„Гражданино съдия“ днес звучи гордо

Откривам толкова много „лично” в случая с уволнението на съдия Мирослава Тодорова, че няма как да кажа „нищо лично” и да пиша по въпроса абстрактно. На любителите на абстракциите, за да не кажа направо на лъжите, предлагам да гледат, слушат и четат ( подтекста): как вицепремиерът Цветан Цветанов си е сложил най-невинната и най-сериозната физиономия за пред камерите, изричайки абсурда, че нямал нищо общо със случая защото нямал конфликт със съдия Тодорова, макар тя да го съди за клевета заради негови думи, намесвайки името й на страната на организираната престъпност.

Тази разправа ми е позната от личен опит. През лятото на 1993 г. управляващото мнозинство на БСП и ДПС, крепено за пълнеж от сини ренегати, възложи на своя премиер Любен Беров да ме уволни в нарушение на конституцията заради волнодумството ми от поста главен директор на БТА, но ужасно държеше да заяви невинно, че няма нищо общо с това. Едва след като доказах по съдебен път очевидното, че директорът на тази институция по конституция се уволнява и назначава от Народното събрание, на парламентарното мнозинство му се наложи да си изцапа откровено ръцете и да гласува моето (вече) законно уволнение.

Уволнението на съдия Мирослава Тодорова днес също е напълно законно, но има ли грамотен четец на вестници и потребител на новини в България, колкото и да са манипулирани информациите за реалностите в страната, който да се съмнява в истинския прочит на отговора на класическия въпрос в правото „кой има полза”? Дори и да е искрен сега премиерът Борисов, който схвана негативите за себе си, определяйки уволнението като „провокация към нас”, къде беше той, когато заместникът му Цветанов нагнетяваше пружината срещу най-изявения си критик сред съдиите? Никакви скечове на доброто ченге ( Борисов) и лошото ченге ( Цветанов) не могат да прикрият факта, че разправата тъкмо с избрания от самите съдии техен лидер на професионалната им организация Съюз на съдиите в България, каквато е Мирослава Тодорова, е жертвоприношение в нозете на властта.

Тази разправа ми е позната от личен опит и в по-ново време. Схемата е същата, по която ми отнеха възможността да критикувам в рамките на професията си недосегаемия за критика президент Георги Първанов. Намериха ми „ провинение” и без дори да се опитат да ми дадат думата за самозащита, свалиха предаването ми от телевизионния ефир на Би Ти Ви и ме заплашиха с уволнение. Поради което се „самоуволних” на мига, бидейки в невъзможност да работя със слуги на конюнктурата. Познатото в тази аналогия е също и в това, че уволнението ми беше не толкова личен проблем за мен самия, колкото наказателна операция срещу професията и нейните адепти, наречени ( в моя случай) журналисти, а в случая със съдия Тодорова- съдии. Да гледат и да внимават в картинката!

Със съдия Тодорова ме свързва и нещо друго. Две поредни години получавах награди от Българския Хелзинкски комитет в рамките на кампанията за отличаване на Човек на годината. Тъкмо тя ме „наследи” като лице на Съюза на съдиите в България, на която журито присъди наградата миналия ноември.

Но ето, че откривам с радост и нещо различно от всичко лично: за разлика от реакцията на журналистическата глутница, която през 1993 г. ме погна солидарно с властта в незаконната й операция по нарушаване на конституцията, а при скандала в Би Ти Ви през 2006 г. частично пригласяше на моите началници, докато останалите съучастнически си мълчаха, днес съдиите протестират.

Не си представям друг съдия, извън кръга на екзекуторите от Висшия съдебен съвет, да тържествува на глас от дисциплинарното уволнение на своята колега Тодорова, както направиха по мой адрес Николай Бареков в Би Ти Ви, главната редакторка на „24 часа” Венелина Гочева и нейните слугини в поверения й вестник или мадам Валерия Велева, която ме зашлеви на изпроводяк с пантофите си в гадничко коментарче във в. „Труд”.

Протестът на съдиите връща надеждата, че една институция може и да не се ползва с доверието на хората, но гражданите , който работят в нея, имат потенциала да защитят принципите на свободата и справедливостта, без които въпросната съдебна система не струва пукната пара. Иска ми се да кажа същото и за тружениците в т.н. четвърта власт, но не съм като Цветанов- не ми се лицемерничи.

Днес обръщението „гражданино съдия”, наложено при комунизма, за да не се омърсява думичката „другарю”, придобива истинския си смисъл. Дано да се окаже заразно и за гражданите сред журналистите, при които другарството е разчекнато на прокрустовото ложе на властта, разбито, противопоставено, изоставено, удавено, забравено. Вярно е, че журналистиката е професия за личности, но ако техният сбор дава безличен резултат, значи всеки един от нас има сериозен повод за размисъл и да постави въпроса присърце като нещо лично.

Share on Facebook

Прочети цялата новина

Свързани новини: