile.twitter.com, насочен към потребителите, ползващи по-стари браузъри и мобилни телефони. Новият сайт е с много по-изчистен дизайн, по-лек и бърз при зареждане, което позволява на компанията да предостави най-добрата версия на своя продукт за повече платформи. Това съобщение е в допълнение към вчерашното пускане на нови мобилни приложения на Twitter за мобилни устройства с iOS и Android.

Ето как изглежда вече мобилният сайт mobile.twitter.com: 

Обновяването на мобилния сайт е отнело на екипа на Twitter девет седмици и дава възможност той да бъде ползван от 13 различни браузъра, инсталирани на хиляди мобилни устройства. Според екипа, работил върху обновяването на мобилният сайт на Twitter, целта е да се уеднакви усещането на потребителитем, независимо от това как използват Twitter – с мобилно приложение или мобилна версия на сайта на социалната мрежа.

Обновеният сайт дава възможност страниците на сайта да изпълват екрана както на устройства с много малки екрани (240 х 240 px), така и на настолни компютри. Сайтът е пригоден да ползва и по-бавни мрежи, като е оптимизиран за работа с браузъри с изключен JavaScript и предлага размери на страниците с до 63% по-малки от старата версия.

 Снимки: Twitter

Подобни статии:

1. Мобилен сайт или мобилно приложение? Кое е по-добре?
2. Интегрирай съобщение от Twitter в своя сайт с няколко клика

Владимир Шопов

„Все пак това е криза. Не е нещо, което сме очаквали.“ Тези думи на кмета на София по повод на пожара над Бистрица са напълно достатъчни за начало и финал на какъвто и да било коментар на случилото се през последните дни. Начало, защото неосъзнато резюмират институционалната страна на събитията и край, защото показват пълната мисловна безпомощност. Друг водещ титан на управлението мотивира през последните дни важна законодателна инициатива по следния начин: „….чувал съм, че в някои държави има клауза, която много ми харесва….“. Както добре знаем, подобен списък може да бъде продължен в зависимост от търпението на четящия и желанието му да прави хронология на реторическата глупост.

Ако можеше да разчита знаци, това управление щеше да види поне едно нещо отвъд Бисер, Перник, Витоша и Петолъчката. В България вече трайно отсъства гръбнака на критичната инфраструктура и всичко става все по-лесно чупливо. В различна степен в тези инциденти се виждат идентични неща: закъснели реакции, институционално объркване кой, кога и какво прави, междуведомствени сритвания и липса на култура на съвместна работа, неточна оценка за рисковете, недостатъчни ресурси и капацитет за реакция, инстинкт за информационно затъмняване, политически страх. Вместо да се катерят по танкове и да потъват съвсем в култа към предметното и видимото правителството е добре да се обърне към някои по-досадни, но дългосрочни и стратегически въпроси. Съществува достатъчна яснота относно земетръсните заплахи в страната, както и достатъчно анализи за дългосрочните промени в климатичните условия на страната и последствията от тях. Постоянно се пишат и осъвременяват стратегии за сигурност. През няколко години се превърта поредна реформа на армията. Обратно на нея, в годините на ГЕРБ вътрешното министерство е капсулирано и си остава непристъпна зона за промени. Всъщност, темата за критичната инфраструктура е в регистъра на сегашното управление, но към нея просто няма захват, който да пасва на премиерското мислене и ръка.

След като няма намерение и способност да се занимае по системен начин с тези проблеми, сегашната управленска „гарнитура“ можеше поне по-добре да използва наличните му оправдания. Ако не беше невидимия пакт на Борисов с „най-добрия български политик“ можеше да се каже нещо (а, то там е много) за Емел Етем, за годините финансов недостиг и липса на инвестиции. Както знаем, земята си се тресе още от време Костово и със сигурност част от трусовете можеха да бъдат качени на неговата сметка. Преди да поприключат нещата Борисов избра да помълчи, сякаш усещаше дълбоката ирония в това именно неговото управление да не може да се справи „от воле“ с един пожар, при това точно над собствения му футболен бастион. По тази причина не се и появи, когато имаше нужда, тъй популярния български комисар именно с ресор бедствия и аварии, нито пък бе поискана подкрепа през европейския механизъм.

