Любимци в новините: постоянни и променливи величини

1. Няма да допускам повече от 23 кг/човек в колата и ще наложа такса свръхбагаж на всички членове от семейството. Който е товарил багаж от/за морето, знае защо…

2. Няма да карам до морето сам. Или поне не през светлата част от денонощието. Пет тона по-тъмен цвят на кожата на лявата ръка спрямо дясната не са готино нещо.

3. Няма да сядам в съмнителни крайпътни заведения около Троян. Особено такива, които мият чиниите с препарат за почистване на… тоалетни чинии.

4. Няма да сядам и в заведения, където като видят група шотландци, забравят за останалите си клиенти… Може би не знаят, че в UK се носят легенди за стиснатите шотландци, както у нас за габровците.

5. Няма да пия повече шотове “Голям шлем”, “Безсмъртие” и “Черно Ламборджини”… в този ред и най-вече в това количество.

6. Няма да си лягам “за половин час” преди концерт след три безсънни нощи, особено ако билетът никак не е евтин… оспиваш се за концерта, независимо колко аларми си си сложил.

7. Няма да си купувам устройства, които се зареждат с нещо различно от USB. Цяла торба зарядни ми идва в повече!

8. Няма да си слагам портфейла в джоба на халата и да го събличам рязко на 15 см от басейна. Гравитацията работи и във вода, а преподреждането и сушенето на портфейла не са приятно занимание.

9. Няма да давам смартфона на двегодишната си дъщеря (Вики, за тези, които я познават). Освен прекрасното съобщение до “тръъртъртърт търтър” и изтритите ми напомняния, най-готиното попадение си остават десетте аларми в 2:00, 2:10, 2:15, 3:00, 3:20, 3:30, 3:55, 4:10, 4:20, 4:25… сутринта, естествено!

10. Няма да си слагам гланц за устни в областта на очите. Не, че съм го правил досега, но щом пише изрично, значи най-вероятно някой го е правил… А и нали трябваше да станат 10 неща

1. Няма да допускам повече от 23 кг/човек в колата и ще наложа такса свръхбагаж на всички членове от семейството. Който е товарил багаж от/за морето, знае защо…

2. Няма да карам до морето сам. Или поне не през светлата част от денонощието. Пет тона по-тъмен цвят на кожата на лявата ръка спрямо дясната не са готино нещо.

3. Няма да сядам в съмнителни крайпътни заведения около Троян. Особено такива, които мият чиниите с препарат за почистване на… тоалетни чинии.

4. Няма да сядам и в заведения, където като видят група шотландци, забравят за останалите си клиенти… Може би не знаят, че в UK се носят легенди за стиснатите шотландци, както у нас за габровците.

5. Няма да пия повече шотове “Голям шлем”, “Безсмъртие” и “Черно Ламборджини”… в този ред и най-вече в това количество.

6. Няма да си лягам “за половин час” преди концерт след три безсънни нощи, особено ако билетът никак не е евтин… оспиваш се за концерта, независимо колко аларми си си сложил.

7. Няма да си купувам устройства, които се зареждат с нещо различно от USB. Цяла торба зарядни ми идва в повече!

8. Няма да си слагам портфейла в джоба на халата и да го събличам рязко на 15 см от басейна. Гравитацията работи и във вода, а преподреждането и сушенето на портфейла не са приятно занимание.

9. Няма да давам смартфона на двегодишната си дъщеря (Вики, за тези, които я познават). Освен прекрасното съобщение до “тръъртъртърт търтър” и изтритите ми напомняния, най-готиното попадение си остават десетте аларми в 2:00, 2:10, 2:15, 3:00, 3:20, 3:30, 3:55, 4:10, 4:20, 4:25… сутринта, естествено!

10. Няма да си слагам гланц за устни в областта на очите. Не, че съм го правил досега, но щом пише изрично, значи най-вероятно някой го е правил… А и нали трябваше да станат 10 неща

Тази учебна 2012/2013 година за Българско училище „Нов Живот“ гр. Чикаго бе открита с тържество на 8-ми септември. Подготвихме изненадваща импровизирана програма за всички приятели, гости, родители и близки. Импровизирана, защото нямаше как да се репетира общо, децата бяха разпръснати по всички краища на света през ваканцията. Но това не ни попречи да работим заедно, та нали има компютърни връзки навсякъде по света.

Хлебарките съвсем не са най-приятните на вид същества в света, но изследователи от Държавния университет на Северна Каролина (North Carolina State University) са открили едно полезно приложение на досадните гадинки, съобщава Phys.org. Асистент-професорът по ел. инженерство Алпър Бозкърт (Alper B...

Интересное событие в театральной жизни Чикаго ждет нас в конце сентября. Мы впервые увидим знаменитую кукольную труппу из Кейптауна (ЮАР) “Handspring Puppet Company”. Об этом коллективе весь мир заговорил в 2007 году, когда Национальный театр Лондона пригласил их поставить кукольную часть спектакля “Боевой конь” (“War Horse”) по пьесе Ника Стаффорда, а до этого были двадцать шесть лет становления, приобретения опыта и новых впечатлений, поездок, гастролей, встреч. Основателями труппы являются художники Адриан Колер и Базил Джонс. В театре кукол они никогда не работали, но очень хотели ставить детские спектакли. Пришлось “изобретать велосипед”: делать кукол, ...

Жасмин в останки от ракета, паднала по време на обстрел над Хомс, Сирия. Надеждата винаги е някъде там.

Живеем в интересни времена. Това беше проклятие, нали? Дали китайците са прави с това, че е най-опасно, когато живееш в подобни години, или не, става ясно от ден на ден. Но сякаш най-интересното на нашите времена е това, че те не се отличават с нищо по-интересно. Може би, ако продължите да четете надолу, ще разберете защо мисля така.

Помня, че като дете за първи път се сблъсках с политическите термини в семейството ми. Майка ми винаги е била запалена по подобен тип дебати, а работата на баща ми е свързана с дипломацията. Близкия изток беше постоянна тема и въпреки, че не разбирах много, ми беше интересно да гледам новини и да слушам дискусиите. Бях наистина наивен, объркан и напоен с погрешни представи за устройството на света, които се сгромолясаха с първия лек трус.

Трябваха години, за да мога да преценя какво се случва около мен. Посещенията ни в Сирия не бяха така чести в детските ми години и трябваше време, за да разбера защо. Винаги имаше нещо недоизказано, нещо, което възрастните криеха, а когато осъзнах какво е то, започнах да го крия на свой ред. Сякаш Близкия изток, който така обичах, не искаше да разкрие тайните си пред мен, детето, четящо със страст анализи, коментари и литература, посветена на историята на арабския свят. Бях почти готов да се обидя на тази част на света, оставаща така непонятна и подобно на познати от други смесени семейства, да изоставя интереса си и да продължа по друг път.

В крайна сметка това принудително забравяне не се случи – главно заради ината ми. Първите ми най-голяма тема, които слушах от малък бяха за окупацията в Палестина и гражданската война в Ливан. По онова време все още апатията не беше заляла така хората около нас и политиката се обсъждаше буквално на всяко събиране, като това продължава и до днес. И Палестина присъстваше навсякъде – срещи, запознанства, литература, сбирки… окупацията представляваше онова, което смятах, че може да изкара човек като най-лошо от себе си. При едно посещение в Сирия се появи и темата за гражданската война в Ливан, където наш приятел военен произнесе важните думи: “Ние нямаше какво да търсим в Ливан”. Така, освен Палестина, разбрах, че има и други тежки теми за арабското общество, макар и да не осъзнавах тогава казаното от нашия приятел. Стана ми ясно, че има теми, които не се обсъждат така открито – онези, които включваха насилието и болката, причинена от свои.

Гражданската война беше един спомен, който живееше в умовете на наши приятели и като цяло в арабската общност. Тя е вододел, без който днешното положение в Ливан, пък и в Близкия изток, може би би изглеждал по друг начин. За мнозина обсъждането на гражданската война не беше тема, която обсъждаха с желание именно, защото беше “гражданска” – включваше нежелани картини на убийства, причинени от син на баща, съсед на съсед и брат на брат. Това беше и продължава да е срам, който не може да се изличи така бързо, както обществото би искало. След като дойде крахът на Саддам и последвалата война в Ирак, дебатите съвсем се насочиха навсякъде, но не и в онова, което най-много боли. Външният враг беше налице – продължава да е бъде. И това служеше за оправдание пред самите тях (включително за мен) да не обсъждат мръсотиите, които собствените им правителства правеха в арабския свят.

Тъй като подобни дискусии оставаха единствено вътре в общността, за българските ми приятели, арабският свят оставаше едно непознато, екзотично място, което беше любопитно за посещение, но пътуването към което се свързваше с малък, но поносим риск. Проблемите, които седяха дълбоко в обществото между Мароко и Ирак, не бяха ясни за хората отвън. Тези въпроси бяха достояние единствено на хората вътре. И тогава започна арабският бунт в началото на 2011 година.

Дали ще наричаме събитията в арабския свят от 2011 до днес протести като Линч от Foreign Policy, Арабска пролет или бунт, като Бишара от Ал Джазира, няма значение. Важното бе не, че хората са на улицата, а символът на цялото. Защото демонстрации и нарастващо социално напрежение в арабските страни назряваше още преди години – те не са новост. Но мащабността, организацията, волята – това е, което разтресе тъмното дотогава петно от световната карта. И не само картата – арабите бяха разтресени отвътре. Изведнъж проблемите, които бяха съзнателно избутвани в тъмния ъгъл на стаята от арабите в Европа, САЩ и Австралия, станаха дневен ред и единствена тема. Истински социален и психологически шок.

Общността, която досега мълчеше, надигна глас и това се усети навсякъде, където има арабски поселения. Еуфория, страст, страх, съмнения – какви ли не емоции, истински коктейл от главозамайвания бродеха из приятели и познати. “Какво ще се случи сега?”, “Мубарак ще падне ли? Ако падне – това ще е победа за арабите!”, “Няма начин в Либия да стане като в Египет” – това бяха само част от многобройните въпроси, които се задаваха всекидневно по телевизия, радио, вестници, приятелски компании, между познати в кафето. Когато падна Мубарак всички смятаха, че това ще е началото на края на тиранията в арабските страни. За мнозина диктатурите бяха рак, от който арабския свят бе заболял не без помощта на европейските колониални сили. За други доживотните президенти и крале бяха и са олицетворение на наложения с оръжие секуларизъм, символ на промяната, прогреса и марковите бутици. Затова и дискусиите понякога завършваха с големи караници и нагрубявания. Но протестите изпълниха нещо по-голямо – накараха арабското общество да говори и обсъжда. Накараха угнетените да изкажат исканията си за по-поносим живот.

Докато не дойде ред на Сирия да изпита вълната на социалното недоволство.

Нито свалянето на Бен Али в Тунис, нито падението на Мубарак в Египет, нито унижението на несменяемия Кадафи в Либия, нито репресиите в Бахрейн не донесе такава тъга и ярост, както гражданската война в Сирия. Никой не вярваше, че ще се стигне до подобно развитие на протестите в Сирия – дори аз не вярвах, че ще има демонстрации. Бях изключително наивен и предубеден, че режимът в Дамаск представляваше нещо различно от този на Мубарак, Бен Али, Кадафи или кралят на Саудитска Арабия. Осъзнаването, че съм грешил, ми донесе сгромолясване на личния ми свят, изтриване на принципи, идеали и на всичко, което съм чел.

В момента, когато пиша, повече от 3 милиона души в град Халеб (Алепо) са изправени пред задаваща се хуманитарна катастрофа, след като основната тръба за питейна вода в града е била разрушена при въздушен удар от силите на правителството. Наводнения преминаха през няколко квартала, наводнили много къщи и търговски обекти. Хората са в паника, а онези, които могат да им помогнат са парализирани и невярващи. Кадрите, достигащи до нас ни карат да потръпваме и да звъним постоянно на роднините там.

Когато загубих приятел, участвал в демонстрация, мълчах с часове. Не знаех как да реагирам, какво да мисля, какво да правя. Усещах нещо празно, но и бях пълен с гняв. Загубих още приятели. Близки съобщаваха за техни приятели, изчезнали безследно. Някои плачеха, докато говорехме. А бях сигурен, че тези разговори и емоции се случват на всички в общността. семеен приятел загуби при обстрел половината си фамилия. Приличаше на призрак, дори не можеше да заплаче от гняв и безсилие. Ставаше най-ужасното – братя убиваха братя.

Бях споменал, че като малък научих онова, което възрастните не обсъждаха и започнах да крия и аз. Това беше осъзнаването на срама, че арабските правителство, които боготворяхме, не се интересуваха дори малко за своите народи. Те използваха всичко, което можеха, за да утолят жаждата си за пари и влияние, дори ако това означаваше да жертват поданиците си в атентати, затвори, изтезания, репресии и унижение. Тогава не го осъзнавах, но знаех, че там някъде, в премълчаната част от разговорите, седи нещо тъмно, мрачно, срамно, предизвикващо гняв.

Щом се завърнах от Ливан, Даниела Якова от БНР ме покани в “12+3″, където ме попита дали е било изненада това, което се случва в арабския свят и специално в Сирия. Ако този въпрос ми бе зададен преди години, щях да кажа, че е изненада. Но не и днес – затова отговорих с онова, което е истина – бунтовете не са изненада. Те са премълчаната част от разговорите, потулените теми, прикритите проблеми, стискането на челюсти при вида на явната неправда, криеща се зад фасадите на нови сгради и преуспяващи бизнесмени и курорти. Тези бунтове, протести и демонстрации чакаха своето време и именно социалното недоволство не биваше забелязвано.

Днес арабското общество воюва със самото себе си. Гражданската война е вътре – в душите, телата, умовете, разкъсвани между политика, морал, близки, между “правилно” и “грешно”. Тази борба, в която оръжията нямат думата, а куршумите са по-слаби от думите, е най-тежката и ще бъде най-продължителна. Понякога тя продължава цял живот. Но онова, което трябваше да се случи, най-накрая стана – осъзнаването на истинските проблеми и обсъждането им открито.

Google Inc придобиха VirusTotal - изключително популярният сайт, който дава сведение за опасност от вируси и други заплахи за файлове и адреси. Посещаван от десетки антивирусни (и вирусни) разработчици, програмисти и широк кръг от IT специалисти, а така също и от обикновени потребители, които се...

Вила в Бояна за 2 милиона лева е построила през 2004 г. съпругата на Валери Величков - "химикът от Опицвет". Средствата за нея са с неясен произход.

Величков е арестуван на 18 декември 1997 г. при секретна операция на ЦСБОП в село Опицвет, в тайна лаборатория за производство на амфетамини. Антимафиотите откриват около 330 кг готов амфетамин и 670 кг от прекурсора бензил-метил-кетон. След Величков е задържан и работодателят му Кристиян Младенов, който се свързва с оръжейния търговец Николай Гигов.

Делото "Опицвет" беше наблюдавано от американското посолство, DEA и дори от представителството на ООН у нас. Първоначално Величков получи присъда от 6 години ефективно, потвърдена от въззивния съд. Върховния касационен съд обаче отмени присъдата в началото на 2002 г. и му даде само една година условно, а Младенов беше оправдан. Съдия Маргарита Тихчева се мотивира, че лабораторията в Опицвет била само за опити, Величков правил експерименти и не знаел, че ще се получи амфетамин, а Кристиян Младенов искал да направи 670 килограма от веществото за лична употреба.

След тази присъда ВСС пенсионира Тихчева и наказа другите двама съдии от състава с 10% намаление на заплатата, а делото започна отначало. Стана ясно също, че има данни от СРС, в които се говори за 6 цифрен подкуп за съдиите. Оръженият търговец Николай Гигов предложил 150000 лв, от които до Тихчева достигнали "само" 60000, твърдят източници на Биволъ. Данните са четени в Софийския апелативен съд през 2007 г., но на предложилите и приелите подкупа не е потърсена наказателна отговорност. Гигов, който е считан за близък приятел на премиера Борисов, е споменат и в секретен американски доклад, изтекъл в Wikileaks по подозрения за трафик на амфетамини.

Съдебната сага "Опицет" все пак завърши с осъдителни присъди през юни 2008 г. Величков получи 3 години лишаване от свобода и глоба от 10 000 лева, а Младенов 5 години. През март 2010 г. Величков излезе на свобода. Вероятно той е бил пуснат за "добро поведение", но Главна дирекция "Изпълнение на наказанията" към правосъдното министерство не пожела да оповести мотивите си за неговото предсрочно освобождаване.

В аферата "Опицвет" беше замесен и посочения като "мозък на Октопода" юрист Николай Велков. Освен адвокат, той е още и собственик на аптеки, и разследването установява, че е продал на Величков и Младенов машина за таблетиране на амфетамините. Поради липса на доказателства той обаче не е привлечен като обвиняем по делото.

Валери Величков

Докато е бил в затворническото общежитие в Казичене, Величков е "работил" към частна фирма, която има договор със затвора - "Олинеза". Въпреки, че се е водил там на работа, той продължавал дейността си по своята "специалност" по поръчка на дупнишките братя Галеви, които избягаха от правосъдието - твърди източник на Биволъ. Той дори нощувал през ден в луксозния си дом в Бояна, който се води на името на съпругата му. Този лек режим не е изключение за излежаващите присъди наркотрафиканти, както показва случаят с Васил Маникатов от Сандански, който също е свързан с Братя Галеви. Схемата е добре известна на затворниците от години и продължава да действа, докато властите си затварят очите. Скандалният режим на Маникатов стана достояние на Министерство на правосъдието, под чиято шапка са затворите, но нито зам.-министър Пламен Георгиев, нито Дияна Ковачева, които в последно време обичат да се бият в гърдите с проверките в затворите, реагираха по някакъв начин и случаят беше потулен. 

През 2004, още докато трае съдебната сага "Опицвет", съпругата на Величков - Асенка Димитрова Величкова, започва мащабен строеж в Бояна на известната улица Беловодски път, където се намират и сараите на Доган. Теренът от 1624 кв/м. е купен на 27 юни 2002 г (след отмяната на присъдата на Величков), за скромната сума от 28000 лева, при данъчна оценка от 38147 лв, или 17 лв на квадратен метър. Едва ли това е реалната цена на елитния имот в Бояна.

Година по-късно Величкова получава разрешение за строеж с РЗП 801 кв/м. На 15. март 2004 г. тя сключва договор с фирма "А.С. Инженеринг" от Перник за построяване на сградата, като проектната цена на договора е 2 милиона лева. "Скромното" жилище, където днес обитават Величкови, макар и официално разведени, се извисява на 4 етажа, свързани с асансьор.

Проверка в Дакси показва, че докато инвестира такива крупни суми г-жа Величкова e собственик на "Асенка Димитрова - ОПАЛ-92" ЕТ и има участие в "Пратер 99" ООД. Едноличният търговец е с предмет на дейност "производство на други химични продукти, некласифицирани другаде", а "Пратер 99" се занимава с "производство и търговия със сладкарски продукти, търговска дейност с алкохолни продукти, заведения за обществено хранене, рекламна дейност". За 2004 г. "Пратер" ООД отчита малка печалба, която далеч не стига за луксозната постройка в Бояна. Откъде г-жа Величкова е взела милионите може да бъде изяснено от Комисията за отнемане на незаконно придобито имущество, която по новия закон за гражданската конфискация може да разследва активи за над 150 000 лв придобити през последните 15 години както от подсъдимите и осъдените, така и от техните близки.

След 2007 г. въпреки охарчването за къщата, бизнесът на Величкова се разраства и тя придобива дялове в няколко фирми. През 2008 г.тя купува от Владимир Тикварски половината от капитала на фирмата "Полистрой" ООД, която се занимава с производство на дограма и стъклопакети, и става неин съуправител. Инвестицията изглежда перспективна, защото за 2007 "Полистрой" е декларирала нетни приходи от продажби в размер на 794 хил. лв.

Величкова обаче не се представя добре като мениджър на производствени мощности. В края на 2011 г. фирмата вече няма нито един осигурен служител, но е успяла да натрупа заеми. Стига се дотам, че "Полистрой" разпродава недвижимото си имущество - терен, цех и административни сгради, които са в село... Опицвет! На 9 юли 2012 г. те са прехвърлени на млад мъж с гръцко име, съсед и приятел на сина на Валери Величков - Деян, и шофьор на неговата съпруга. Той е основал фирмата си 4 месеца по-рано. Месец по-късно, през август, върху същите имоти е наложена възбрана заради кредити на "Полистрой" към известния адвокат Румен Дарекев.

продължава

На водещата снимка се вижда четириетажния дом на Величкови на улица "Беловодски път" в Бояна.

Ние, учителите, сме щастливи хора. Можем да изживеем младостта безброй пъти, можем да вграждаме в душите на децата качества, които ще отидат във вечността. Можем да бъдем поне за един артисти, изследователи, политици, дори и заместник родители. Можем да се борим с невежеството и апатията, но имаме и силни оръжия за това - Интелигентност, Търпеливост, Смелост.

Попаднах на книгата на Владимир Войнович напълно случайно, тършувайки из рафтовете на пловдивската библиотека. Трябва да отбележа, че въпреки вида на книгата, предполагащ, че е заемана много пъти, и впечатляващото резюме, нямах големи очаквания. „Какво ново може да каже един руснак за комунизма след Солженицин?”, „Какъв е този хибриден жанр сатирична антиутопия и има ли нужда от подобен тип роман след „1984?” бяха въпросите, които изникнаха в главата ми веднага щом я взех. Е, може да се каже, че получих отговорите на тези въпроси абсолютно еднозначно.

„Москва 2042” изпраща читателя в един много добре развит свят, където комунистическият режим в Русия не само не е паднал, той твърди, че е успял да постигне крайната си цел. Главният герой на книгата е писател, който посредством машина на времето се озовава в столицата на СССР през 2042-ра година. Там той е посрешнат от видни комунистически лидери, които му обясняват, че комунизма е построен в град Москва и го развеждат из града, за да види достиженията на този режим.

Сатиричният елемент в творбата е силно застъпен, защото разликата между думи и действителност в този нов свят е потресаваща. Главният герой се оказва в свят, където властва култът към личността към Гениалисимуса. Войнович представя по брилянтен начин начина, по който комунистическата пропаганда представя лидерите си. Гениалисимуса, подобно на генералисимус Сталин, е брилянтен във всяко отношение. Той е писател, по-велик от всички руски класици взети заедно, той е изобретател, филантроп, администратор, икономист и борец за правата на слабите и онеправданите. В този свят е също има свобода на словото, но тя се изразява само в начините, по които един творец може да възхвали Гениалисимуса, хората имат възможност да взимат каквото искат от магазините, но в тях няма нищо. Икономиката на комунистическия режим е наложила идеята, че всички отпадъци трябва да се преработват. Хората са принудени да носят фекалиите си „в името на общото благо”. Авторът стига до такава крайност на изграждането на този свят, че хората, които го обитават, губят представа дали ядат първичен или вторичен продукт.

Обществото, въпреки привидните си високи морални устори, е абсолютно деградирало. Местната власт насърчава доносничеството и всички жители на град Москва живеят в страх. Веднъж щом е изградил по подробен и увлекателен начин целия свят на своята антиутопия, става ясно причината, поради която главният герой е приет от комунистическите лидери толкова радушно в началото. От него се иска той да видоизмени един свой роман, лишавайки го от един от главните му герои на име Сим. След неговия категоричен отказ, той е отритнат от обществото, местната пропаганда го смазва и той се озовава на дъното на това ново комунистическо общество.

Важно е да се уточни, че освен изключително увлекателния стил и интересния свят, който изгражда автора, посланията, вложени в книгата, бяха изключително оригинални. Мислите си, че „1984” е подробно изследване на тоталитарната машина? От гледна точка на представянето на света, тя е като обяснителна записка за „Москва 2042”. Чел съм докторантури по политология, чиито анализи на комунистическия строй не е толкова добре направен. Владимир Войнович е направил шедьовър, който не може да бъде пренебрегван. Всички герои имат архитипове от историята на СССР, като авторът не е пропуснал дори Солженицин.

„Москва 2042” е книга, която наложително ще си купя, стига да намеря някъде от изчерпания тираж. Подобни произведения на световната литература трябва да бъдат част от библиотеката на всеки, имащ претенции за запознат с това изкуство. Ако авторът беше живял по друго време и напише подобен тип роман, но ной със сигурност щеше да спечели Нобелова награда. Да, той остава в сянката на Солженицин, но това не значи, че не трябва да се прочете.

Все пак Моцарт не е единствения развил музиката на своето време, Салиери също има огромен принос!

Още една стъпка срещу далаверите с имоти бе направена през този празничен уикенд. Правосъдната министърка обеща, че до края на тази година държавата ще пусне електронен сайт, който ще е в помощ на хората и ще ги опазва от находчиви имотни измамници. Това начинание е похвално предвид факта, че борбата с кражбите на имоти у нас продължава и въпреки че те значително са редуцирани, все още не можем да се похвалим, че са преустановени поне наполовина. Само преди няма и месец и нотариусите се клеха, че били овладели този вид престъпления едва ли не на 99 на сто. Да, ама не, въпреки че на практика към нашенската Нотариална камара още от 2008 година съществува електронен регистър, в който са въведени над 600 000 документа. Независимо от тази прецизност, фалшифицирането на нотариални печати, на подписи на страните по отделни сделки и др. документи продължава. За да не съм голословна ще илюстрирам твърдението си с пример. Преди дни в редакцията ощетени хора донесоха документи, доказващи...

Красноречив пастор сравнява в проповед участта на грешника с участта на кораб, търпящ крушение сред морето. - Тежките вълни се премятат през палубата! Платната са изпокъсани! Рулят се е заклинил! Корабът неумолимо се носи към скалите! Какво му остава на клетника? Какво да стори? Стар моряк се провиква възмутено от последния ред: - Да пусне котвата, сухопътен плъх такъв! Усмихни се, България! Нивото на река Дунав падна до критични нива и принуди десетки кораби да пуснат принудително котва. Моряците се молят за дъжд, което не им пречи да разпускат след нервите и неприятностите през деня: В кръчмата на пристанището влиза пиян моряк. Отива на бара и крещи: - Когато аз пия, всички пият! При което на бара се изсипват клиенти, проститутки, оркестърът, келнерите. Всички пият за здравето на моряка. Като изпили първото питие, морякът се провикава: - Като пия второто, всички пият с мен! Всички пият второ питие. По същия начин следва трето, четвърто, пето. Тогава съвсем пияният...

От Kaldata продължаваме да ви представяме подробности около създаването на едно от най-чаканите заглавия тази година - Assassin’s Creed III. Игра, чиито главен герой, както с вида си (предполагам сте се запознали с няколкото трейлъра на играта досега, които има в Мрежата), така и с произхода и и...

Притеснение от опитите, които в последно време се правели за реабилитиране на комунистическия режим, изрази президентът Росен Плевнелиев на 9-ти септември, на 68-ата годишнината от преврата, довел на власт комунистическата партия.

Ако си мислите, че е много яко и безопасно да бълвате глупости в социалните мрежи като Фейсбук, я по-добре си помислете пак. Не защото някоя от картинките, които се представят за ваши приятели там ще ви помисли за смешен балък, а защото е напълно възможно светкавично да се окажете безработен или изобщо да не се доберете до така желаното работно място. От време на време в родните медии се споменава за някой злополучен американец, останал без препитание заради писанията си в социалните мрежи. Все си мислехме, че подобни неща не могат да се случат в разградения ни двор, където правилата рядко се спазват, ала се оказа, че и нашата мила родина не изостава от модерните световни тенденции. За беда или не, обаче тук ще затръшнат вратата под носа ти не за нещо фрапиращо, излязло изпод пръстите ти, а за абсурдни драсканици, които на всичкото отгоре са истина. Абсурдът се изсипа върху главата на един младеж, който преди повече от четири месеца решил да кандидатсва за работа в БДЖ...

Димитър Главчев е роден през август 1963 година в София. Заместник-председател на парламентарната група на ГЕРБ и зам.-шеф бюджет и финанси в Народното събрание. Завършил е УНСС със специалност счетоводство и контрол, както и Института на дипломираните експерт-счетоводители. - Г-н Главчев, вече официално стартира политическият сезон. Посочихте като основни приоритети покачването на доходите и приемането на бюджет 2013. Само върху това ли ще се съсредоточите? - Най-скоро разположена във времето задача е изслушването на кандидатите за ВСС. Осигуряването на прозрачна процедура по избора на парламентарната квота от 11 човека би дало гаранции, че след това прозрачно ще бъде избран и новият главен прокурор. Това е и в отговор на препоръките, които са ни дадени от доклада на ЕК по механизма за оценка. Но дори и без тях, българските граждани заслужават да знаят как се избират членовете на ВСС. Така ще сме убедени, че са попаднали на най-достойните хора от всички кандидатури. Сред тях...

имах късмет - бяха ми попаднали френски вестници от 20-те и 30-те години на миналия век, по-специално колонките им за Балканите и за България. френски репортери вкратце описваха страната ни. изразът "Швейцария на Балканите" го имаше, както и това, че България е богата - стада овце, крави на всеки хълм, ...

Възможно е да си създам още един медиен враг в лицето на агенция БЛИЦ, но не мога да не посоча куриоза отвъд границата на всяка профанизация на професията, че тя днес разпространи резюме на думите на човек, който не е бил в телевизионното студио, събитията от което агенцията преразказва. Навсякъде в текста, където се споменава „професор Юлий Павлов” става дума всъщност за професор Пламен Цветков. Ето тотално сбърканата информация:

БЛИЦ

Професори, социолог и политик се изпокараха за 9 септември

Предлагат Христос да се извиси на мястото на Паметника на Съветската армия, а шмайзерът да слезе долу
9 септември 2012

София, България

Двама професори, десен социолог и червен политик се караха и надвикваха в новото предаване “Удавете водещия” по Нова телевизия за ролята и значението на 9-и септември и предложението за неговото криминализиране.
“9-и септември е един водевил”, обяви социологът Юлий Павлов. Подкрепи го професор Пламен Цветков: “9-и септември спря европейското развитие на България”. Двамата с две ръце подкрепиха мнението, че празнуването трябва да се криминализира.