Най-неприятна обаче за правителството се оказа доброволческата активност. За властта тя от същия порядък като тази на „Орлов мост“ и смесицата от неприязън и досада е ясно видима. Именно подобен тип ситуации могат отчетливо да разбият самогенерираната от нея митология. Комбинацията от присъствие „на терен“, Туитър, Фейсбук и онлайн медии забърква такъв микс от публичност, който не може да бъде овладян в стил „строй се“, нито да бъде напазаруван с медийните пари на някоя оперативна програма. Сривът на доверие в думите на това управление е такъв, че разказите и оценките на доброволците звучат далеч по-достоверно от обикновената канонада от разминаващи и взаимно изключващи се тиради на властта. Кулминация в това отношение бе пародийната инструкция към пожара в кой момент да спре. Единственото, с което правителството ще запомни пожара на Бистрица е именно демаскиращия му елемент, неконтролирания разказ за събитията, тяхната последователност, вина и изводи.

Опитът ни като общество отдавна е родил собствена скала за катастрофичност. Тя постоянно оразмерява мисленето и страховете ни и дълбоко влияе върху всичко, което мислим за настоящето и бъдещето. Това усещане за безпрепятствена катастрофичност и чупливост е между другото сред основните причини за емиграцията от страната. Външна и вътрешна. Дори да успее да овладее в някаква степен различните рискове, свързани с живота в България човек трудно може да овладее усещането, че тук нещата нямат гръбнак, логика и предвидимост. Сривът на институции, порядки, правила (доколкото съществуват) е винаги на стотни разстояние, вечно тегнеща заплаха, за която ежедневните процепи единствено напомнят. Тук пожарът вечно тлее, а трусове ни разклащат всеки път, когато останем лице в лице с невъзможното доверие към норми, хора и институции. Докато не успеем да променим това, общата ни участ ще бъде да мятаме безпомощно по едно око нагоре и да хвърляме с надежда бобени зърна.

OFFNews.bg

Най-вероятно компанията не иска да се окаже въвлечена в политически спор между две държави

Според неофициална информация от "запознати източници", цитирани от Nasdaq.com, социалната мрежа планира да навлезе в територията на LinkedIN.

Населението на Земята достигна 7 057 608 000 души днес, на Световния ден на населението, обявен от ООН през 1989 г. "Двигател за увеличаване на населението на планетата са развиващите се страни", посочи говорител на, Германския Фонд за световно население. Всеки ден населението се увеличава с 227 000 жители, което прави около 80 милиона души за година.

Обичам моментите, когато хора от различни направления в дадена компания се събират на едно място и от своята перспектива разглеждат дадена идея и работят върху нея. Понякога се случва и в моята работа и резултатите са озадачаващо добри. Не се и съмнявам обаче, че атмосферата в офисите на Facebook в Пало Алто е далеч по-креативна. На подобно събитие с модерното звание „Hackathon“ се ражда идеята т.нар. Events (събития, рождени дни и пр.) във Facebook да се визуализират върху истински календар, така че да е по-лесно да се ориентираш в това, което ти предстои или вече е минало. Може пък идеята да е провокирана от въвеждането на Events в Google+, знае ли човек…

Е, тази идея вече е факт благодарение на труда на групата, нарекла се The Social Calendar Dreamers, и можете да я видите, като натиснете „Events“ в колонката под профилната си снимка. Тя ще ви отведе в по-широка от традиционното страница, където можете да избирате вида, по който се визуализират събитията. Този по подразбиране е под формата на списък – подобно на досегашното, но по-подробно. Отстрани има и формичка с дните от настоящия и следващия месец.

По-интересен, поне за мен, е вариантът събитията да са подредени върху календара. Така бях свикнал на BlackBerry-то, така предпочитам на iPhone-a и на Mac-a. Много по-ясно е и лесно да се ориентираш. В квадратчетата на дните са изписани събитията, на които сте били поканени или сте организирали. Малките снимки отдолу пък показват рождениците.

Поздравления на Facebook за добрата идея! Сега очаквам да дойде iOS 6, за да бъде по-пълна интеграцията между Facebook и iOS. Под BlackBerry OS е лесно да прехвърлиш едно събитие от Facebook в личния си календар на мобилния си телефон. Скоро и на нашите екрани.

А, щях да забравя. Най-забавното е, че иконката на събитията вече отразява точния ден от месеца, в който сме. Досега изписваше само числото „31″, но днес е „12″. Та, пак браво!

Подобни статии:

1. Социалните мрежи и e-mail маркетингът – царе на събитията
2. Foursquare за BlackBerry вече и със събития