От другата страна на барикадата застанаха други участници в предаването.”9-и септември е венец на антифашистката борба. Благодарение на участието си на страната на антихитлеристката коалиция във войната България запази границите си и се спаси от по-големи репарации”, каза червеният Иво Атанасов. “Край на една епоха – с хубави и лоши страни. Осъществена бе и модернизация по съветски модел” , това е мнението за тази дата на професор Искра Баева от СУ.

Социологът Юлий Павлов влезе в бясна хватка с опонентите си, които защитаваха социалистическата идея. “Всеки член на БКП беше длъжен да доносничи”, изригна той. “А вие откъде знаете, като не сте били член на БКП”, отвърна му професор Баева. Червеният Иво Атанасов попита дали бащата и майка му са били членове на БКП. След този въпрос социологът нападна още по-яростно: ”Колеги, умни като Вас и силни като бикове ме отвлякоха едно време от Виена”. Той се нахвърли с думи и върху младеж, представил се като комунист: “Ето този иска да ни прати на остров “Болшевик”. Това е манталитетът на убиец…”.

Участниците в предаваното се изпокараха и за Паметника на Съветската армия. “Не може един шмайзер да е по-висок от кубето на храм-паметника “Александър Невски”. Около това мнение на водещия се обединиха противниците на паметника – социологът Павлов и професор Цветков. “Това е паметник на победителя във Втората световна война. Такъв има и в Берлин, и във Виена”, бе отговорът на Иво Атанасов и професор Баева. От скулптура Александър Дяков бе предложен компромисен вариант – този паметник, символ на тоталитаризма, да се преосмисли. На мястото му да се вдигне иконообразен Христос, а войникът с шмайзера да бъде свален в подножието му. /БЛИЦ

Ако оставим настрана наистина необяснимото, освен с пълна некомпетентност, объркване на персонажите, защото никакъв социолог Юлий Павлов не е участвал, бих добавил други акценти от същото предаване, които си заслужавт коментар- макар отново да нямам интерес да го правя, понеже съм сред „заподозрените” като заинтересован по темата, но истината ми е по-скъпа от изгодата на премълчаването.

Става дума за жертвата на тройната червена агресия в студиото Пламен Цветков и за отсъствието от предаването на факта, че той е в Обществения съвет на гражданската инициатива за демонтиране на съветския окупационен паметник в София. Чаках да чуя, че има такъв съвет, който подкрепя с имената на членуващите в него тази гражданска инициатива. Сред тях са национално известни политолози, музиканти, артисти, режисьори ( като Атанас Киряков), журналисти, често цитираният в интервюта у нас американец от български произход Алекс Алексиев, руският журналист Олег Панфилов, известен в Русия като „ужаса на Путин” и директора на Музея на ЩАЗИ в Берлин, историкът д-р Хумбертус Кнабе.

Вероятно трябва да сме доволни от самия факт, че все пак е дадена думата на Пламен Цветков, един от малцината български историци, дръзващи да противоречат остро на петата колона с всичките й медийни и академични пипала. Отгоре на всичко водещият Любен Дилов не се скри зад обичайната фасада на неутралитета и взе негова страна срещу присъствието на окупационния символ в центъра на София. Но все пак оставам ( за пореден път) с впечатлението, че е буквално забранено споменаването на гражданската инициатива, която всъщност върна в дневния ред на България темата за безумието да тачим окупаторите си.

Преди, когато бяхме онези „маргинали”, както ни нарече с презрение оценителя на значимостта на българите негово превъзходителство наместникът на Путин в София Юрий Исаков, това можеше да бъде разбрано така: кои сме ние, че да ни забелязват- някакви си никому неизвестни граждани с претенции да говорят публично и с физиономиите си срещу очевидната лъжа, стърчаща над главите ни. Но след създаването на въпросния обществен съвет, възникнал именно като отговор на обвинението в „маргиналност”, тайнството на премълчаването на обществената подкрепа за демонтирането на паметника вече прилича на нещо повече от кокошкарска слепота на дребнави медии, които се пазят да не направят „известни” някакви си обикновени граждани.

Въпросът не е в личностите и тяхната значимост, а във факта, че явно съществува негласно желязно правило да не бъдат „популяризирани” гражданите, които застават с лицата си зад каузата без да се крият. Само през май и юни демонстрирахме 4 пъти с български знамена- някои нарисувани с блажна боя върху златните букви на позора, други бяха залепени върху тях, трети обгръщаха постамента с цел да скрият символично срамния надпис с благодарността за окупацията. Освен в интернет, никой не разбра за това, защото така (не) пожелаха медиите, макар ги информираме най-редовно. Те, както се видя и на днешния 9-ти септември, предпочитат да показват и да говорят в ретроспекция само за анонимните резултати от негативно отношение към съветската агресия, облечена в камък и метал, каквито бяха префасонирането на една от композициите в банда герои от американски комикс или като надяването на качулки на главите на група червеноармейци от композицията, застинали в боен устрем, какъвто в България просто не е имало.

И понеже става дума за двойни стандарти, които изглеждат дирижирани ( колкото и да мразя да бъда подозиран като вечно подозиращ конспирации), не мога да не отбележа с каква ярост беше нападан Пламен Цветков не заради онова което казва- и на което очевидно не можеха да отвърнал с езика на логиката- а заради нещо, което е бил баща му.

Острието на тази атака, вечният декласиран ( и поради това комплексиран като неоценено величие) кандидат за президент на БСП Иво Атанасов, говорейки фамилиарно на „ти” на водещия Дилов, се опитваше да надвика историка Цветков и да му запуши устата , повтаряйки в транс да си каже бил ли е баща му в ДС. Звучеше като бич по гърба на разпитван в милиционерско мазе. И нямаше кой да го сложи на мястото му с въпроса какво прави такъв „яростен враг” на ДС във висшите етажи на БСП, която е уютно пристанище на уж разбитата след комунизма ДС и защо толкова принципен другар, като него, не задаваше тези въпроси на агент Гоце и за агент Гоце, който отгоре на всичко лъжеше за своето минало.

Само че Атанасов и компания използват този бич само за враговете си с днешна дата, а за „героите” на плаща и кинжала от миналото, горди с това минало, си пазят похвалите и наградите за заслугите пред „най-справедливия строй” и неговото трансформиране в още по-справедливо (по смисъла на тяхното разбиране за справедливост) грабителство под строй, извършвано от техни другари с такива заслуги.

За финал, за да не се спекулира с думите ми отново като със солова и маргинална акция, да се позова на един цитат от днешния ден:

“Виждам и се притеснявам от опитите, които правят в последно време, за реабилитиране на комунистическия режим – Тодор Живков, баща на нацията, човек от народа”, заяви Плевнелиев.
“Нека да ви кажа моето мнение. Комунистическият режим в България създаде тоталитарна държава, фалира 3 пъти икономически държавата и произведе няколко национални предателства”, заяви още държавният глава.

Много добре . Само че , щом и президентът вижда тази тенденция, е време да „забележи” и други забележителни неща. Например кой как отбелязва 9 септември през 2012 година. Поклонниците на преврата и съветската окупация се кланят под строй на същите онези непокътнати грамади на тяхното 45 годишно господство, докато опонентите им почитат жертвите на комунизма пред една каменна плоча с размерите на някоя от онези тараби в някогашна София, на които Георги Димитров се подпирал в софийския квартал Коньовица след поредния си революционен запой ( и поради което му е останал прякорът „Гошо Тарабата”).

Тази смазваща разлика в демонстрацията на символиката за какво ви говори? Това ли е равнопоставеността в един спор, на чийто кантар тежат с безпрекословна категоричност стотици и хиляди филми, книги, паметници и техните медийни проекции днес, докато на обратната, уж победилата страна на антикомунизма ( при едно афиширащо се като антикомунистическо правителство) мъждукат наистина маргинални белези на разграничаването от диктатурата, мракобесието и насилствената съветизация на България.

Така че подмяната на говорещия в Нова телевизия професор Пламен Цветков с неприсъствалия в студиото „социолог професор Юлий Павлов” може да е глупава грешка, но „грешката е вярна” : тя символизира подмяната, която продължава да дефилира и дефинира отношението към онези ценности, в името на които уж гласуват гражданите за европейско развитие на България.

Р.S. От БЛИЦ се поправиха по-късно и “реабилитираха” Пламен Цветков, но това не променя тезите ми в текста

Share on Facebook

От началото на този месец са в сила норми за силата на звука на телевизионната реклама в Канада, повече.  

САЩ също прие норми за силата на звука на телевизионната реклама, влизат в сила през декември 2012.

Европейската комисия отговори на петиция   в Европейския парламент, че въпросът за силата на звука на телевизионната реклама е в компетентността на държавите.

Според съобщения в медиите от м. август т.г. и СЕМ предприема инициатива за промени в Закона за радиото и телевизията.

А. На 5 септември 1944 г. СССР обяви война на България, а демократичното правителство на Константин Муравиев заповяда на въоръжените си сили да не оказват никаква съпротива, за да не се пролива излишна кръв. На 8 септември съветската армия преминала Дунава и без каквито и да е военни действия плътно се настанила на територията на България. От този момент на 8 срещу 9 септември 1944 г. по заповед на Москва и съгласувано със съветските окупатори в София било извършено „нещо като военен преврат” начело с Отечествения фронт и комунистите, които завзели ...

Решението за изкупуване на дългови облигации ще даде глътка въздух на страни като Испания и Гърция, но обещаните от тях реформи, трябва бъдат осъществени. Това заяви в предаването „Събота 150″ евродепутатът от Европейската народна партия Илиана Иванова. Тя е член на комисията по бюджетен контрол и на комисията по вътрешен пазар [...]

Сблъскайте огъня и леда, поръсете с дъжд от пеперуди и за финал пронижете небето с мълнии. Рискувате никога повече да не зърнете червения цвят, но пък ако дръзнете, може и да откриете контурите на душата си. Остава единствено да си пожелаете нещо много, много силно и току виж то се сбъднало... Звучи като перфектната формула за магически роман. Да, но нещо в рецептата за "Ледената кралица" на Алис Хофман явно е сбъркано.

Признавам си, че сюжетът ми допадна, не само защото съчетава магията с облачната реалност, а и защото намесва символизма на приказките и то не онези на Андерсен, в които винаги доброто и красивото побеждават, а тези на Братя Грим, в които чувстваш героите и техните истории по-близки и земни. Проблемът на Хофман обаче е в представянето, в наниза на добрите идеи така, че да не ти остане възможност да дишаш от вълнение.

В "Ледената кралица" липсва дълбочина и език, истински език, който да шепнеш и да се влюбваш в начина, по който звучи. Липсва и още наситеност на емоциите. На места са представени с кратки изречения, бързо и остро като в модерен роман, но чувството така и не успя да ме доближи. Всичко по-скоро напомняше поредния роман за тинейджъри, в който любовта нито е изпепеляваща, нито трагична, ако изобщо може да се нарече любов.

"Ледената кралица" е роман, който пътува нанякъде с големи амбиции, но се губи сред прекалено многото идеи, останали недоразвити. Единствено могат да трогнат темите за трасформацията и оцеляването след загубата на най-близките за теб хора, въпреки че и те звучат клиширано. Впечатляващо обаче е особеното присъствие на времето, климатът и природата, засилващи мрачните емоции и ярко контрастиращи на страстта.

А що се отнася до човешките желания, оказва се, че те са заклинания и се сбъдват по-често, отколкото предполагаме.

За 8 – ми пореден път БУЦ ”Знание", Чикаго отвори гостоприемно своите врати за своите мили ученици. Деца и родители се събраха в богато украсения училищен двор на своето любимо българско училище за тържественото събитие. Цветя, венци, знамена, ликовете на светите братя, които сякаш лично посрещаха всяко дете в българското училище. Всички бяха тържествено облечени , с грейнали в усмивки лицата и букети цветя. Училищния двор приличаше на огромна и многи красива цветна градина

Из Twitter и блоговете се завъртя ето това съобщение на MG Siegler, VC и колумнист в TechCrunch:

Word is that Twitter made the call today: Twitter for Mac is done. They won’t kill it outright, but no further updates. Goodbye, old friend.

— MG Siegler (@parislemon) September 6, 2012

Все още няма официално потвърждение от страна на Twitter, но ако слухът прерасне в реалност, това означава, че вероятно скоро ще трябва да търся заместник на любимия си клиент за Twitter. Защото през последните няколко години именно Twitter (преди Tweetie) for Mac е настолният ми клиент. Последният му ъпдейт е от миналата година, но е изключително прост и лесен за работа, заради което и го обичам. Да, спря да се развива особено след придобиването на оригинала, Tweetie, от Twitter през 2010 г.

Интересно е и друго нещо, което направи впечатление. Twitter стана почти неизменна част от OSX с Mountain Lion. Добавянето на всички профили в социалната мрежа става много лесно в контролния панел на операционната система. И ако някой те спомене например, разбираш за това от малко прозорче и лентата с известяванията. Когато щракнеш върху съобщението обаче, се зарежда не официалният клиент за OSX, а браузърът, който те отвежда на twitter.com/mentions. Дам, забрави да управляваш два профила едновременно през браузъра. А Twitter for Mac се справя перфектно с тази задача.

Какво се случва всъщност? Първо Twitter ограничават разработчиците в писането на приложения, които копират по функции вече съществуващите официални приложения на Twitter. След това убиват Twitter for Mac. Накрая остава само TweetDeck, друга тяхна покупка от недалечното минало, с уеб, десктоп (OSX и Windows) и мобилна версия (iOS и Android). Остава, разбира се, и twitter.com. Сигурно заради това Джон Грубър отбелязва, че те просто искат да използваме сайта им, когато сме седнали пред компютрите си.

Ще разберем каква ще е съдбата на Twitter за OSX скоро.

Преди време настоящият официален клиенти на Twitter за OSX, а и за iOS беше Tweetie. Той си имаше цена – $19.95 за десктоп версията и $2.99 за iOS, поне по спомен на Wikipedia. Беше наистина чаровно приложение и хората го обичаха. Ако не се лъжа, под iOS например то беше първото приложение, което презареждаше съдържание с издърпване надолу – нещо, което днес могат Facebook, foursquare, Google+ за iOS и вероятно много други.

Подобни статии:

1. Мac OS X 10.8 удря едно рамо на Twitter
2. Google купиха имейл клиента Sparrow

Един от основните конкуренти на Google, Yahoo и Bing – Yandex – пусна в бета своята версия на Dropbox. Услугата, която ще предлага на своите потребители руската търсеща машина, се нарича Yandex.Disk и на този етап е бета версия. Всеки един потребител може да се възползва от нея и да тества функционалността на Yandex.Disk напълно безплатно. 

След като Yandex видяха, че Dropbox е услуга, която може да печели големи пари на своите създатели, руската търсачка не закъсня много със своя отговор. Припомняме ви, че през 2011 г. Dropbox инкасира оборот от $250 милиона, а конкурентът Box от своя страна стъпи на скромните $81 милиона. Подобни цифри няма как да не стимулират руските предприемачи и те сами да започнат своя атака и на този фронт.

Услугата на Yandex, Yandex.Disk, ще дава на потребителите си до 20GB безплатно пространство. Първоначално всеки един ще има по 3GB, но ако той започне да кани свои приятели, които да ползват услугата, неговото пространство ще нарасне до 10GB, а впоследствие и до 20GB. С по-голям капацитет руската търсачка ще се опита да открадне потребители именно от Dropbox. Yandex.Disk е налична за Android, iOS, OSX и Windows. Разбира се, синхронизирането на информация между различни устройства е включено в услугата. 

Снимка: Yandex.Disk

Подобни статии:

1. Yandex настъпи здраво и в Турция
2. Yandex със свой собствен браузър

Публикация в блога на най-популярната професионална социална мрежа, LinkedIn, хвърля повече светлина върху новите фирмени фен страници. Последното нововъведение на социалната мрежа има за цел да подобри услугите не само за своите потребители, но също така и за компаниите, които я използват. Копирайки до голяма степен модела на останалите социални мрежи, LinkedIn предоставя на компаниите възможност да се промотират по един различен начин.

Ето какво предоставят новите фирмени фен страници в LinkedIn:

За потребителите:

• Потокът от информация ще бъде добре систематизиран и организиран във фирмените фен страници;
• Потребителите ще виждат последните новини и статуси на компаниите в центъра на страницата;
• Фирмените страници в LinkedIn вече са част и от приложенията за iOS и Android;
• Лесен достъп за следене на статуси на компании, от които се интересувате.

За компаниите:

• Възможност за поставяне на cover снимки по подобие на Facebook;
• Възможност за насочване на статусите към определена група от вашите фенове;
• По-организирана и лесна навигация;
• За определени компании ще има възможност за създаване на страница „Кариери“ (Career Page).

С новите си фен страници за брандове LinkedIn ще се опитат да повишат активността на своите потребители, а също така да привлекат свежи пари от страна на компаниите. Ако фирмите видят потенциал в социалната мрежа, те ще инвестират в реклама, социален маркетинг, дизайн и пр. Именно това е и целта на новите фирмени страници в LinkedIn.

Снимка: LinkedIn

Подобни статии:

1. LinkedIn води до най-големи продажби
2. Рекламодателите в Twitter ще получат новите бранд страници

В нощта на 8 срещу 9 септември 1944 година група офицери-заговорници и водените от тях войскови части превземат Министерството на войната и няколко възлови пункта в столицата – пощата, телеграфа, радиото, жп гарата... Рано сутринта...